Сутрешни сбирки

19.02.2013 8:55

Торбен води сутрешната сбирка във вторник. Темата му е "Погребение", защото говори за тъста си, който е починал, а днес е неговото погребение. Започва с цитат от Гьоте, онзи за хубавата песен, приятната картина, стихотворението и смислените думи.

 Аз се чудя защо го прави, защото това е лично нещо, което не се споделя пред такава аудитория, голяма част от нас неузряли за живота, но предполагам, че просто иска да ни насочи към малко смисъл в тази летална болест, наречена живот. Продължава в някакъв аспект сутрешното събиране от предния ден на Нийлс, което е за Моцарт. Защото именно Моцарт е бил един от любимите композитори на тъста му. Започва с негово произведение, което ни казва, че е слушал твърде много пъти през последните дни, а сега иска да го сподели с нас. Вероятно е нещо, което ще пуснат на погребението, неговото любимо произведение. Съпругата на Торбен е напуснала октагона, за нея е твърде емоционално. Не знам за другите, но от момента на първите акорди до последните думи на Торбен, тази сутрешна сбирка се превръща от обикновено и скучно като изживяване в нещо, далеч надхвърлящо тези рамки, говорещо за свободата и избора, за миналото и бъдещето, за спомените. Докато го слушам си мисля за моя дядо, който ми липсва толкова много на моменти, защото е човека на който искам да приличам, но може би съм идеализирал твърде много. Чудя се дали и тъстът на Торбен е бил толкова важен човек, защото в моята перспектива той започва да се оформя като нещо голямо, титанично и променящо живота, макар и без лик и точни характеристики. Наслагвам всичко, което ни се показва - произведението на Моцарт, сцената от "Изкуплението Шоушенк" с бунта на Анди Дюфрен срещу системата, срещу обеззверяването и как късче музика може да ти върне свободата за кратък миг, поемата, която  ми напомни на Вапцаровото "На прощаване". Всички тези неща го покриват и оформят неговия силует и скелет, неговите титанични параметри, които въпреки това го правят далечен за мен, но вероятно разчувстващ Торбен след като и той разтърква очите си под рамките на очилата...

Do not stand at my grave and weep
I am not there. I do not sleep.
I am a thousand winds that blow.
I am the diamond glints on snow.
I am the sunlight on ripened grain.
I am the gentle autumn rain.
When you awaken in the morning's hush
I am the swift uplifting rush
Of quiet birds in circled flight.
I am the soft stars that shine at night.
Do not stand at my grave and cry;
I am not there. I did not die.

Mary Elizabeth Frye

20.02.2013

Йанник ми чете подготвеното към момента за утрешната сбирка. Темата му е "Щастие" и той говори от своята гледна точка, за себе си по отношение на живота. Слушам го и откривам, че той споделя сходни възгледи с моите, които смятам за правилни, но все още не мога да ги въведа практически, а само ги гледам как се случват около мен. Наблюдавам съквартиранта ми, който изглежда е в хармония със себе си, със света, човек, който не мисли много върху това какво да прави, а просто го върши. Докато го слушам, думите му ми напомнят за онази реч, която Баз Лурман използва, за слънцезащитния крем. Мисля си как двете идеално се навързват и в момента когато се връща от изпушената цигара му го пускам за да му помогне за шлифоването на речта. Сяда на стола срещу мен, слага ръце на тила си, затваря очи и слуша. Не отваря очите си докато не свършва. Слуша по начин по който и аз го правя, оставя се на думите да се излеят в съзнанието му, да поритат малко и да родят нещо друго.Аз стоя срещу него и го наблюдавам - как лицето му не се изменя докато не приключат думите, съсредоточеността и осмислянето, което прилага.

Щом свършва видеото той ме пита дали може да го използва, дали аз не смятам да го ползвам в някоя моя презентация. А аз му отговарям, че е от мен за него, защото е подходящо и приляга като ръкавица. Един вид малко добри думи между хората...

21.02.2013

Пеем What a wonderful world и всички знаят текста, гласовете ни се издигат във въздуха и навън слънцето предвещава да блести.

Йанник е нервен, но това е нормално когато говориш за лични неща. Държи листа и заеква леко докато се опитва да говори без да чете. Затова заема по-удобна поза, сяда на масата и започва да чете. Аз просто слушам думите, които не са се променили много от вчера, не се смея, не преча. Проявявам уважение към него и труда му, наблюдавам другите около мен. Те слушат съсредоточено, поне повечето, някои си подшушват или още спят. Йанник пуска "слънцезащитния крем" и думите отекват в пространството на октагона. Но дори тогава той затваря очи, слуша успокояващия и същевременно поучителен глас. Другите също слушат с повишено внимание, не говорят. Аз се опитвам да направя знак на Йанник, че се справя добре, но той вероятно не ме забелязва. Погълнат е от гласа, а другите около мен са също статисти, без шепот и звук, не са важни, както и аз не съм важен. Защото това е неговата сцена, той е от значение, а не дали другите ще го разберат - винаги има неразбрали нещо.

Завършваме с  нещо позитивно, естествено датско, но позитивно. Песен в която се пее колко много искам да карам колело.

Сякаш в потвърждение на темата за щастието от сутринта за пръв път от много време имаме слънце и синьо небе. Навън е клинч, но все пак е различно със слънцето наоколо. Кара те да се чувстваш добре...

22.02.2013

Тръгнал съм си по-рано от рисуването, защото там нещата се случват твърде хаотично за мен, а това понякога не ми допада. И все пак отново имаме слънце, петъчно слънце като за ден на майстора и ми помага да гледам по-позитивно на нещата около мен. В съзнанието ми препускат нещата, които Лаеке ми каза за себе си, за семейството й, а аз се улавям как анализирам всичко за да подредя част от пъзела за нейната личност. Вреден навик като опознаваш хора, но не мога да се откъсна от него. Изобщо предната вечер, когато се бяхме събрали малко хора в един задушен кръг, бе станала интимна, опознавайки хората около теб. И докато ги наблюдавам, повечето хора по-малки от мен, си мисля колко ли всъщност крият дори от тях самите...

Петъчно е, но все пак не бях очаквал да чуя Lovesong на The Cure на сутрешна сбирка. Но ето, че Торбен го пусна, защото темата е "Любов", а Кюър се оказват любима негова група, а за него този албум е най-добрия. Улавям се как си припявам песента, но това е без значение, защото е хубава, а и всеки има нужда от любов. Любов към себе си, към другите, към живота. Чудно е как го забравяме в повечето моменти от живота си а се вкопчваме когато сме го загубили. И поемата на Алберто  Каейро, която е за любовта, за късното й осъзнаване и загубата ми напомни за това, а и за жените, които съм обичал, обичам и ще обичам. Странно е, но понякога усещам как всъщност всичко се отваря в мен и тези странни на пръв поглед обичаи ми влияят по някакъв начин. Накрая Торбен казва, че не измислил какво да каже като няколко смислени думи, но затова е донесъл картички, които да надпишем и да пратим на любимите ни хора, за да им споделим няколко топли думи. И ми се иска и аз да впечатля хората по някакъв начин, да им помогна да открият нещо, което да ги направи щастливи или поне мъдри за малко...

И поемата :

(An amazing poem written by Alberto Caeiro, one of Fernando Pessoa’s heteronyms.)
Before I had you
I loved Nature as a calm monk loves Christ.
Now I love Nature
As a calm monk loves the Virgin Mary,
Religiously (in my manner), like before,
But in a more heartfelt and intimate way.
I see the rivers better when I walk with you
Through the fields to the rivers’ banks.
When I sit next to you and watch the clouds
I see them much more clearly.
You haven’t taken Nature from me,
You haven’t changed Nature.
You’ve brought Nature closer.
Because you exist I see it better, though the same as before.
Because you love me I love it in the same way, but more.
Because you chose me to have you and love you
My eyes gaze at it
More than at anything.
I don’t regret what I was before,
For I am still what I was.
I only regret not having loved you before.