08.02.2013
Сутринта, загърнат в шубата си разглеждам стените на залата. Готическите арки и сводове, червените тухли, които са гланцирани на места, на други не. Сводовете са оцветени в бяло, а колоните преминават в него като пръсти заровили се в косата. Жената долу, облечена в обикновени дрехи, говори на датски и нищо не й разбирам. Нещо, което за някакъв гълъб, притча за сутрешното събиране, но като гледам лицата и на останалите в моя курс, които са датчани виждам, че и те не са впечатлени. Лаеге се навежда и ми казва, че й е скучно. Аз пък си нямам идея за какво иде реч, но всеки нов лист и монотонното говорене ми напомнят за приказка безкрай. Съсредоточавам се върху архитектурата на манастира, който ден или два по-рано с Хонза посетихме на разходка за града, но тя е типично по готически оскъдна. И въпреки това е уютно с витражите, арковидните прозорци, топлия тухлен цвят. В такива моменти осъзнавам как хората тук ценят тази, да я наречен литургия, пеенето сутрин, което им напомня за хубавите неща, че те самите могат да са добри, позитивността на света. Срещу мен гледам възрастният човек, който при храненето е с треперещи ръце, гледа навъсено и всичко останало, но тук дори още преди да сме влезли в залата започва да си припява, а вътре осъзнавам колко е хубав и приятен гласът му - плътен, дълбок и топъл. А междувременно аз стискам "библията" и си мънкам под носа...
Все още свиквам със ставането, макар да са минали вече пет дни, защото в седем часа е още тъмно като смъртта. Днес обаче успявам да си взема душ и направя някакви упражнения. Щом започва да просветва виждам, че снега все още стои като пелена върху зелената трева. Така и не вярвам, че е толкова зелена, а сме толкова на север от България. Хората и всичко останало ме кара да се чувствам далечен в някакъв аспект и гледам как всички са налегнати от депресията на късия ден, от чувството за празнота и неслучване в това малко градче. Не знам, наистина не знам какво ще правя когато обходя всичко наоколо.
Различие - това е всичко, което изпитвам за първите пет или шест дни. От момента, в който тръгнахме към брега на Северно море с част от хората. Едва си бях оставил багажа, а вече се запознах с множество хора, чиито имена минаха през главата ми като скоростни коли и побутван от Добромир и другите се метнах в една от колите, тази на Матош и се отправихме към Рома. До мен в колата беше Лейла, която също бе за по-кратката програма. Гледах навън как все едно се движех по лунна магистрала - едрите блокове лед, които начупено стоят като гранит по земята, сивият им землист цвят и оловното небе. Може би такава ще е планетата ако имаме атомна зима, пуста и безнадеждна... А плажът бе огромен - колите влизаха навътре и заради придошлото предната нощ море сякаш всички бяха помазани и ходеха по вода. Ние също се мушнахме отново по колите, защото слязохме твърде рано и се спуснахме към водата. Под нас пясъка хрущеше и се чупеше на местата където леда бе стегнал масата в особена консистенция. Нямаше слънце, а вятърът изпълваше всяка една частица от тялото ми, промъквайки се между дрехите, впивайки се в плътта. Хората се разхождат, а вълните се пенят с металически зеленосин цвят, чайките крещят във въздуха. И усещам, че душата ми прелива от радост, че съм се озовал тук, но и осъзнава, че не знае какво да очаква...
