Езици

16.03 9:40

Гласът на Трейси Чапман се лее от колоните, които не са усилени много, защото другите спят. Аз съм буден от два  часа и броя времето до свършването на пералнята, която съм пуснал долу. Целият й дебютен албум. През Youtube. Слушам думите, които говори, чакането за революция и усещам студа в гърба си. Прозорците не са уплътнени добре, той се просмуква в дървото и стига в стаята. Навън вали сняг, а възрастна жена в зелено палто развежда кучето си. Йанник вероятно се е събудил някъде по това време в града, където е отишъл, а аз съм сам в стаята си. И е меланхолично. 

Мисля си как снощи с Мая говорихме за планини, за идващото пътуване в Барселона, за трепета с който го очакваме. Вероятно и двамата бяхме отегчени от партито, което се превръща в скучно пиене, защото е петък, а не защото има желание. Томас хвърчи наоколо и окуражаващо казва, че всичко е тип топ, защото иска да се забавлява и си мисля, че дълбоко в себе си той се чувства самотен. Може би повечето хора тук се чувстват самотни. Откривам го по лицата им, по движенията, които правят, по думите, които изричат. Ние сме откъснати от реалността, но знаем, че и това не е реалност. Сага и Доминик крачат напред назад по коридора, говорейки за тях в един необмислен флирт, а аз се подсмихвам докато ги слушам.

"Do you still have dreams?"

Въпросът на Мая ме сварва неподготвен. Може би един от най-смислените въпроси, които съм имал напоследък. Дали мечтая? Отговарям, че да, но всичко става все по-практично, няма онзи полет на съзнанието като дете, но все пак това ме движи напред. И че мечтите се сблъскват с реалността на променливите. Тя ми разказва как е искала да води по-духовен живот, а в следващия момент се оказа в Перу, да движи фирма, да бъде "малка капиталистка" както сама се изразява, но тогава е осъзнала колко променлив е живота. А тя е на двайсет и две. А аз къде бях тогава? Мисля, че мечтаещ за самостоятелен живот без да правя усилия да го постигна и залегнал над учебниците. И се чувствам жалко. Очите ми се затварят и се прозявам жестоко. С Мая се прегръщаме мечешки за лека нощ и се разделяме...

11.03

Гледам как Мирела ядосано излиза от салона докато играем волейбол. Причината съм аз и спортния ми хъс. Егоцентризъм в разумни граници? Възможно ли е? Предполагам, че когато  съм добър в нещо се самозабравям и губя представа за идеята на спорта, а тя е колективността. А сега, с езика на тялото си и жаждата за победа, се превръщам в единак, който руши удоволствието от колектива.  И се чувствам тъпо, защото си мисля как Мирела се чувства извън колектива, а сега и аз я ядосвам, изваждайки я от отбора с постоянното влизане  в зоната й. Добромир ме пита какво е станало, а аз му отговарям и знам, че е моя вината, че аз съм злодея. Въпреки това си мисля как тя е в тежката ситуация да е единствен чужденец в нейния кръг и липсата на комуникация се натрупва. Тя излъчва негативизъм и иска да се занимава с това, в което е  добра, да може да се откъсне в своя свят...

Вечерта с Йанник обсъждаме случилото се, той е говорил с нея и ми казва, че е била разстроена, а аз не се чувствам добре от това. Решавам, че ще се извиня, но на следващата сутрин успявам единствено да кажа "Отново извинявай за вчера!" и от това не се чувствам успокоен. Езикът се завързва и в крайна сметка не казвам нищо повече. Жалко...

12.03

Все още мисля върху отчуждаването. Повечето ми сънародници се отделят от датчаните, защото не могат да комуникират добре, да се чувстват уютно от време на време. Разбирам ги, но не го намирам за уместно. Няма полза да се затваряш когато си толкова далеч от обичайните за теб места, това само те ранява повече.

Хващам Нана след обяд и я питам какви са датчаните в реалния живот, защото тук сме затворено общество, което не може да получи правилна представа за реалността. Тя започва да ми обяснява как датчаните са резервирани, не се откриват лесно пред други хора, може би заради езика, може би защото са малка държава, и заради това чужденците ги смятат за студени. Казва, че за датчаните да показваш открито емоции се смята за "not cool", а аз гледам че тя се опитва да подбира подходящите думи за да не изпадне в конфликт. Ръцете й треперят, може би защото други не са я питали скоро това, а тя не иска да компроментира представата, която градят тук за Дания. Всички са усмихнати и дружелюбни. А дали наистина са такива в реалния живот.

