Пътуването
1 февруари, 15:26, България (част от това е написана по време на пътя)
Вече съм потеглил, но очите ми парят, защото не могат да понесат емоцията. Всички тези хора, които дойдоха до гарата, а и всички, които желаеха, но не можеха.
И ето ме в автобуса, на ръба на невероятното изживяване, с влажен поглед, с мартеница на ръката (много преди редното време, но все пак) и всички тези пожелания за мен. Тъгата ме превзема, искам да кажа на шофьора да спре, но вместо това хващам химикалката и започвам да пиша. Далечината виждам белите заснежени върхове и знам, че дълго време няма да ги виждам. В сърцето си се моля за пръв път от много време всичко да е наред с хората, които оставям в България, всички да са щастливи, да съм добре аз самия и когато се върна ако е възможно и нещата да са в положителна градация... Като разораните ниви, които подминаваме с автобуса след София, очакващи да дадат плодородна реколта след като са били засяти. Не изчаках много време в автобуса, наместих се на седалката и се разрових за тефтерите и писмото й за да направя това малко лично сбогуване с тях, с хората, които ми подариха тези неща.
Естествено, че прочетох нейните думи първо, написани върху същата хартия както предните писма, които ми бе написала. Докато погледът ми се плъзгаше върху тях си спомних за последните ни срещи и как тя ми каза, че съм бил нежен и страстен. А аз просто исках да я усетя цялата, да я запаметя и в жаждата си бях стихиен и непрактичен, може би особен, но в последната ни нощ заедно не можах да й го кажа. Просто онова усещане, че сме заедно за последен път, че всичко може да е друго като се върнем от странството, че вероятно ще сме се променили много. Този страх, който ме задушава цялата седмица и нещо преди заминаването и ме караше да бъда груб понякога. Защото това преживяване ме поставя пред неизвестни, а аз ги мразя и не искам да мисля за това. Писмото, последните ни чувания по телефона просто движат мисълта ми към това нещо, а толкова време в автобус ще ме побърка и затова гледам навън.
А там са схлупените къщи около Трънско и естествено те ми напомнят за всички неща, които не съм снимал в България, но се надявам да бъдат все още там.
Усмихвам се на писанията в тефтера, на уроците по датски на Христо, на всички онези пътници, в реалния или преносния смисъл оставили думите си по хартията.
Преминавам покрай вероятно бойно стражение от периода на Съединението - наредени по един хълм камъни, които образуват надпис "1885 - Съединението прави силата". Това ми напомня за родителите ми и тяхната любов, която се бе превърнала във война, начина по който стояха на гарата след като не се бяха виждали близките пет години. Уморени бойци дали всичко от себе си за да успеят в своето наследство, а именно аз. А битката им се е наричала любов, с главно Л. Стоят един до друг, но всъщност изключително далечни и опустошени от това Л, почти не общуват... Междувременно, пейзажът се изпълва с полуопустошени села, почти без хора, на километри от границата, а аз оглеждам хората в автобуса. Възрастни хора, които като цяло търсят спасение в чужбина, хващайки се за всякаква работа. "Търсачите". В ляво от мен една жена, която е изпита се оглежда през стъклото, говори с хората зад нея, които явно са й познати, но си личи някаква нервност. Няколкото жени от явно ромски произход, които също търсят някакво спасение. Едната е бременна и съпругът или приятелят й, който я е дарил с детето в утробата й, я е пуснал с автобуса, а той е трябвало да вземе самолет. Другата бива изпратена от близките й, вероятно баба и дядо, които нямат зъби, пушат евтини цигари и я на гарата й казваха послания с жестове да си опича ума, и да си внимава. Зад мен пък са възрастно семейство, което отива към Прага за да се види със семейството на сина си, но не са взели самолет заради клаустрофобията на съпругата. Друга жена пред мен се оказва, че работи в Чехия - тя се сприятелява с русата суха жена и с бременната, тъй като се оказва, че са на съседни седалки. Аз мълча, говоря си само с възрастните хора зад мен, защото искам да събера мислите си.