По-късно през деня започвам да подреждам нещата си в стаята. Извадил съм всичко, а Йанник е отишъл да пуши цигара или да върши задачите си в кръга. Оглеждам дървената ламперия на стаята, единичното легло, което изглежда толкова уютно, дървената маса и гледката през прозореца. Чудя се защо се бавя толкова с реденето, но явно дори и малкото багаж, който съм помъкнал ще е проблемен. Училището има модерна архитектура, логично решение на помещенията, всичко има своя ред, а коридорите са някак пусти на моменти, все едно бомба е паднала. Движа се по тях като изпаднал в летаргия. Минавам покрай пушещите отвън, обикновено Йанник, Лаерке и Еспен, но не излизам при тях, а стоя като затворник в учреждението. Моят малък образователен затвор, доброволно избран. Всичко наоколо е със същите цветове като в манастира, някакъв леко стерилен комфорт, който обаче е разчупен от поведението на хората. Есбен, който отива на лекции или сутрешната сбирка по дългата си синьочерна риза, бос и прави балончета от сапун. Другите, които се мотаят по чорапи или скъсани дрехи. И въпреки, че се чудя как тази нация е станала толкова богата и силна при такова поведение, но на моменти разбирам чувството им за превъзходство в стандарта. Като онази вечер когато Йанник обясняваше, че щом си плаща да е в училището има право на малко лукс, да си взима душ когато си поиска и колкото дълго си иска. В тази момент усетих цялата далечина, която има между нас като народи и разбирания, помислих си за всичкото онова ограничаване, което си налагам в родината, аз и другите. Или лекцията, която имахме във вторник за Европейския съюз и младежта когато се чувствах в центъра на вниманието, защото се оказах устат...
Вечерта същия ден стоя и гледам как двама политика, мъж и жена, говорят на датски за едно предаване. Не разбирам нищо и само наблюдавам как се държат. И двамата са приятелски настроени, културни в някакъв аспект, не се прекъсват, не изглеждат мазничко пред камерите, но въпреки това те коментират политиката от гледна точка на собствената си страна, не от страна на цялата общност. Защото са от богаташите. И вечерта си пием бирата заедно. Демократичност и прозрачност... отвсякъде, видиш ли...
Усещам и разликата с учителите, които не искат да те комплексират, да ти казват самите те колко са велики, защото ти преподават, не те обременяват с различни ненужни неща. Гледам Ниелс, който отговаря за музиката, как ни агитира за хоровото пеене, а именно докато си щрака с пръсти казва нещо от сорта "Ако се усмихвате докато пеете, дори и да не ви бива ще изглеждате по-добре и ведро, ще се надъхвате!". Или Франсоа, който не може да бъде сериозен и за пет минути, отдаден на всичко с радост за изкуството. Времето в неговите часове лети, а аз рисувам като малко дете, а със същата стилистика, защото просто се освобождавам от проблемите си, от коренната принадлежност...
Мъж в спортен екип притичва по алеята пред прозореца ми, а аз съм гол до кръста и се раздвижвам следобедно. Всичко е застинало, тихо, флойдовско. Замислям се и за Ханс, който е на шейсет и три, а е ученик заедно с нас, хлапета три пъти по-малки от него. Отначало мислех, че е наш учител или асистент и първите ден или два бях затвърждавах тази си теза, но след това разбрах, че той е един от нас. Приятно ми е да си говоря с него, не знам, вероятно ми напомня на дядо ми, а в този момент без корени и място е хубаво да имаш нещо, което да ти дава успокоение. Гледам го как е застанал във фойето и чете вестник или разговаря с някой от нас. Социален е и забавен. Особено като го видиш на масата да покаже среден пръст докато всички се опитват да се правят на рапъри, просто ти става топло.
Първата ми вечеря ме стресира с това, че тези хора винаги пеят преди хранене тук. На датски. Е, аз в момента мога да кажа едно две неща на този език, а моят собствен орган се кълчи за да произнесе думите. С Йанник си говоря за тези неща и той ме разбира, съпричастен е. Избираме някакъв откъс от песен, който изпяваме, а след това всички се втурват към шведската маса. Подготвям се психически за противостоенето на стомаха ми, но нищо не мога да направя, защото храната е хубава и за пръв път от три дни ям нещо свястно. Приятно е да слушаш глъчката от млади гласове, смях, удрянето на метал в керамика и преглъщането на вода. След това, когато сме се събрали всички новодошли, с изключение на очакваните следващия месец палестинци, ни развеждат из базата с едно парти. И всички се смеят, а ааз вътрешно започвам да се притеснявам дали моето място е тук...