Това ме връща към неделята, когато с Матиас обикаляме да събираме пари за гладуващите в Африка. Традиционно събитие в годината, един ден когато доброволци обхождат къщите за дарения. Ние сме три екипа - аз и Матиас, Мажд и Сигне, Мая и Кхадер. Оказва се, че на моя екип се е паднал най-тъпия район. Повечето къщи са празни, а на места  хората открито ни игнорират когато натискаме звънеца или чукаме на вратата. И пред всеки двор има стълб където да се окачи флага. Чудя се дали и не плашим хората - Матиас със зелената си коса, очилата и изражение на сериен убиец, и аз, който приличам на украински сводник с дългата коса, брадата и палтото. Въпреки това хората на места отварят и дават основно дребните си - хем да се отърват от тях, хем да подпомогнат страдащите африканци. Междувременно нас ни брули дъжд, сняг, вятър със скорост десет метра в секунда и от време на време ни радва някое слънце. Незнайно защо се шегуваме, че всеки момент от някоя от къщите ще ни посрещнат с пушка за да бъдем отстреляни като дивеч. И въпреки това когато хората отворят врата и видят стикера на църквата и акцията пускат по някоя монета или ако са по-щедри цяла книжна банкнота. В съзнанието ми се запечатва възрастната жена, която ни даде петдесет крони и през цялото време се усмихваше докато опитва да натика парите вътре. Всъщност всички се усмихват докато дават пари. Дали е защото просто така са възпитани или не? Само един човек ни отказа открито да даде пари и затвори вратата, а онези, които ни игнорираха седяха на дивана в абсолютно спокойствие, че няма да нарушим личното им пространство повече. Когато обаче тези хора стават твърде много с Матиас се шегуваме, че ако им говорим на немски, а не на датски, ще предизвикаме малка война...

В крайна сметка никой не вади пушките, а ние се прибираме с близо шестотин крони, представителят на църквата ги преброява след което дава малко листче като грамота за свършената работа. На него пише името на Матиас, защото чужденците не могат да събират пари - хората не биха им имали такова доверие.

13.03

И в крайна сметка Росква е помолена да напусне. Молба, която всъщност я поставя пред свършен факт. Беше ми интересно дали ще го направят в крайна сметка, колко всъщност са толерантни датчаните. Вероятно много повече отколкото ние в даден аспект. Но е факт - Росква не посещава занятия и блуждаеше навсякъде за периода, в който бе тук. Така и не я опознах, но и тя не прие нещата твърде  драматично или поне така мисля докато я наблюдавам. Единственото, което ще запомня е, че ме наричаше от първия ден "cheeseman", защото си представяла, че хората, които изглеждат като мен, правят сирене. Така и не я разбрах логиката, но мисля, че в това нещо не бях единствен. 

Ниелс ни разкрива нещо много важно, а именно, че чешки композитор е виновник за популяризирането на блус скалата. Дворжак, в периода си начело на консерваторията на Ню Йорк, запленен от ритъма на музиката, която правят афроамериканците с гласа си и основни инструменти и пособия. И в крайна сметка Дворжак и Чък Бери не се различават толкова.

Мисля си как музиката е толкова универсален език, как се смесва навсякъде и се ражда нова музика, която да сплотява хората. А защо хората не се смесват по този начин? Как дори и говорещите на един език не се разбираме и се раняваме с думи когато искаме да покажем близост и се чувстваме самотни и неразбрани? Или пък сме се смесили твърде много за да направим нещо повече и предпочитаме различията си без да упражняваме езика на тялото или просто да споделяме музика.

14.03

Синът на Торбен отваря вратата на къщата и ми се усмихва с острите си зъби. За последен път ще имаме читателския клуб с Торбен, но съм изненадан, че детето му е тук. Той ми обяснява, че вчера са го тормозили в училище, на рождения му ден. Разказва ми какво са му казали, как са го обидили и той категорично е заявил, че не иска да ходи на училище. Че са му казалли, че е глупав, а когато са го изправили пред класа да каже кой го е тормозил е замълчал за да не бъде тормозен още повече. Торбен за пореден път се е убедил, че е взел правилното решение, а аз му казвам, че при това положение няма смисъл синът му да се тормози заради някакви глупави деца. Никой не обича различните, а той е такъв за хората тук. Спомням си когато аз се чувствах аутсайдер, но едва ли е било в същата степен като него, сменил всичко, а не само училище. Всички от клуба по четене съчувстваме на детето и че го е преживял точно на рождения си ден.