Минаваме сръбската граница бавно, с множество проверки. Първото ми минаване в Сърбия, а знам, че няма да видя много, защото ще е нощ. Първите картини са на същото безсилие, което тегли над България в обезлюдяващите се райони. Все едно всичките войни помежду ни са ни обрекли на една и съща съдба. Междувременно се оказва, че и русата жена ще работи в Чехия, но според вече работещата там тя е вкарана в схема, която е стара. Дава й телефон да се обади, да е спокойна, защото нейната работа е сигурна, вършела я със сина си, а онзи, който й осигурява сегашната работа е някакъв мерзавец. След този разговор виждам как русата жена се изпива все повече, спи нервно на двете седалки, завива се и гледа стъклото и размазващия се пейзаж. Спираме малко след границата за да пикаем, ядем и пушим, защото това са най-важните неща. Все още съм с покритието на оператора си, но не за дълго и се възползвам от това да чуя близките си или да им пиша, че в Сърбия котките са дебели. Разглеждам и останалите хора в автобуса - има някои възрастни хора, с които бих си говорил, но някак не ми се занимава. Минаваме покрай множество недовършени строежи, може би завещание от ерата на Тито или по-скоро на Милошевич. Спираме основно по бензиностанции, за по цигарка, а аз решавам да се правя на мъж и да не се опитам да спя, все пак ме очакват трийсет и един часа на това място. Но очите ми не се затварят и аз размятам сутеньорската си шуба по седалките за да намеря хармоничното положение за задника и гърба ми. Междувременно по екрана пускат бозави клишета за филми (с изключение на Million Dollar Baby на Истууд). Все пак заспивам за няколко часа, може би два, и се будя отново малко преди поредната гранична проверка на границата с Унгария. Затова наблюдавам хората около мен, които изглеждат също ужасени, опитващи се да намерят спасение в съня, но без особен успех, свити като животни по седалките...
Събуждам се някъде преди навлизането в Чехия, на поредната бензиностанция. Някъде в съня си спомням минаването през Братислава, как бе изпълнена със светлинаи красива, но нищо особено в бързото минаване през нея. Наежвам се да не заспивам, мушвам някой сандвич, вглеждам се в прозореца. Минаваме Бърно по тъмно, виждам някои орнаменти по стените и сградите, особени графити, а жената, която е "успяла" в Чехия слиза и се сбогува с другите, които са направили връзка с нея.
09:40 02.02.2013
Обикаляме из Прага, към заветната гара, а аз се наслаждавам на архитектурата. Всички орнаменти, скулпторираната фасада, цяло удоволствие е да я наблюдаваш дори на такова сиво небе. Минали са над деветнайсет часа и задникът ми е изтръпнал. Очите ми се опитват да се фокусират от светлините, които са ги изпълвали, но някак всичко се размива. Мисля си, че по това време в стария ми живот бих се излежавал в разтегателния си диван, а Графа би драскал по вратата. Изобщо старото се откъсва с всеки завой, с всяка изминала минута напред, километър, граница. Може би е крайно време да го приема. В някакъв такъв опит слушам глупостите, които шофьорите си говорят, които обхващат различни пътни инциденти и техни колеги. И си мисля как си заслужава да посетя Прага за повече време, защото е невероятен град. Извън това установявам как Чехия ми се струва изключително равна, въпреки хубавите й гори. Естествено и тук се мяркат изоставените паметници на строителството.
Докато наближваме Дрезден ни спира местната полиция и установявам как шофьорът не знае немски, а аз се намесвам малко закъсняло с блудкавия ми немски, но се оказва, че те разбират и руски (граничарите де). Минавам през Дрезден, но ме впечатлява единствено стройната архитектура и квадратността. Виждам големи индустриални сгради, но не стигаме до особени онези места където цари старата архитектура. За сметка на това Берлин ме впечатлява с мащабността си, аутобаните си, но не виждам нищо, което да ми известно от точка на постройки. И изненада - на гарата се оказва, че слизаме всички, а единият от шофьорите ни купува билети за автобус до Хамбург, защото вероятно не им се разкарва още за 4 души. Запознавам се с Андрей, младеж, който се оказва със смесен произход между Германия и България. Бил на почивка при дядо и баба близо до Ловеч, говорещ български с немски акцент. Споделяме си кой с какво се занимава и обикаляме за малко около гарата, да хвърлим един кратък поглед на Берлин...
