Застиване

03.03.2013 10:27

Стоя изправен, с хавлията около кръста ми, дръпнал съм пердето, а ръката е на гърдите ми. В стаята звучи националния химн. 135 години от освобождението ни. А аз съм в друга страна и се боря със собствени демони, защото те идват без да питат и с осъзнаването на откъснатостта от хората, които са правили живота ми досега, се чудя как мога да поема нататък. Всеки ми казва, че четири месеца не са много време, но всъщност те са ужасно много време. Щом вече един месец ми се струва вечност и усещам как изпускам контакта с хората около мен, защото ме е хванало ежедневието на училището и моите мисли се обгръщат от ставащото тук, което всъщност само по себе си не е много, но се превръща в първостепенна важност, защото не мога да съм откъснат едновременно телом и духом, не е редно и чувствам, че докато го правя съм непълноценен както за другите, така и за себе си.

Слънцето влиза в стаята, аз подсмърчам и си мисля за важните неща, които се случват, за които искам да пиша и които ме приобщават към мястото, вливат се като плазма в мен. Твърде много думи, твърде много несподелени неща, защото се опитвам да ги осмисля, да преценя какъв човек съм и дали съм добър или лош. Откривам, че тук отново съм някой, с който хората могат да споделят, защото явно съм рамо, подкрепа и това ми дава присъствие... 

 25.02

Наблюдавам Франсоа, виждам как цялото му същество се е променило, защото сина му е приет в болница. Не  е на себе си, а аз мога само да си представя как се чувства. Въпреки това той се опитва да си свърши задачиите като учител тук, но Йанник и аз му казваме, че ще се оправим с занятията. Всъщност Йанник говори повече от мен, признавам му, че има по-благ изказ. Франсоа се извинява, че е емоционален. Не след дълго заминава за Хамбург. Опитвам се да направя маска на Кулинг, един от любимите анимационни герои в Дания, нещо прилично на голямото пиле. Част от проекта за убиването на анимационни герои. Чувствам се уморен, липсата на слънце за толкова дълго време ме изцежда, а и ставането сутрин е болезнено. Докато се боря да не заспя, режейки парчета хартия, се чудя какво ли може да има на детето, което е едва пет годишно..

Следобяд всички чужденци отиваме в Колдинг, един  от по-големите датски градове, за да разгледаме тамошния музей. Помещава се в замък, който е бил запален от испански войници по случайност, някъде в началото на 19 век, когато Дания е била съюзник на Наполеон. Реставриран сравнително наскоро, той съхранява множество неща открити по тукашните земи - книги, сребро, мебели, разни артефакти свързани с монархията или войните. Откривам, че множество от картините имат рамка с орнаментирани близки до свастика елементи. Движим се на групи, снимаме, аз се впечатлявам от определени неща и начина по който е реставриран част от замъка. След това пием горещ шоколад в бившата тъмница, а с Лейла говорим за Балканите и историята ни, спорейки за самоосъзнаването на една нация, кога се състои и кога вече е неоспорим факт. Тя ме пита дали бих живял в Дания, а аз казвам, че не. Дори хората да са по-добри, а това е лъжа, защото те са еднакви навсякъде, то на мен ми липсват планините. Поне в чисто географски план...

26.02

Съмненията ми се потвърждават и за тази седмица състезанието между кръговете е на волейбол. Въпреки ръстовото си преимущество печелим само един от мачовете. Аз си припомням с тялото си времето в училище, когато се хвърлях по игрището за да хвана топката. Знам, че утре всички натъртвания ще ме болят, но искам да спечелим. Осъзнавам, че съм гладен за победи,  за надмощие, но какво мога да направя, че имам нужда от тази тръпка. После си мисля, че аз съм причината да загубим с моята некомуникативност. Все пак сме отбор, а аз играя все още като единак на моменти. Вече не съм толкова малък, тялото ми го потвърждава с болката в ставите, която изпитвам по-късно през деня.

