Барселона-а-а-а-а

18 март 2013 Логумклостер

Събуждам се сутринта премръзнал, а навън е виелица. Минус пет или шест градуса, навявания от сняг, ужасно време. Едвам се размърдвам в леглото, гледам часовника на телефона и се радвам, защото след десетина часа ще сме в Барселона. С Йанник ставаме за да дооправим част от багажа си, да ядем и да си направим сандвичи за из път. Защото е дошъл перфектния ден от престоя ни тук, а именно пътуването до Барселона. 

Йанник пуска заветната песен на Фреди Меркюри и Монсерат Кабайе, увеличава звука на макс и коридорът кънти. Луиз и Стине надникват от тяхната врата и се хилят. Изобщо настава  малка лудница и всички са щастливи от предстоящото пътуване. Аз наблюдавам как всички са помъкнали големите сакове и куфари, мерят ги на кантара и се молят да не надхвърлят позволените килограми и с моята раница съм спокоен, че няма такава опасност. Пътувам максимално компактно, толкова компактно, че даже съм сигурен, че ще съжалявам заради това. Автобусът пристига и ние всички се товарим на него. Пеем песни, а Ниелс снима веднага, но се оказва, че е видео, а не снимки.

Към Хамбург автобусът се люшка нестабилно по пътя заради силния вятър, движим се бавно, но сигурно. Вътре, в топлата му обвивка сме се събрали представители на всички чужденци и си обменяме думи или пеем детски песнички от своите краища. Мисля си как ще съм без комуникация следващите няколко дни  и ще мога да се потопя в пътуването из града. Може би всички около мен са повече или по-малко така, защото сме закопняли за слънце. Срещаме трудности по пътя във вид на аварирал камион на магистралата, поемаме малките селски пътища за да стигнем навреме до летището. Мисля си и как под снежната покривка, която се трупа, тревата е все така зелена и чака пролетта. Дали това може да се случи и с човешките взаимоотношения? А светлината навън е студена ... 

Оказвам се до прозореца, а фотоапаратът ми не е в мен и ме е яд. Очакват ни два часа полет, а аз се чудя дали има смисъл да купувам нещо от стюардесите. До мен се оказва Майа и си говорим за летене, защото част от хората никога не са се возили със самолет или ги е страх от полети. Гледам Хонза, който е един от тях и се радвам, че е  до Йанник. Постепенно самолетът ускорява на пистата и аз чакам онзи любим момент когато вътрешностите ти се прилепват за гръбнака и ти си за миг няколко пъти по-тежък от обичайното. Отделяме се от земята и аз се усмихвам докато набираме височина, разкъсваме снежните облаци и се устремяваме към безоблачното небе. Там където може би бродят боговете, но във всеки случай можеш да останеш сам със себе си. Гледам през прозореца как под нас има огромно море от захарен памук, а слънцето блести силно. Майа ми показва откъде ще мине след Барселона - запланувала е да стигне Малага, а оттам да намери малко селце и да се отдаде на планинарство. След това се  опитва да поспи, а аз гледам "морето" отдолу. Усещам как всичко в мен трепери от вълнение за срещата с този град и дори турболенциите през които минаваме не ме стряскат. Облаците започват да се накъсват и аз виждам парченца земя отдолу и реки, които се вият като змии с бляскава кожа.

Внезапно пилотът обявява, че ни кацането е след петнайсет минути и започваме захождане към дестинацията си. Морето лъсва златисто, а малките френски хлапета, които  са пред нас, започват да мърморят дори по-досадно от преди. Самолетът затреперва, влизайки в турболенция, а аз си мисля, че сега е време нещо да се обърка. Хората се тревожат, а вероятно това е било усещането при първите полети със старите дървено-метални машини, когато кръвта ти се събира в петите и се чувстваш застрашен. Приближаваме се, земята се уголемява и колите приличат повече на играчки, а не нещо с изключителна тежест. Треперенето на самолета продължава и когато колесниците удрят земята подскачаме ужасено, защото влизаме на пистата с голяма скорост. Хората започват да говорят по-високо, някои сигурно се молят, но всичко се успокоява бързо, а сърцата ни започват отново да бият. Всички ги обзема желанието да слезнат по-бързо от самолета и се изправят, ровят в отделенията за багаж, правейки задръстване, а ние чакаме спокойно момента да се впуснем навън.