Първата ми сутрин в Дания бе трудна, обляна в лъчезарен мрак, а в съседство Йанник хърка. Не се буди от бичещата "Барселона" аларма на телефона, а аз усещам тялото си схванато. Възглавницата е мека, а и свикнах на широкото ми легло. Чувствам се като в каюта и сякаш цяла нощ съм се люшкал по нечии вълни за да открия брега на спасението. Осъзнавам, че няма да имам някакъв спасителен бряг, защото съм далеч от това, далеч от реалността на страната си. И трябва да свикна - сякаш ме обзе някакъв тих ужас от това осъзнаване, че няма просто да купонясвам, а ще се вършат задачи, които са важни за някой. Торбен, директорът на училището ще е ръководител на кръга ни. Вероятно поне тези хора ще опозная в момента на комуникацията ни. Гледам сухото му лице, с едва набола брада и очила с кръгли рамки и стъкла. Опитва се да е изящен, но с него имам чувството, че съм наблюдаван за всяка моя крачка. Или както Лейла ми спомена, че вероятно не му е станало приятно, че съм говорил толкова много за България по време на лекцията. Защото вероятно Дания е важна, а не страната ми... Е, сори батка, това е положението.
Гледам църквата на манастира от хола на Торбен. Седим на чаша кафе или чай, обсъждайки курса ни по четене. Книгата ще е за Барселона през четиринайсти век, нали ще се ходи там, за религия, добро и зло, за порядките. Говорим си за книгите които харесваме и четем в момента, а аз съм изненадат от светлината тук, която е все така студена. Облаците навън са като памук и във въздуха се чува бученето на изстребители от близката база. Отправяме се към библиотеката за да вземем англоезичните копия на книгата, а навън подухва лек вятър. С Лейла и Матиас, който отново прилича на някой сериен убиец с рейбанките си, изоставаме от Торбен и Ханс и си разказваме истории. Замислям, че тук ще е идеалното място да направя своя версия на Лигата на разказвачите. Градът от своя страна е някак празен, нямам усещането тук да има близо четири хиляди души, но пък белотата на сградите му е приятна. Не съм взел фотоапарата, но пък предният ден с Хонза минахме оттук за да си купим бира и бях овековечил повечето неща.
С него влизаме в манастира, откъм частта за туристи, и портата се оказва със сензор, отваряйки се сама като я наближаваме. Май ще си играем на "Името на розата" щом имаме такава обител, но ни посреща осъвременена визия, плексигласово изолиране на пространствата и монасите липсват. Въпреки това се чувствам не на място, но продължаваме да изследваме, озоваваме се в корабната част на църквата и сводовете надвисват над нас за да се почувстваме малки пред Бог. Огромен орган стои срещу мен, а Хонза застава на пресичането между корабите и запява. Има хубав глас и той се разнася из пространството.Виждам на живо всичките тези мебели, които съм изучавал в университета, изображенията на мадоната, която държи сина си, черното лакирано дърво, оскъдната светлина през витражите. Чувствам духа на религията тук, не на освобождаващата, а подтискащата те власт на битието и избора. Моля го да излезем по-бързо, защото се чувствам некомфортно. Еретик на свещено място...
Опрял съм не на стола и съм качил краката си на перваза. Чета книгата, която ни е поръчана, а в ляво е компютъра ми. Гледам го с две очи. Едното го вижда като полезно нещо, а другия като средство за запазване на корените, за подтискане. Защото всяко чуване и писане малко или много ми напомня колко съм далеч от близките ми хора, гледам одъра си, който стои самотен и ми се иска да има топлината и на друго тяло освен моето. Прехапвам устни и се забивам в страниците. Йанник мята багажа си и отпрашва към Одесе за да се види с приятелката си. Сбогуваме се. За следващите дни съм сам в стаята.
Гледам и изпитвам радостта на съкръгците си, когато не губим надпревата между екипите. Шегувам се, че съм решил да се изява като мениджър и да избера силния състав за хокея. С двама чехи няма как да загубим. Всички са зачервени и щастливи, а аз вися от шведската стена за да не се блъсне някой в мен. После се чудим какво име да си измислим и аз предлагам да е Riders on the Storm, а другите го харесват. Надявам се само палестинците да го приемат, не заради друго, а заради текста на песента. За момента все още не е официално прието...