Внезапно по време на дискусията върху Рей Бредбъри нещата се извъртат. Лаерке се обяснява за отношението си към чужденците, към турците и арабите, които са толкова много в тази страна и злоупотребяват със социалните възможности. Лейла и опонира, а мъжете на масата мълчим. Слушам как унгарката задава въпросите си все едно води война - точни, тънки и пързалящи като лед. Лаерке започва да се обяснява как не харесва, че те  говорят на собствения си език помежду си, как нарушават правилата. Същевременно се уплита в собствените си изречения - как няма нищо против чужденците, но да не остават в държавата й, защото обикновено само вредят, но все пак тя обича чужденците. Поне не крие, че е расист в някакви отношения, може би открива, че няма смисъл. Разбирам я, защото и аз не обичам да се злоупотребява с тези неща, но не съм и за тоталното изселване на хората - все пак тя говори и за второ поколение турци, които са родени в страната и са де факто нейни граждани. В опита си да успокои топката на този разговор, Торбен се намесва и казва, че твърдо вярва как датската полиция не са расистко предубедени. Нещо, което няма как да се случи когато ти защитаваш интереса на собствената си държава и гледаш на другите като на вероятни криминални елементи. А и медиите по негово мнение акцентират върху това. Лаерке пък казва, че не е така и как всъщност много повече престъпления се извършват от датчаните, но не ги арестуват, защото са датчани. Тогава дали изобщо е равноправна тази държава и честна към всеки индивид?

15.03

Сутринта се будя от яркото слънце. не мога да смогна на тези климатични промени тук. Един ден слънце, на следващия сняг, после пак слънце, или дъжд. Ужасия. Днес е денят на мустака. Заставам пред огледалото и внимателно махам брадата, оформям леко мустака и се гледам. Странно е, но ако махна косата си и по някакво чудо мустакът ми се сгъсти ще видя в отражението си баща ми. Сещам се за онези снимки как той ме държи в ръцете си пред родилното и мустакът му заема голяма част от лицето му. Усмихвам се леко и тази малка промяна ме прави различен човек. Решавам днес да приема ролята на Пабло Ескобар, известният наркобарон застрелян при операция на американското правителство, а Йанник се превръща в мой бодигард. Имам нужда от такова разнообразие, да правя простотии и да се забавлявам. А и реакцията на всички е забавна сама по себе си. Лаура се уплашва от гледката, други се хилят, а Марек казва, че ми е отивал, но вероятно всички се гъбаркат с мен. Франсоа с неговия френско-английско-датски ми казва, че имам секси мустак. Абсолютен абсурд, но си заслужава.

Йанник ми казва, че отива да види един свой приятел, но да не обяснявам много из училището къде е за да не му наруша шансовете  с момичетата тук. Аз го успокоявам, защото не е моя работа да разгласявам всичко, което научавам. Пожелавам му приятно изкарване.

Разчленяваме поемите на Матиас, а на мен ми е странно да го правя. И въпреки това казвам собствената си гледна точка и евентуално няколко съвета за в бъдеще. Но поезията е строго индивидуална и не подлежи на коментари. Затова и Доминик мълчи през цялото време на творческото писане. Разбирам го.

Ние не сме луди

Докато се опитвам да въведа някакъв ред на работната си маса и да превеждам стихотворения от български на английски слушам как Лейла говори с майка си и сестра си на унгарски. Мисля си колко мелодичен език е, а и всеки път когато я чуя да се смее без да разбирам защо се сещам за разговорите в парка с близките ми хора, онези в сърцето. Мисля си как от време на време и аз имам такива разговори с тях по скайп, но това е рядкост заради качеството на връзката и отношенията ми с тях страдат от това.

Вечерта се опитвам със зор да науча да свиря пасажера на пиано, но ръката ми отказва да се извие по необходимия начин и се ядосвам. Донякъде напредвам с този инструмент, но докога. Мисля си за новата програма и шанса да не уча пиано следващите два месеца и как ще имам едно предизвикателство по-малко. Другото си остава датския, който е труден, но и не се захващам сериозно с него, защото не мога да се съсредоточа и това си е лично мой проблем. Времето за парти наближава и хората започват да се разхождат с алкохол в ръка за да изпаднат в настроение за купон, а то не се случва насила. Отегчено играем на дартс, на "Познай кой съм" като надигаме глъчка за да заглушим усещането за скука и истината, че в момента приятното усещане е в малките сплотени компании. Където езикът може да бъде по-малка пречка за общуване и усещането за присъствие по-истинско.

Преди лягане гледам баща си в огледалото, взимам самобръсначката и го махам от лицето си за да се събудя пак просто аз, а не с мустак...