21:32 Хамбург
Оказвам се с чаша черен чай на гарата, при Bahnhoff Mission. Откривам, че тези хора всъщност са адски учтиви. Една от доброволките, Магда (ако съм чул правилно), жена на около четиредесет откликва на затруднението ми да намеря хотела където мислех да пренощувам. Оказва се много близо, но аз вече съм обикалял три часа в Хамбург, с двете раници и се чувствам уморен, имащ нужда да седна някъде. На гарата се разделихме бързо с Андрей, защото родителите му го чакаха, а след това се с опити се надявах да намеря мястото за спане, но всъщност това не ми се отдаде. Искам да спя и вече съм приел сърдечно възможността да спя в мисията, върху дървената пейка, затова и се наслаждавам на немската реч, която се лее. Гледам различните хора, които са тук - вероятно просяци, разни несполучили хора, травестити и как всички от мисията са близки си тях, приели са ги под крилото им. Решавам, че ако преспя тук ще дам парите си за благотворителност, защото я заслужават. Пикочният ми мехур се подува, но внезапно се оказва, че трябва да си тръгвам докато се сменят хората в мисиятаа. Магда ми ками казва, че ще каже на другите за мен и ако не успея да си намеря място за сън да се върна обратно. Окрилен от знанията и картата която съм купил от гарата тръгвам. Мисля си, че поне е успех да си взема билет веднага, а и това бе благодарение на по-бързото придвижване по трасето, а именно с четири часа.
Решавам, че трябва да намеря хотела и да победя по този начин внезапния ми панически страх, който ме бе обзел по-рано, паника от непознаването на града. Чудех се, защо се получи това нещо, дали защото бях твърде уморен или от тази абсолютна самота в чужбина за първи път от излизанията ми?
Както и да е, отново се загубих в търсенето на хотела. Открих, че в Хамбург е пълно с африканци и турци, родени или дошли. Бях извадил за всеки случай ножа си докато вървях, защото се оказа, че квартала е пълен със секс кина, дюнерджийници и ресторанти. Намерих хотела, след едно заобикаляне на района, но се оказа, че ще трябва да спя заедно с други души. Въпреки това се регистрирах и се сблъсках с миризмата на урина по пътя към стаите, която бе все едно цял взвод от котки е пикала цял живот там, пияните тинейджъри от различни държави, мъкнещи бири и друг алкохол. В стаята ми обаче се сблъсках с факта, че няма да деля легла с такива субекти, а типичните източноевропейски гастербайтери - поляци, сърби, турци на средна възраст. Това пак върна паниката ми и аз просто разпънах спалния си чувал и се мушнах в него както бях с дрехите, а раниците наредих около себе си за да не може да ги пипа никой. В този момент ме озари супер тъпата мисъл, че трябваше да се натрапя по байганьовски на Андрей, но веднага го избих от главата си. Всъщност трябваше да изчакам и да преспя в мисията за да им дам нещо повече от двете евро, които пуснах в касичката ми. За леглото дадох близо тринайсет евро. И така, въоръжен с нож се завих и се опитвах да не заспя дълбоко. Два часа по-късно се събудих от идването на двама други гастербайтера, отново турци, които си говореха на своя език, а аз се преструвах, че спя...
08:32 03.02.2013 Някъде към Дания
Пиша първите си думи във влака в разрез с това, което прави един пътешественик, а именно да гледа навън. Страната в този край е студена, мочурлива, изпълнена с подходящи места за сцени от страшни филми.чурливатова По мегафоните се говори на немски, но аз не ги слушам, а и не ги разбирам. И въпреки това ме впечатляват отново ветроггенераторите, които се движат спокойно на едно място. Слънцето тепърва изгрява и се опитва да пробие облаците, но просто се получават красиви златисти гледки...
 |
| Олег |
 |
| Изгрев между Дания и Германия |
Няма коментари:
Публикуване на коментар