Намираме останалите в мястото за получаване на багаж да говорят за полета и колко лошо е било кацането. Аз от своя страна преминавам в режим “Барселона” - свалям пуловера, заедно със сакото ги мятам върху чантата ми, слагам слънчевите очила и се усмихвам. Другите също са извадили тъмните цайси и групово се отправяме към мястото от където тръгват автобусите. От летището до центъра – Плаца де Каталония, има централна линия и ние я взимаме. В лицата ни се отразяват вече залязващите златисти лъчи, а земята изглежда странно с всичките тропични видове и кафеникавия си цвят.

Вратите се отварят на площада и ние се изсипваме в този град. Вдишвам дълбоко и си припявам “Барселона” (най-вече припева). Йанник, който е с шапка, казва, че трябва да се сваля пред испанските жени и така ще ги впечатлиш. Всички полудяваме, защото е двайсет и няколко градуса, топло и приятно. Торбен си събира и повежда към хостела, който е на около петстотин метра от Плаца де Каталония. Там се настаняваме бързо, а след това отиваме да ядем нещо заедно. Заведението е кафене-бюфет, където за единайсет евро може да ядеш на корем. Някои от хората не се радват да ядат тук и отиват сами да си намерят място за хранене. Торбен от своя страна се оказва изключително човечен, давайки пари на Матош да си плати вечерята, заащото той е разорен от преди това. Аз от своя страна решавам да се отдам на живот и си поръчвам половин литрова наливна бира. Гледам изпотяването на чашата и намаляващата пяна, студенината на напитката и се чувствам в рая.

След като се наяждаме, решаваме да се разходим малко по Ла Рамбла, главната търговска улица (основно за туристи). По площада и по улицата е пълно с просяци или съмнителни елементи, които продават бири или други, които изстрелват във въздуха нещо като светещи хеликоптерчета, красиво падащи обратно към земята. Всичко за едно евро. Ла Рамбла е оживена, пълна с хора, които искат да се забавляват и павилионите все така работят. Кристчън и Сара се движат с достолепие и ние се шегуваме, че те са арийската двойка. Лаура и Марек стават интернационалната двойка за да опонират, а аз снимам първите си впечатления от архитектурата.

Връщаме се в хотела и сядаме в бара на по бира. Там се уговаряме да тичаме утре сутринта, от хотела до плажа, да се гмурнем в морето и после да се върнем. Около девет километра общо. Наближава единайсет часа и аз отивам към стаята си. Трябват ми поне няколко часа сън.

19 март 06:50

Първата нощ в Барселона естествено не е добра за спане. Твърда възглавница, въртене на втория етаж от леглото, хъркането на всички около мен. Но това не е от значение, а сутринта. Направо съжалявах, че камерата не бе с мен, докато тичахме с Йанник и Кристчън. Бях се събудил много преди необходимото време, но не можех да заспя и затова се приготвих рано, а след това слезнах на рецепцията където служителят ме гледаше с недоверие, че ще тичам толкова рано. Става шест и момчетата се изсипват, но от момичетата няма и следа, затова десет минути по-късно тръгваме.

Това е красота – да тичаш рано сутринта докато градът се събужда, сърцето му се раздвижва за настъпващия ден, а небето горе розовее. Спуснахме се по Плаца де Каталония където аз с пляскане накарах гълъбите да се разлетят. Като малко дете. Тук и там късно прибиращи се от нощен живот хора ни гледат странно и говорят помежду си. Паважът на Ла Рамбла лъщи от водата, с която е бил измит. Преминаваме и покрай един възрастен човек, който въпреки ранния час правеше своето представление – с дълга брада, в особен костюм, с бели ръкавици и шапка като от мюзикъл, се извиваше в нещо средно между техно, брейк, изкуството на мимовете и тай чи. Тичаме надолу, а аз водя групата заради по-лекото си тегло и опиянението, което ме обзема да гледам как златистата светлина се отразява във високите сгради и във въздуха се носи полъхът на топлиината. Пред нас се издига монументът на Колумб, който сочи всичко друго, но не и Америка, а зад мен датчаните пуфтят. Спираме и Йанник предлага да не ходим до плажа, а да се върнем към хотела. Макар да не ми се иска, защото се чувствам в силата си, не искам да продължавам сам, затова правим един кръг около паметника и тръгваме обратно. По средата на Ла Рамбла виждаме и момичетата, които тичат към плажа. Прибирам се в хотела с желанието да си взема душ, но откривам, че банята е окупирана от Ханс и във пространството отегват звуците на неговата перисталтика. Затова лежа в леглото и чакам да свърши.

