Разпокъсаност

09.03 11:17

"O.k., give it to me!", Томас се провиква сред шумотевицата до главата ми, докато съм барман на поредното петъчно парти, а аз му подавам йегебомбата (шот йегермайстер заедно с малко енергийна напитка). Той крещи радостно, обръща пластмасовата чаша, а аз си отбелязвам, че пак не съм направил добър шот, защото двете напитки са се смесили малко преди да съм му го дал.
Въпреки това Томас подскача без да сваля слънчевите очила от лицето си и говори английски с типичен британски акцент. Обяснява как това е супер яко парти, а аз се чувствам отегчен в някаква степен. Не е нещо, което да не съм виждал, а се повтаря една и също ситуация, някои хора се напиват за да се забавляват, а всъщност не смятам, че им е весело. Но в градче като това нищо интересно не се случва вечер. На мен ми трябва избухване, но знам, че то няма да се състои, затова кротко пия бира и наблюдавам хората. Знам, че с говоренето ще се опитам да се свържа с тях, да изпия малко от енергията им, така че да си прекарам приятно. Но в момента наблюдавам Томас, който заедно с двамата палестинци, е жертва на традицията за напиване на новодошлите. Първото им петъчно парти и те трябва да се запомнят. Мадж е малко на черешата, пиейки бира след бира, а Томас има вече десет кръстчета в списъка. Мисля си за тях и за нещата, който съм научил през седмицата ...

05.03

Томас говори, а аз само слушам, мислейки си как този човек се справя с проблемите си. Ръцете му треперят, той казва, че винаги е бил така, но аз си мисля как все пак се отразяват събитията върху тялото му. Загубата на баща му, болестта от която майка му се е излекувала, престоя в армията по време на тези събития. Всичко това се върти в главата ми докато той разказва пред всички в кръга ни, защото не се притеснява да говори за това, не го тика в очите на другите, но ние го разпитваме повече за самия него. Срещу мен са жените от кръга ни - някои седят и слушат, без каквато и да е емоция, но унгарката се разчувства. Виждам как трепери, навлажняването на очите й, промяната в гласа когато се опитва да каже нещо. Готов съм да стана и да я прегърна, защото никой не иска плачещи хора, дори когато са приели случилото се.

След това Кхадер също говори за живота си, за трудностите в Палестина, за семейството, което е оставил. Мисля си, че всъщност смятам моя живот за труден, а той е нищо в сравнение с техните два, единият белязан от трагедията в личен план, а другият развиващ се в условията на война. Докато Кхадер говори си спомням тяхното пристигане в Логумклостер и как различно реагират на всичко. Първите контакти, озъртането им сякаш все още са на фронта, резки движения, лека нервност. Всички говорим с тях за да ги накараме да се чувстват по-комфортно, да свикнат с промяната за идните три месеца. Както когато учех Кхадер да играе волейбол, а той идва със зимни обувки, ежедневни дрехи и тромаво подскача под мрежата. Докато ги гледам си мисля и колко по-възрастни изглеждат от мен, а са всъщност са с две или три години по-малки. Съзряването при тях явно започва по-рано за да могат да издържат на ситуацията.

06.03

Клатушкам се в ремаркето на тракторчето, а Сьон е със слушалките за да не оглушее от тракането. Отиваме към едно малко цехче за да нарежем едни детайли за проекта ми. Малка маса за която знам, че ще е изключително грозна накрая, но искам да свърша нещо полезно, да завърша един проект при лудия французин. Докато се возя разбирам защо Сьон ме пита по-рано дали съм викинг. Вятъра пронизва тялото ми през пуловера и аз съм напуснал удобния завет на училището. За мое щастие пътуването не продължава дълго. Цехчето наистина е малко, а Сьон ми казва, че е работил четири години тук преди да започне да работи по поддръжката на училището. Погледът ми се плъзга по старите прашни машини, които ми напомнят на онези в университета. Сьон наглася циркуляра, но тъй като движението на рамото не е като хората, взима смазка за да го оправи, а аз наблюдавам движенията му, които са прецизни и старателни, същевременно спокойни. За пореден път се изумявам как хората тук изглеждат направо плашещо спокойни. Сьон нарязва елементите, защото отговаря за сигурността на учениците. Аз разглеждам цеха и ми се набива в очите един мотопед с разкачена задна гума. Червен и поставен така сякаш ей сега ще тръгне с тихо пърпорене. Многократно благодаря на Сьон, но той казва, че няма проблем.