27.02

Тя влиза бързо в стаята, докато ние с Йанник си говорим за нуждата да изпитваме меланхолия когато сме щастливи, и сяда на едното легло, след товас е изляга. Казва ни, че иска да ни пита нещо, което е важно за нея, но ни предупреждава, че ще зааплаче. Още докато задава първия си въпрос, кога разбираш, че не си добър в нещо, тя започва да плаче. Цялото тяло се разтрисва от конвулсията, защото е подтискала тези емоции по време на днешния си урок по музика. И двамата със съквартиранта ми се озоваваме до нея, аз слагам ръка на главата й и казвам да не плаче. Въпросът й надхвърля границите на обикновения случай с ученето на китара. Това е въпрос, който е за смисъла на живота, на това кое е провал и кое не, кой опит е ценен, кой вреди, кога трябва да се откажеш. Разбирам я много добре, защото това са въпроси, които и мен ме вълнуват, всъщност вълнуват всеки един мислещ човек. И двамата с Йанник я успокояваме, говорим й какво е важно, а то е да изпитваш удоволствие от живота, да не гледаш твърде далеч напред, защото той постоянно се изменя, не е сигурна материя. Аз си припомням един случай когато бях дете и ме питаха защо не се усмихвам вече толкова често, а аз не можех да отговоря. Както не можехме да й дадем верен отговор на нейните въпроси, защото такъв няма. Въпреки това с всяка дума виждам как тя се отпуска, как сълзите спират, как усмивката се връща на лицето й. Затова ставам и пускам нещо позитивно и развеселяващо - "Always look on the bright side of life". Йанник казва, че трябва да танцуваме. Аз и той се хващаме за ръце и се носим из стаята, докато се шегуваме с факта, че танцуваме, а нейният смях оглася пространството. Двамата с него си намигаме съзаклятнически, защото това е нашата цел, да я разсмеем. След това той танцува с нея, накрая дружно се прегръщаме, изпитвайки съчувствието, което дава усещането за човешки същества.

Накрая тя ни казва, че няма да ни безпокои повече ако има такива състояния, а ние й казваме, че трябва задължително да дойде тук. Защото така ще даваме подкрепа един на друг. По-късно, когато вече я няма, с Йанник си говорим как се радваме, че се е обърнала към нас, че чувството човек да ти се доверява е нещо велико и отговорно.

27.02

Торбен се намесва в дебата за филма, който сме гледали в киното, "Вълната", за да направи важно съобщение. "Преди да сте ме избрали за диктатор, искам да ви съобщя, че днес подадох оставката си като директор на това училище!" Казва го докато държи чаша с чай или кафе, произнася го някак лежерно, като човек, който най-сетне се чувства добре. Обяснява на всички, че това е било трудно решение. Аз си припомням  разговора ни от вечерята у тях, когато той ми обясняваше, че децата му са в шок от промяната и всичко, с което са се сблъскали идвайки в малък и консервативен град. Още докато ми обясняваше това, бях сигурен, че рано или късно той щеше да се махне оттук заради семейството си. За разлика от всички останали аз не съм изненадан от това решение, може от факта, че е взето толкова рано, но все пак това е неговото решение, а не моето семейство. Отивам до него и стискам ръката му, казвайки как уважавам избора му, защото семейството е най-важното. Останалите са някак шокирани, а после повечето ме питат как се чувствам от новината. В този момент осъзнавам, че съм по-голям от повечето тук. Лаерке (р-то е нямо) ме пита не се ли чудя какво ще правя сега. А аз осъзнавам, че това е донякъде административна смяна. Наистина тя ще засегне моя кръг поради факта, че Торбен е начело.

Осмислям и филма, който гледахме, как децата се превръщаха в неонацисти, сляпи в респекта към учителя си и сляпата вяра в строя. Спомних си "Повелителят на мухите" и си мислех за всичко ставащо в страната ни, за хаоса и надигащия се глас за справедливост, глас, който вероятно не знае какво точно иска и как го иска. Наистина ли толкова лесно ни водят за носа...?

28.02

Опитвам се да натисна правилните акорди на китарата, а всичко около мен бумти жестоко. Повторение, повторение, повторение, повторение. Нещо, което мразя, но знам, че е неизбежно. Ниелс се опитва да ме научи да тактуват, но нещо не се получава. За да не се сдухвам излишно го местя от единия крачол в другия и се захващам отново.