Еспен пада на пода и аз го вдигам. Купонът се е развихрил, а ние пием вече от няколко часа докато това се случи. Гледам как за всички тук е важно да загърбят добротата, да се забавляват, което ескалира до глупаво бутане и ръгане, падане на пода. Зачервени лица, разлят алкохол и водене на сметки. Отпускам се, защото отдавна не съм пил толкова, но съм решил да се забавлявам без да прекалявам. Една лампа си заминава, а аз се превръщам в център на вниманието, явно решили, че съм много зле, а докато си танцувам наблюдавам как започват забивките между хората, кой с кой се разбира. Матиас обикаля с омазнилата се коса, без очила и обяснява, че е време да прегръдка. Марек се прави на голяма работа, а някои се опитват да държат ниво. Кристиан е истински арийски викинг с русите си коси, къса прическа и широки рамене. Сага и Лаерке се целуват, защото са модерни и готини. Еспен продължава да подскача. Марцела ми обяснява, че за пръв път се кефи толкова, защото музиката й харесва. Марина стои на бара и води сметката, превръщайки се в добрата ханджийка. Аз искам да видя на какво са способни. А и не могат да ме уплашат с алкохол, защото не пия за да се напия като тях, а за да се развихря, да намеря онзи дух от преди години когато подадах на непознати места и печелех всички. Просто, защото съм аз. Но и тук виждам как компаниите се разпадат в някаква степен, виждам пукнатините по това яйце, което сме ние. И знам, че няма как да ги залепя, че са неизбежни, че ще ги има винаги.
Гледам погледите на другите, а на сутринта всички ме наблюдават дали съм добре, защото съм бил вихъра, но това няма значение, аз също ги наблюдавам.
По-късно през деня започвам да подреждам нещата си в стаята. Извадил съм всичко, а Йанник е отишъл да пуши цигара или да върши задачите си в кръга. Оглеждам дървената ламперия на стаята, единичното легло, което изглежда толкова уютно, дървената маса и гледката през прозореца. Чудя се защо се бавя толкова с реденето, но явно дори и малкото багаж, който съм помъкнал ще е проблемен. Училището има модерна архитектура, логично решение на помещенията, всичко има своя ред, а коридорите са някак пусти на моменти, все едно бомба е паднала. Движа се по тях като изпаднал в летаргия. Минавам покрай пушещите отвън, обикновено Йанник, Лаерке и Еспен, но не излизам при тях, а стоя като затворник в учреждението. Моят малък образователен затвор, доброволно избран. Всичко наоколо е със същите цветове като в манастира, някакъв леко стерилен комфорт, който обаче е разчупен от поведението на хората. Есбен, който отива на лекции или сутрешната сбирка по дългата си синьочерна риза, бос и прави балончета от сапун. Другите, които се мотаят по чорапи или скъсани дрехи. И въпреки, че се чудя как тази нация е станала толкова богата и силна при такова поведение, но на моменти разбирам чувството им за превъзходство в стандарта. Като онази вечер когато Йанник обясняваше, че щом си плаща да е в училището има право на малко лукс, да си взима душ когато си поиска и колкото дълго си иска. В тази момент усетих цялата далечина, която има между нас като народи и разбирания, помислих си за всичкото онова ограничаване, което си налагам в родината, аз и другите. Или лекцията, която имахме във вторник за Европейския съюз и младежта когато се чувствах в центъра на вниманието, защото се оказах устат...
 |
| Дългата плажна ивица |
Усещам и разликата с учителите, които не искат да те комплексират, да ти казват самите те колко са велики, защото ти преподават, не те обременяват с различни ненужни неща. Гледам Ниелс, който отговаря за музиката, как ни агитира за хоровото пеене, а именно докато си щрака с пръсти казва нещо от сорта "Ако се усмихвате докато пеете, дори и да не ви бива ще изглеждате по-добре и ведро, ще се надъхвате!". Или Франсоа, който не може да бъде сериозен и за пет минути, отдаден на всичко с радост за изкуството. Времето в неговите часове лети, а аз рисувам като малко дете, а със същата стилистика, защото просто се освобождавам от проблемите си, от коренната принадлежност...