Мадж тича по полето, което е направо като нива, подхлъзва се и всички се смеем. Това изобщо не е футбол, а истинско изпитание за коленете, дясната ми маратонка се усмихва, а чехите, които са в един отбор, постоянно се ядосват на пропуските си. Времето е топло, не е още пролет, но е приятно. Смеем се на всичко, което се случва на полето. Аз изобщо не оправдавам прякора си "Стоичков", но все пак се разписвам няколко пъти във вратата. Замислям се над максимата "Спортът за един мирен свят". Адски е вярно. В този момент на терена бяхме четирима чехи, българин, палестинец, двама датчани и бяхме равни. Но предполагам това е до хората, които се съберат на едно място.

Мразя датски колела. След като разбрахме, че в Барселона ще караме колела из града, бях обещал на Лейла да я науча. Така че аз, Матиас и тя взимаме по едно колело и в полумрака започваме обучението. Докато бавно започваме с напредъка около нас преминават луди тинейджъри с мотопеди, а аз на няколко пъти едва не се пречуквам заради тъпата система със спирачките, ниското кормило и калници. Въпреки това благополучно се прибираме.

Светлините пулсират като точици в окото ми и аз не мога да фокусирам солистката. Застанала точно на пътя на светлината, осъзнавам какъв прекрасен глас има. За да могат очите ми да отпочинат оглеждам вътрешността на катедралата. Хората я наричат църква, но всъщност за мен си е малка катедрала. Колоните, арките, всички е обсипано в светлина, а аз слушам леко религиозно ориентирана музика. Горещо ми е, а до  мен Миа е навела глава и слуша. Аз оглеждам хората, защото те поддържат интереса ми - възрастни, млади, които кимат или стоят като статуи. Аз се чувствам уморен от липсата на цялостен тонус и започвам да клюмам въпреки интереса ми. Унасям се от гласовете на хора, от музиката, но се опитвам да се съсредоточа и да не заспивам. Въпреки това затварям очи за момент, който ми се струва твърде дълъг. Мъча се да стоя удобно на стола, но това не се получава. Хорът приключва и пианистът се качва по една стълба до органа. Цялото същество на инструмента изглежда внушително и когато започва  да свири пространството се оглася от финия звук. Почти като поезия и феерична магия. Нещо, което си заслужава за разнообразие.

09.03. 14:20

Седя на стола и разтривам ръката си. Паднах тежко, но си припомних какво е да си дете. Народна топка. Кой би помислил, че ще пътувам над две хиляди километра за да открия отново играта на народна топка. В салона, заедно с Торбен и семейството му, аз, Йанник, Марек, Сигне, Сара и Луиса бягаме и се замеряме с топката. Аз съм като пушечно месо - колкото и да тичам началото все бивам уцелен, а в един момент даже ме хващат във въздуха, аз губя равновесие и се приземявам като чувал с картофи. Болката в ставите е нечовешка, аз пуфтя и се вайкам като същевременно се смея.  Накрая в последния рунд вече съм разгрял и побеждавам. С Марек после лежим на пода и се смеем, а малката дъщеричка на Торбен стои на вратата, срамежливо захапала пръст и гледа към трима ни със Сигне, която й обръщаше внимание през цялата игра. Чувствам се жив, дете без отговорности, а само да се забавлявам. Странно е като го усетиш отново - онзи миг когато най-важното е да не бъдеш уцелен от топката, да се смееш като идиот когато те уцелят по пръста или пропуснат. Всичко това е идилично, но да видиш и децата които се смеят, начина по който Йанник се разбира с тях, а те се катерят по него, смеят се с него и с нас, ми дава чувството за сплотеност. И се радвам за децата, защото те се връщат в техния град където са приятелите им и ще се усмихват повече.