Торбен връхлита в дневната, защото вижда, че пак пием, а на сутрешната сбирка са били едва петнайсет души. Личи му, че е ядосан. Може би е очаквал, че съобщението за напускането му ще има някакъв ефект, но не и точно този. Аз и Йанник казваме на останалите, че е добре утре да сме всички. Някои се оплакват, че не стават рано, защото нямат занятия рано сутрин, което ми напомня, че тук нещата не са толкова сериозни. Въпреки това всички пият бира в  дневната, а Торбен минава още един два пъти близо до нея.

01.03

Ставам сутринта и разопаковам първо нейната мартеница. Слагам я внимателно, с любов, като след това поставям другата. Подготвям всичко - събирам мартениците. Когато Йанник се събужда му връзвам една и му обяснявам традициите, свързани с нея. Останалите българи ме питат кога ще им дам мартеници, а аз решавам да го направя на сутрешната сбирка. Франсоа я води, а аз го питам как е сина му. За щастие всичко е наред, оказало се алергична реакция. Той ми дава  да започна и ето ме, раздърпан, по чехли, с рошава коса и плик с мартеници, да обяснявам откъде произхожда, но накратко, а след това да обиколя всеки един и да му дам мартеница. Виждам как всички се радват на тях като на деца, а това е приятно чувство. След това всички ме питат какво се прави, кога се сваля, разни дребни неща, а на мен чак ми писва от това. Предполагам, чя някои ще спазят традицията, други не. Също като в нас, в България. 

Решавам, че ще правя маса. Кратък досег до познатите ми неща, а Франсоа ми показва склада си за неща. Докосвам парчетата дърво и си спомням с каква любов съм милвал преди време този материал, а сега го свързвам само с работа. Чувствам се уморен, вероятно защото има прекрасно слънце навън и искам просто да се излежавам и да гледам небето. Вероятно и заради настинката, която ме мъчи. Нищо не става, просто цяла седмица ме няма в изкуство или каквото и да е. Усещам се празен...

Пека се на слънце, а с Йанник, Крисчън, Марек си подаваме зелена топка. Просто ми се иска да разположа на едно одеало...

В първия момент осъзнавам, че ми прилича на Уейн Рууни. Рижава коса, по-скоро кафява, но все пак червенее. Още преди да е казал, че търси Лейла, знам кой е. Нейният приятел. Пол. Казвам му да ме последва, но решавам да подтисна логичното си съждение, че тя ще е в собствената си стая и го разкарвам  из училището. Естествено, че не е в хора, където другите ми махат да се присъединя, нито е в къщата "F", където изтърсвам "Have you seen  Lеila случайно?, а Добромир ми се ухилва. Виждам нейната къща, както я нарича Белия дом, и светлината на втория етаж, зелената коса на Матиас и знам, че трябва да се доверявам на логиката си. Леко избързвам преди Пол, защото искам да се насладя на картината. Казвам на Лейла, че има гост, а тя веднага разбира кой  е дошъл. Още преди да разбера тя му се е хвърлила на врата, казва му "Ти дойде!" и аз се разчувствам и ужасявам от гледката на притичваща баба по сутиен, видяна с периферното ми зрение. Да, Лейла е заедно със старците в къщата. Мисля си, че днес е хубав ден - слънце, приятни емоции, и да видиш радостта на другите. Решавам да оставя Лейла и Пол, но преди това й казвам, че ако не я видя за следващите две денонощия да си изкара хубаво. Тя ми казва, че няма да стане така, но аз знам, че ще стане. Чета го в очите й. И се радвам за нея, защото искам същото и за себе си...

19:03

Честитим си с българите празника, а после се оказва, че на същия ден и датчаните имат традиция. Нещо като пиниадата, но с бъчвички пълни със сладки. Всички се маскират, а аз унищожавам ръкавите на една от тениските си за да приличам на рок звезда. Помагам на Сигне и Мая да качат бъчвите на близкото дърво, а после всички се смеем на кой какво се е маскирал. Намираме двама готвача, Чарли Чаплин, продавач на всичко, Лява и Дясна обувка, тинейджърка от 80-те, Смърт. Междувременно се опитвам да комуникирам с дошлите палестинци, които изглеждат малко наплашени и се движат в колектив. Всъщност ги разбирам и всички се опитваме да се социализираме. Защото явно сме комуна, която ни откъсва от реалността. За добро или лошо... И част от мен застива докато мисли за това, а друга иска да се самоунищожи за да не мисли върху това или просто да се радва на показалото се отново слънце...