Мъж в спортен екип притичва по алеята пред прозореца ми, а аз съм гол до кръста и се раздвижвам следобедно. Всичко е застинало, тихо, флойдовско. Замислям се и за Ханс, който е на шейсет и три, а е ученик заедно с нас, хлапета три пъти по-малки от него. Отначало мислех, че е наш учител или асистент и първите ден или два бях затвърждавах тази си теза, но след това разбрах, че той е един от нас. Приятно ми е да си говоря с него, не знам, вероятно ми напомня на дядо ми, а в този момент без корени и място е хубаво да имаш нещо, което да ти дава успокоение. Гледам го как е застанал във фойето и чете вестник или разговаря с някой от нас. Социален е и забавен. Особено като го видиш на масата да покаже среден пръст докато всички се опитват да се правят на рапъри, просто ти става топло.
Първата ми вечеря ме стресира с това, че тези хора винаги пеят преди хранене тук. На датски. Е, аз в момента мога да кажа едно две неща на този език, а моят собствен орган се кълчи за да произнесе думите. С Йанник си говоря за тези неща и той ме разбира, съпричастен е. Избираме някакъв откъс от песен, който изпяваме, а след това всички се втурват към шведската маса. Подготвям се психически за противостоенето на стомаха ми, но нищо не мога да направя, защото храната е хубава и за пръв път от три дни ям нещо свястно. Приятно е да слушаш глъчката от млади гласове, смях, удрянето на метал в керамика и преглъщането на вода. След това, когато сме се събрали всички новодошли, с изключение на очакваните следващия месец палестинци, ни развеждат из базата с едно парти. И всички се смеят, а ааз вътрешно започвам да се притеснявам дали моето място е тук...
Първата ми сутрин в Дания бе трудна, обляна в лъчезарен мрак, а в съседство Йанник хърка. Не се буди от бичещата "Барселона" аларма на телефона, а аз усещам тялото си схванато. Възглавницата е мека, а и свикнах на широкото ми легло. Чувствам се като в каюта и сякаш цяла нощ съм се люшкал по нечии вълни за да открия брега на спасението. Осъзнавам, че няма да имам някакъв спасителен бряг, защото съм далеч от това, далеч от реалността на страната си. И трябва да свикна - сякаш ме обзе някакъв тих ужас от това осъзнаване, че няма просто да купонясвам, а ще се вършат задачи, които са важни за някой. Торбен, директорът на училището ще е ръководител на кръга ни. Вероятно поне тези хора ще опозная в момента на комуникацията ни. Гледам сухото му лице, с едва набола брада и очила с кръгли рамки и стъкла. Опитва се да е изящен, но с него имам чувството, че съм наблюдаван за всяка моя крачка. Или както Лейла ми спомена, че вероятно не му е станало приятно, че съм говорил толкова много за България по време на лекцията. Защото вероятно Дания е важна, а не страната ми... Е, сори батка, това е положението.
Гледам църквата на манастира от хола на Торбен. Седим на чаша кафе или чай, обсъждайки курса ни по четене. Книгата ще е за Барселона през четиринайсти век, нали ще се ходи там, за религия, добро и зло, за порядките. Говорим си за книгите които харесваме и четем в момента, а аз съм изненадат от светлината тук, която е все така студена. Облаците навън са като памук и във въздуха се чува бученето на изстребители от близката база. Отправяме се към библиотеката за да вземем англоезичните копия на книгата, а навън подухва лек вятър. С Лейла и Матиас, който отново прилича на някой сериен убиец с рейбанките си, изоставаме от Торбен и Ханс и си разказваме истории. Замислям, че тук ще е идеалното място да направя своя версия на Лигата на разказвачите. Градът от своя страна е някак празен, нямам усещането тук да има близо четири хиляди души, но пък белотата на сградите му е приятна. Не съм взел фотоапарата, но пък предният ден с Хонза минахме оттук за да си купим бира и бях овековечил повечето неща.