Взимам си горещ душ, горещ до степен, че кожата ми пищи от струята, но имам нужда да се сгрея. След това, тъй като има много време до закуска, хващам Матиас и Ханс от фоайето и отиваме на скаутска обиколка из района. Защото точно на пет минути оттук има сграда дело на Гауди – Каса Батило. Фасадата й е озарена от слънцето и разноцветните плочки, които имитират драконова кожа, както и богатите орнаменти, странните прозорци и остъклен балкон, са като наркотик за мен – аз започвам да говоря без да спирам. Защото Гауди е гений. Завъртаме се по улиците и се връщаме към хотела, защото е време за закуската.

На втория етаж ни посрещат Торбен и Ниелс, които вече закусват. Мюсли, филии бял хляб, масло, конфитюр, бисквити и плодове. Скромно, но толкова от един хостел. Пия едно кафе, защото трябва да се събудя и си мисля, че може би това е най-хубавото кафе, което съм пил.

Малко след девет се събираме пред хотела и Торбен ни развежда из района, а аз се усмихвам дяволито, защото близо два часа по-рано сме минали по същия път. Стигаме Плаца де Каталония и аз, Лейла и Марина се спускаме за малко разходка по Ла Рамбла. Хората са изпълнили пространството, а ние откриваме колко лесно е да познаеш множеството датчани, които са тук – млади пубери, които се движат сякаш света е техен, арогантни в мисълта си за превъзходство. И естествено всички туристи се различават от местните, които все още носят дебели пуловери и якета. В един момент пък забелязваме мъж, който отива на работа. Нищо необичайно като изключим, че е облечен в официален женски костюм, на токчета, с обици и грим. Такова нещо не може да се види в България.

Обратно на площада се срещаме с Биргит, датчанка омъжена за местен, която е нашия гид. Отначало ни разказва за областта, за големите приходи, които Каталония носи на Испания, за жаждата им за освобождение, за проблемите с младежта, порядките, безработицата. Гледам загорялото й лице, кожените й дрехи, които са тъмни за да попиват повече слънце и си мисля как и тя е вече местна. Биргит ни повежда по Ла Рамба, показвайки ни Ла Бокария – многократно по-голям еквивалент на Женския пазар, с огромния си покрив под който хората пъплят като мравки навътре и навън. Улицата е като океан от хора и затова се спускаме в малките улички на старата част, Бари Готик. Тях мога да ги опиша само с една дума – лудост. Защото се озоваваш в тесни, уютни улички, обграден от камък и с множество балкони, които те наблюдават. Виждаш прането, което е простяно, растенията, с които украсяват гледката си. Докосваш се до каменни стени, части от римско време, от времето на маврите, готиката или ново време. И както си вървиш изведнъж изскачаш пред някакво старо здание, което е прегърнато от по-нови сгради. Отстрани ни гледат множество малки магазинчета – за храна, антиквариати с прашни витрини и интересни експонати, за дрехи, сувенири. Уличките преливат от хора – местни и туристи и ние се разкъсваме във верига, търсейки ориентири. Аз следя Ниелс, който е типичен скандинавски турист и няма как да го объркам.

Внезапно излизаме на площада пред Катедралата на града. И това не е Саграда Фамилия на Гауди, а много по-стара постройка, която ме зашеметява с богатите си орнаменти, светлосив цвят и светлината, която слънцето хвърля над нея. Хората жужат около и в нея, а по стъпалата на входа е пълно с просякини, които крещят за пари. Свиваме покрай храма и се отправяме към страничния вход, който минава през вътрешната градина на комплекса, с множество параклиси, и самата катедрала. Вътре ме зашеметява светлината на полюлеите, богатата ортаментация и уютът, който се създава. Островърхите арки на готиката се сливат в сводове и аз гледам в захлас този храм, който е много по-красив от Кьолнската катедрала.

Спускаме се обратно по улиците, минаваме през площада на кметството, Биргит ни показва места където можем да ядем евтино или да купим сувенири на прилични цени, а след това се прехвърляме в съседния квартал, Ла Рибера, където също има стари сгради и откриваме друга катедрала, макар и по-малка. Санта Мария дел Мар. Девата от морето. Почти без орнаменти, освен по фронталната фасада, тя е може би най-бързо завършената катедрала, само в рамките на осемдесет години. С Торбен се шегуваме, че трябва да открием Арнау, героят на романа от клуба ни по четене. Но когато влизаме вътре осъзнавам, че наистина това е забележителен храм. Отново без особени орнаменти, той е изключително просторен с тънките си колони, които дават възможност на светлината от големите витражи да проникне вътре.

13:23

Лежа на паважа и не ме интересува дали е осеян с курешки. Слънцето пече силно, а аз му се наслаждавам. До мен част от хората са се изпънали на земята, извадили са храната, която са купили от един от големите пазари, и все едно са на пикник. Кхадер и Мажд пушат и обикалят по пристанището за да снимат. Лейла казва, че не помни откога е била толкова щастлива. Разбирам я, защото всички бяхме забравили какво е това слънце сред всичкия този сняг. Чудим се какво да правим – една част от хората вече са отишли към плажа за да пият, да се наковат. Ние избираме между Аквариума, който е зад нас, да отидем на плажа или да отидем с лифта до подножието на планината Монджуик (ако 174 метра може да се нарече планина). Спираме се на последното и се понасяме натам.

На върха на кулата, откриваме колко нестабилна е тя когато усещаме как трепери под краката ни. Товарим на идващата кабинка и в момента когато потегляме се чува крясък – Лейла е хванала Доминик за ръката, защото е ужасена от височината. От треперенето аз чувствам как кръвта ми се връща в петите, но снимам гледката, която е забележителна. И макар да се стресирани всичко приключва безпроблемно. На другия край от въжената линия решаваме да си починем. Разхождаме се из градината и си правим общи снимки. Нареждаме се като планина – аз, Хонза и Лаура в подножието, Доминик и Миа по средата, а Майа на върха. Лейла пък е катерача. После момичетата демонстрират тай чи в парка, а аз трябва да им покажа “пляскащото” движение.

17:20

Хонза и Лаура се събуват и отиват към морето. Останалите говорим и пием бира и сангрия. Компанията ни се е разделила след като Миа и Карен-Мари не пожелаха да се присъединят с нас на плажа. Затова се разбрахме да се срещнем в шест и половина за да ядем някъде. Яд ме е, че не съм с бански или, че поне нямам хавлия за да се бухна в морето. Усещам, че съм изгорял по парещите вълни, които кожата ми излъчва. Приятно усещане. Става време за срещата ни и ние потегляме към Ла Бокария за да видим къде ще ядем. След цял ден ходене се чувствам изтощен и искам просто бира и храна. Хонза и Лейла продължават към хотела, тъй като са си купили достатъчно храна, която да изядат. На входа на Ла Бокария разбираме, че момичетата не са търсили място за храна. Лутаме се дълго време и най-накрая намираме нещо подходящо, а аз за пръв път от дълго време си избирам неподходящи неща за ядене – нещо като пастърма и картофи с чили. Затова гледам със завист стековете в чуждите чинии.

Прибираме се в хотела и се приготвяме да ударим нощния живот в Испания. В стаята Добромир ме моли за раницата ми, защото ще ходи до Палма де Майорка с Марсела и Боряна. Аз не мога да разбера неговата идея при положение, че има Барселона, но все пак му давам раницата си.