07.03

Изтягам се на шалтето, а светлината на свещите е приятно мека. Отново сме в църквата, но този път ще имаме презентация на тема тишина. Всички сме наредени в нещо като кръг, излегнати върху шалтета  и завити с одеала. Множество чаени свещи са сложени в чаши и чинии, а аз кръстосвам ръце под себе си и гледам всички. Светлината играе по лицата им, придава мистицизъм, ритуалност на цялото събитие. Шегувам се, че сега ще принесем някой в жертва. Томас казва, че той е обречен, защото е нов, но всъщност всичките нови, той и палестинците са тук. След секунда премисляне се сещам, че наистина той е най-новия. Жребият е изтеглен. Гледам Кхадер, който е легнал по корем, събрал ръцете си в положение за молитва, а торса му е леко повдигнат. Той е затворил очи, а неговото шалте е точно срещу изображението на Иисус. Предполагам, че се моли, но нещо в положението на тялото ми навява асоциации за начина на молитва на мохамеданите. Замислям се и за разговора ни на път за църквата когато той ме попита как ги намирам тях, а аз му казах, че са готини и всичко ще е наред.

Миа, Сигне и Майа започват презентацията, след като сме слушали малко класическа музика. Аз се извръщам по корем и започвам да слушам Миа, която зачита "Сянката" от Андерсен. Представям си всичко, което слушам, но в един момент от съседното шалте Луиса ме ръчка с пръст в рамото. Заспал съм и съм хъркал.Внезапна сънна атака, както ги наричам. Гледам тавана, започвам да се въртя докато приказката продължава. Погледът ми се премества върху органа, който в тази обстановка прилича на левиатан хванат в стените, готов всеки миг да се освободи. Тръбите му напомнят на зъби, на огромни челюсти по множеството глави, които има. В тишината на мрака и спокойния равномерен глас на Миа се замислям върху отдалечеността си от всички близки хора. Тихо произнасям една своя молитва за тях. Защото не съм го правил от много време.

08.03

Лаерке изкрещява от кухнята. Часът е около двайнайсет и заглушава всичко. Говори на датски, на английски, но всичко се разбира. Сестра й е родила. Тя идва до мен и ми казва "Стефан, разбираш ли, по-голямата ми сестра е родила! Аз съм леля!". Прегръщам я  силно, защото се радвам на емоцията й. После я наблюдавам от бара си, като от кула, как ходи и го казва на всичко. Човек има нужда от такива емоции. 

Отделно другите се напиват с йегебомби, бира и текили. Това ми дава възможност да помисля върху сутринта когато изкарвах нервите си върху  масата, която правих и резултатът беше разрушителен. Дървото се бе напукало от винтовете, които набивах с винтоверта. Франсоа, този луд французин, само минава и обяснява, че трябва да се го правим точно, а на мен не ми пука. Мисля си върху думите, които предната вечер си размених с нея, за тъгата, която изпитах от липсата й, и гневът, който отчасти ме обземаше заради усещането за безпомощност, създадено от разстоянието помежду ни. Гледам и хората, които се свалят в момента, опиянени от алкохол, но също не могат да се срещнат и това е странно. Може би и малко тъжно за тях. Може би и затова и разказът, който писах за часът по творческо писане бе меланхоличен, изпълнен с очакване и път. И го разкъсахме на парчета, макар и да го харесаха, а само Томас да разбра, че има нещо умишлено в името на града, Purgatory...