С него влизаме в манастира, откъм частта за туристи, и портата се оказва със сензор, отваряйки се сама като я наближаваме. Май ще си играем на "Името на розата" щом имаме такава обител, но ни посреща осъвременена визия, плексигласово изолиране на пространствата и монасите липсват. Въпреки това се чувствам не на място, но продължаваме да изследваме, озоваваме се в корабната част на църквата и сводовете надвисват над нас за да се почувстваме малки пред Бог. Огромен орган стои срещу мен, а Хонза застава на пресичането между корабите и запява. Има хубав глас и той се разнася из пространството.Виждам на живо всичките тези мебели, които съм изучавал в университета, изображенията на мадоната, която държи сина си, черното лакирано дърво, оскъдната светлина през витражите. Чувствам духа на религията тук, не на освобождаващата, а подтискащата те власт на битието и избора. Моля го да излезем по-бързо, защото се чувствам некомфортно. Еретик на свещено място...
Опрял съм не на стола и съм качил краката си на перваза. Чета книгата, която ни е поръчана, а в ляво е компютъра ми. Гледам го с две очи. Едното го вижда като полезно нещо, а другия като средство за запазване на корените, за подтискане. Защото всяко чуване и писане малко или много ми напомня колко съм далеч от близките ми хора, гледам одъра си, който стои самотен и ми се иска да има топлината и на друго тяло освен моето. Прехапвам устни и се забивам в страниците. Йанник мята багажа си и отпрашва към Одесе за да се види с приятелката си. Сбогуваме се. За следващите дни съм сам в стаята.
Гледам и изпитвам радостта на съкръгците си, когато не губим надпревата между екипите. Шегувам се, че съм решил да се изява като мениджър и да избера силния състав за хокея. С двама чехи няма как да загубим. Всички са зачервени и щастливи, а аз вися от шведската стена за да не се блъсне някой в мен. После се чудим какво име да си измислим и аз предлагам да е Riders on the Storm, а другите го харесват. Надявам се само палестинците да го приемат, не заради друго, а заради текста на песента. За момента все още не е официално прието...
Еспен пада на пода и аз го вдигам. Купонът се е развихрил, а ние пием вече от няколко часа докато това се случи. Гледам как за всички тук е важно да загърбят добротата, да се забавляват, което ескалира до глупаво бутане и ръгане, падане на пода. Зачервени лица, разлят алкохол и водене на сметки. Отпускам се, защото отдавна не съм пил толкова, но съм решил да се забавлявам без да прекалявам. Една лампа си заминава, а аз се превръщам в център на вниманието, явно решили, че съм много зле, а докато си танцувам наблюдавам как започват забивките между хората, кой с кой се разбира. Матиас обикаля с омазнилата се коса, без очила и обяснява, че е време да прегръдка. Марек се прави на голяма работа, а някои се опитват да държат ниво. Кристиан е истински арийски викинг с русите си коси, къса прическа и широки рамене. Сага и Лаерке се целуват, защото са модерни и готини. Еспен продължава да подскача. Марцела ми обяснява, че за пръв път се кефи толкова, защото музиката й харесва. Марина стои на бара и води сметката, превръщайки се в добрата ханджийка. Аз искам да видя на какво са способни. А и не могат да ме уплашат с алкохол, защото не пия за да се напия като тях, а за да се развихря, да намеря онзи дух от преди години когато подадах на непознати места и печелех всички. Просто, защото съм аз. Но и тук виждам как компаниите се разпадат в някаква степен, виждам пукнатините по това яйце, което сме ние. И знам, че няма как да ги залепя, че са неизбежни, че ще ги има винаги.
Гледам погледите на другите, а на сутринта всички ме наблюдават дали съм добре, защото съм бил вихъра, но това няма значение, аз също ги наблюдавам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар