Меланхолия

16 февруари, 10:10

-Стефан Стоичкоов!

Йанник, моят съквартирант, протяга трудно ръка изпод завивките, стегната в твърд юмрук, в моя чест. Той тепърва се разбужда след петъчното разбиване, традиционно за това място. Аз от своя страна се опитвам да си събера мислите, не защото съм пил много, а заради титаничното хъркане на Яник, което  сякаш се усилва от дървената ламперия на леглото му. За пръв път го чух в 8:30 когато тренираният ми организъм се разбуди след абсолютно налудничав сън, а умът ми агонизиращо откри тази симфония на ужаса. Все още се опитвам да си възпроизведа съня, в който се биех до смърт с един от чехите, Матош, но не с ръце, а с крака, после се обичахме като най-добри приятели, Стине ми обясняваше някакви лирични неща на датски. Спал съм само три часа и нещо преди това събуждане но успявам въпреки цялата дърводелска работа да заспя отново за час и нещо.

Но ето Йанник (както би трябвало да изпиша името му правилно, но ме мързи и затова пиша звуковете) се разбужда. "My man, Stefan Stoichkov!", скача и започва да ми обяснява как се радва, че сме съквартиранти, защото в първия момент като става все се чуди защо  не е в собствената си стая, понеже обича сутрешното драпане по топките, прозяването и търкането на очи. Разни такива неща, но сега задачата му е да се изпикае, да пусне една бомба и обратно в леглото. А пък аз пускам пране и си взимам душ. Наоколо е тихо, само тук там някой преминава по коридора. Докато отивам да пускам прането виждам, че следи от снощния маскарад са разхвърляни навсякъде. Чаши, балони, дрехи, бутилки...

Докато гледам всичко това си мисля как след купон винаги е меланхолично. Алкохолът и задръжките падат в известна степен, а на сутринта са останали само откъслечните спомени от предната вечер, срам или надежда за нещо повече, понякого просто копнеж. След тежко празнуване е особено тъжно, почти като да си на работа. Всичко е мудно и бавно, безсмислено в някакъв смисъл. Започвам да имам усещането, че тук живота е в петъците, защото междувременно гледам как всички са налегнати от унинието на малкия град. Нещо, което се компенсира с алкохол почти всяка вечер. А в момента се опитвам да си припомня нещата от изминалата седмица, които са ми направили впечатление. 

Миналата събота също бе бавна и изпълнена със съмнения. За малко да се самоунищожа на партито предната вечер и сега попивах всичко, което се случваше около мен. Имаше слънце, което да носи топлина и радост, а аз използвах възможността да поговоря повече с близките си хора в България.

Разхождах се из града, сам защото бях изпуснал компанията, която бе потеглила преди повече от четиредесет минути, но така или иначе обичам да преоткривам нещата за себе си. Метнах якето, нарамих камерата и хванах пътя. Логумклостер е изключително тих, гушещ се в лъчите на зимното слънце, а хората се виждаха едва едва, някои развеждащи кучета, а други просто да разтъпчат кокалите до близката гора, която е превърната в парк. Пускам си Боб Марли и крача смело между дърветата, откъсвам се където мога от пътеките за да гледам и докосвам мъха по тях и да усещам хрупащата шума под краката ми. Това си е цяло спасение от меланхолията, да излезнеш навън и да подишаш свеж въздух. Успокоява ме, но с това ускорявам темпото и скоро излизам от шубраците и се озовавам пак в града, където засичам хората и заедно с тях отново акостирам в училището...

Днес няма слънце, а мъглата е едва доловима във въздуха с нейните смекчаващи очертания. Отивам до физкултурния салон за да си събера нещата, всичко което съм рисувал през изминалите пет дни. Явно съм продуктивен, щом имам тринайсет парчета. Някои стават, други не бих използвал и за тоалетна хартия. Разглеждам ги и си мисля как отразяват моето настроение през тази работилница...

В съзнанието ми изскачат Хонза и Стине, които са взели колела назаем от близкия магазин и карат с кеф край училището в неделя. Аз съм в стаята ми, но когато ги фиксирам с периферното си зрение, скачам, отварям прозореца и им крещя да продължават. Не знам, вероятно кинетиката ме вдъхновява. А нещо, което тъпче на едно място не си струва, отегчава ме, не знам, може би е някакъв вътрешен страх. Уикенда съм сам в стаята, защото Йанник е отишъл в Оденсе, у дома. Това ми дава пространството да мисля свободно, но всеки влиза и пита къде е чаровният ми съквартирант. Той от своя страна преживява премеждия с идването си обратно в Логумклостер заради инцидент на ЖП линиите (орел, който влязъл в кутията на локомотива и загинал на място, но спрял влака). Същия ден пристигат група възрастни жени, които са дошли за курсовете по рисуване, тай чи и творческо писане. Вечерта Франсоа казва на всички, които са се записали при него на рисуване, че темата е "Зима", че ще се започне с брейнсторминг, а вече оттам кой докъдето стигне. Честно казано не се чувствам особено възхитен от това, но нямам голям избор.

Начало на проектната седмица

Оказва се, че всяка сутрин ще правим сбирките си в манастира, докато трае седмицата със занятията. Мятам шубата и се отправям натам. Гледам как Нана, една от преподавателките, поднася запалена клечка кибрит към свещта в центъра на залата. Пламъкът лумва от фитила, а възрастните жени просто си шушукат докато чакат и останалите от учениците да се появят за да започнем. Не слушаме някаква особена история, а напротив нещо прекрасно, Зима на Вивалди, което ми дава възможност да затворя очи и да си представям как тичам по снега. Една мисъл за отдалечаване от себе си, която идва заедно с меланхолията. Мисля, че тази тъга винаги идва на втората седмица когато започнеш да се пресищаш от новите впечатления и влезнеш в монотонието на новата среда. Гледам фабриката в далечината, чиито комин пуши, а димът се смесва с небето или изпъква през различните дни. Някак е радващо, че виждам как се появява слънцето все по - рано и рано. Дава усещане, че скоро ще има топло време. Пък и се виждат първите цветчета да подават главички от земята. Есбен особено се радва на този факт.

Тези дни си мислех как всъщност тези сутрешни сбирки са за промиване на мозъка на новодошлите, на чужденците. За да ги привлекат в правата вяра. Тези сбирки в манастира завършват с молитва в стил "Отче, който си на небето..." на датски и внезапно се оказвам заобиколен от хора, които говорят на висок глас своята дневна молитва, чак ме полазват тръпки в даден момент. Особено вторник, когато се бях замислил за дядо си, за това как скоро ще станат тринайсет години откакто го няма и се чувствах на ръба на прещракването и слушах молитвата около мен се хванах как я казвам за себе си, поне първите два реда. Аз, който не съм дълбоко вярващ, както може би и повечето хора тук, но в този момент аз влагам плам в думите, които изричам. Спрях на момента, защото с моето религиозно иронизиране за да се противопоставя на всичко това около мен съм загубил правото да се моля по този начин. Или поне така си мисля...

Същия ден се усещах как ми идва да плача докато рисувах своите "прекрасни" дървета на син фон, борейки се с акрилните бои, защото те бяха голи сред снега и не исках да нарушавам самотата им с нищо, което предлагаше Франсоа. Лудият французин се върти около всеки и не може да спре. Признавам му го, че е откачалка, която е продуктивна. Може би не идеалния учител, но такъв, който те разтоварва ако не го приемаш сериозно както някои други. Възрастните жени пък го питат всякакви неща и за щастие точно този ден той не се навърта около нас, което ми дава спокойствието, че мога да си цивря тихо докато слушам музика. Просто усещам онзи товар, който се появява. Всичкото това чуване с близки и приятели избива в агонична тъга докато слушам Стинг и неговите морски песни. Явно това ми личи, защото Йанник ме пита дали съм добре. Обичам го този човек, защото е жив и с високо самочувствие, но си има своите принципи и дух, а и най-вече защото е добър приятел. Едната вечер, когато аз се чувствам гроги, той се облича за да излезе с Есбен да пушат и да се разходят, защото преди известно време Еспен е загубил скъп човек и има нужда от отдушник. А Йанник е добър приятел.

И други хора ме питат дали съм добре, а аз съм просто тъжен и се чувствам сам. Писането с близките не ми помага, а дори напротив, понякога пречи. Затова и чакам пътуването в сряда, на следващия ден,  до Аабенраа (Обенро), до един от музеите там и след това да се разходим из центъра. Същата вечер отиваме до Германия, с част от хората, за да купим някои неща. Радвам се, че пътуваме, но не и дестинацията. Мразя магазини, а още по-малко висенето в тях. Гледам как Боряна се радва като малко дете, че се разхождаме в магазин и се моля да не стигна този етап и аз. Просто ще се застрелям на момента, защото ще значи, че съм изперкал.

Срядата също започва ужасно. Трябва да правим автопортрет на зимен фон. А аз седя и се чудя какво да правя, защото нее мога да рисувам хора, не се чувствам уютно да рисувам себе си. Защото не знам кой съм всъщност, как искам да се предствавя. Докато правя двата варианта с мастило и пастели се съсредоточавам все повече върху пейзажа отколкото върху човека. Мирела зад мен се забавлява и си прави готино ескизче, съвсем по детски, но позитивно. А моите работи са отчайващи в някакъв вариант - едната, напълно безлична дори с тектониката на дърветата, а другата е нещо като пред Мунк период, но с рязки точни линии. Просто едно човече, което стои на жълта пътека и сянката му е неправилно ориентирана.

Оказвам се на седалка до Лейла, което е някак самоубийствено след като тя има гадене от пътуване в автобуси и коли. За мое успокоение тя ми показва хапчето на езика й, след което пуска музика и гледа през прозореца. Аз също пускам музика и гледам хората около мен. Всички говорят и се забавляват, а аз се шегувам с Луиз, че съм бил женен, което тя приема за чиста монета. Матош изглежда тъжен както се е отпуснал на седалката и е опрял лице в стъклото. Или просто още не е изтрезнял от снощи. А аз гледам как всичко е разграфено в тази страна. Всяка нива, всяка горичка, дворовете покрай които минаваме. Все едно всичко трябва да е ясно структурирано. В противен случай би настанал хаос, също както нашите програми за седмицата - часове, блокове, почивки, кое е задължително и кое не.

Музеят се оказва в бивш замък, който не ме впечатлява с архитектурно величие. Обикновена бяла фасада, кафяв покрив, голям вътрешен двор и с няколко езерца около него, може би бивш ров за да има някаква сигурност. Вътре са изложени различни образци на съвременното датско изкуство, както и фотоизложба в чест  на Лий Милър. Аз свалям шапка на тази жена, която е отразила ужасите на войната и която е била толкова красива и същевременно борбена. Докато гидът говори на датски и английски се разхождам между фотосите, карам паркета да скърца и попивам.

След това заедно с Мирела, Боряна, Добромир и Марсела навлизаме в уличките на Аабенраа. Типичен морски град. Уличките са достатъчно големи за две каруци, а къщите са долепени плътно, с вътрешни дворове, които се виждат само на места. Фасадите са разноцветни, всяка врата е сама за себе си, а Добри ми обяснява, че не е сменяна от направата на къщата. Не му вярвам особено, но все пак това го запомням. Харесва ми морската атмосфера. Не се виждат особено високи сгради, поне не и в тази част, а паважът ми напомня за някой стар приключенски роман. На площада се разделям с останалите българи, за да поснимам още на собствени впечатления. Различни орнаменти ме гледат от фасадата, а повечето тухли са с червен цвят. Чайки и гларуси врещят от небето, но аз така и не виждам морето, защото се засичам с хората от училището и скоро се отправяме към новото местоположение на автобуса. И въпреки това за краткия престой в града той ми хареса. По пътя обратно Йанник, Доминик, Матош и аз говорихме за разликите в държавите ни, защо едните са по-напред, а другите не, за мисленето на хората. Йанник обясняваше как би желал да не плаща такива пари когато работи, как също и при тях има много хора, които да експлоатират системата, какво е отношението към чужденците.

16.02.2013 16:30

Разбудил съм се след кратко залежаване. Част от хората вероятно спят в билиярдната зала, след като са гледали филми. Гледането на филми е основно занимание тук. Откривам, че да сублимирам седмични изживявания е трудно, но и ежедневното писане не помага. Отново си мисля за срядата когато наруших решението си да не пия, защото баща ми ме ядоса. Странно е как се опитвам да намеря себе си, да избягам от моето аз за да се преоткрия, но се оказва, че отвсякъде има вериги, които да стягат ръцете ми като окови. В тези моменти на ограниченост се чувствам тъпо и сякаш не знам кой съм...

Отново се връщам към автопортретирането - Франсоа ми казва да продължа в насоката на втория ми опит, но този път с акрилни бои. Решавам да повторя в някаква степен същото нещо, защото не мога да измисля нищо конкретно в този момент, а и донякъде все още ме държи огорчението от сряда. Започвам да работя, но фигурата в центъра, моето аз не ми харесва. Лицето е фалшиво, като маска, а това ме кара отново да се съсредоточа по пейзажната част. Заговарям се с възрастната жена пред мен. Харесва ми как работи, подходът й към линията, характерността на стила й. Разказва ми, че се е грижела за умствено и физически засегнати хора. Но в един момент работата я уморявала много и затова напуснала. Вижда се, че й доставя удоволствие да рисува. Всъщност всички дами тук се забавляват искрено, някои се взимат присърце и драматизират, но имаше една, която ми направи най-силно впечатление. Това бе "пиячката" - всяка сутрин тя пиеше вече бира, бутилка вино на обяд, а като цяло се носеше неориентирано из кампуса. Но така и не разговарях с нея. Жената, която стоеше пред мен в курса, ми попита защо не съм направил просто лицето на портрета си едно петно, а се опитвам да дълбая в детайли. Всъщност защо наистина не го направих? Може би за да си кажа, че самоличността трябва да има някакви черти, дори и когато не знам точно какви?

И ето, че тогава дойде преображението. Франсоа ме повика и ми каза, че според него за моята техника идеални са акварели. Аз не ги харесвам, особено от спомените ми за българските акварели. Но тези сякаш бяха магически, а и заедно с мастилото всичко се получаваше перфектно. Хванах четката и започнах да нахвърлям работите си. Хумункулус, който изниква от земята, а около него природата вилнее - огъващо се дърво, бурни вълни и лед. Особено се почувствах горд от вълните си, защото бяха близки до японска калиграфия, а това е нещо, което обожавам. Реалността е, че едва ли струва нещо цялата работа, но я правих с кеф.

Вечерта съм се отпуснал на стола с бира в ръка и гледам хората. Денят е празникът на влюбените и някои от хората са събрали сълзлива музика и шоколад за да го отпразнуваме. Теглим си любовни листчета - моите обхващат все големи задници вместо сърца. Практично бих казал. Романтиката ме подтиска, може би защото я няма. Защото съм сам тук и това ми се отразява.

На листа ми оживява динозавър с коледна шапка, а в горния край идва и коледния подарък във вид на свободно падаща космическа скалноледена маса. Обхванала ме е петъчна еуфория. Вероятно защото всички ще се съберем на едно място и ще се веселим. Или просто се чувствам леко днес и меланхолията се отдръпва. Няма автопортрети, няма зимни пейзажи по задължение, а съм го ударил на свободия. Ентусиазирам се. Мирела стои пред мен и се опитва да ме нарисува. Аз мисля, че е успяла, но тя не харесва резултата. Франсоа е вече тотално откачил. Обикаля и дава съвети сякаш курсът не свършва днес, а ще продължи вечно. Започваме постепенно разчистване следобяд, подреждане на метериали и аранжиране на работите. Ще имаме нещо като изложба на творбите си. Междувременно комитетът по партита се е заровил в стаята с костюмите за тазвечерното парти.

Има много вино и това е важно. Йанник се е облякъл като жена - широки поли, боди през което се подават космите на гърдите му, цикламена перука. Едно момиче е облечено като китаец, а Сага ме гледа едва ли не на кръв, че аз не съм маскиран. Идеята, че съм интелигентния тип не помага. Поне се сдобивам с малко счупена маска на V от комикса "В за Вендета" и повечето хора се плашат (основно момичета). Но в крайна сметка е неудобно да се пие през тази маска, а нямаме сламки. На изложбата Йанник ражда бебе, а Хундзе му помага в израждането. Възрастните хора гледат втрещени. Аз си умирам от смях. Франсоа обаче е във вихъра си. Мисля, че този човек страда от хиперактивност. Всеки един момент той взима нещо от някой, нагажда  го като костюм за себе си и не се спира. Превърна почти всичко в кухнята като напомняне на Фреди Крюгер, преследва Марина, която бе облечена като монах, с брадва и наметало, сложи мустак върху сиренето, което  си бе отрязал.

Виното отключи всичко. При толкова много количество, а и поръчките за йегебомби всичко свърши зле за някои. Гледаш как хората стоят по ъглите и си говорят умни неща, но щом чуят някаква песен изведнъж стават като животни и се кълчат. Аз съм барман за около два часа. Лейла се кърши, Матиас се съблича полугол, Йанник пък отива да свири на барабани в три през нощта (и респективно да събуди възрастните хора в другото отделение), разни хора се вкарват във филми, а аз започвам да пия вода за да имам глава утре. Към четири часа си лягам, а някакви хора влизатт в стаята ми, защото трябва да си говорят с мен. После заспивам и сънувам странни неща за бой с крака и други щуротии.