Откривам, че Йанник е разстроен, защото на плажа се е наковал жестоко, отпуснал се и се е държал като “конфирманд”, а другите са го гледали тъпо. Той сега им е бесен, все още пиян, но докато се движим по Ла Рамбла се успокоява. Загряваме с няколко питиета от близкия Карфур и тръгваме да търсим заведение. Избягваме централните места и влизаме отново в малките улички. Сега те имат съвсем различен облик – множеството продавачи на бира, хашиш и всякакви други опиати, кучетата, купчините боклук, въздухът, който не се диша. Чувстваш клаустрофобията. Внезапно се оказваме с талони за безплатни шотове в някакъв ирландски пъб и това решава всичко. Изливаме се вътре, окупираме свободните маси и пием. Барманът се оказва от Англия и иска да го науча нещо специално, учтиво и интересно на български. Иска да знае как да поиска жените да си покажат гърдите. Учтиво. Аз му го пиша на латиница. Йанник пък се обзалага с мен, че не мога да кажа на група датчанки “Jeg er konfirmand”. Аз решавам да го направя, но те се оказваш шведки и ме гледат странно. От това избухвам в смях, а съквартирантът ми се извинява зад гърба. Към дванайсет часа се изливаме навън, а Йанник е уредил друго заведение, даже е смъкнал цената, но аз съм уморен и искам да се прибирам. Майа, която е уморена и леко пияна, се присъединява към мен и бавно се придвижваме към хотела. Междувременно над града се изсипва ситен дъжд и аз отварям уста за да опитам капките. Усмихвам се на усещането му върху кожата ми. Първият ми пролетен дъжд за годината …

20 март

Събуждам се и отново трябва да слушам Ханс от тоалетната. Взимам бърз душ, слизам за лека закуска и взимам няколко ябълки. Събираме се пред хотела и отиваме да напазаруваме малко неща за обяд. Днес по програма имаме обиколка с колело на града и аз се чудя как да си организирам багажа и покупките, че да е максимално удобно за носене. Надявам се и колелата да имат кошница. Някои от хората ни напускат, защото не искат или не могат да карат колело и ги е страх. Пред Карфур Еспен обяснява, че всички ще умрат от замърсената хран

Срещаме се с гидовете си на площада между кметството и сградата на испанската администрация. Разделят ни на две групи, отиваме да си вземе колелата и започваме. Нашият гид се оказва холандец, който е израстнал във Флорида. Типичен келт – червена коса, тъмни очи, висок и с рижава набола брада. В моята група се оказват Матиас, Йанник, Кристчън, Сара, Мирела, Марек, Хонза и Ниелс.

Влизаме в малките улички, а всички се радват на звънците си и ги удрят като малки деца. Първата ни спирка е “Тихият площад”. Там ни посрещат множество деца, които играят с топка, смеят се и се гонят, защото в момента са почивка от училището в единия край на площада. А това е толкова различно от историята му – тук са били екзекутирани мъже пред очите на децата им, а Франко е позволил на Хитлер да тества новите си бомби, в резултат на което църквата е уцелена и двайсетина детски живота спират да съществуват. Оказва се и едно от любимите места на Пикасо в Барселона, но в този момент аз вече не чувам детски смях, а писъци и плач, гледайки обгорелите камъни на църквата.

Оттам се прехвърляме отново на площада пред кметството, където ни се обяснява за двата вида полиция в града – каталонска и испанска и цветовете по които се различават и как тук те се гледат една друга в двата края на площада. Също така и за претенциите на каталонците, че имат най-стария флаг, който според легендата се появил след като св. Георги, за да изчисти кръвта на дракона от ръкавицата си, я прокарал по бронята си и така четирите кървави следи върху златния нагръдник дали началото на флага. Също и защо има вариация със син триъгълник и звезда, а именно да декларира желанието за независимост.

Спускаме се към Марината и плажа и по пътя разбираме защо Колумб не сочи Америка – защото хората били много необразовани явно, решавайки, че щом морето е тук, то Америката е същата посока. На плажа сядаме да ядем обяда си, а азиатки ни предлагат отново масаж за пет евро. Осъзнавам колко са нагли тези хора тук, впивайки се в туристите като пиявици, след като в рамките на трийсет минути ни предлагат това около десет пъти. Йанник пък отива до края на пясъка за да търси интересни камъни. Връща се с купчина заоблени парченца стъкло, които смята, че са сигурно на стотици години, но истината е, че плажът на Барселона е направен едва преди няколко десетилетия.

Продължаваме по велоалеята в протежение на плажната ивица и оттам се озоваваме по правата към Саграда Фамилия, която се издига в далечината и човек може да различи и крановете. Минаваме край олимпийското село, музеят на коридата, който се помещава в бивша арена за бикоборство (красива сграда в марокански стил), а катедралата расте с всяко завъртане на колелото. Най-накрая спираме точно пред делото на Гауди, в парка на негово име. Гледам извисяващите се, подобно на термитници, кули и множеството хора, което влиза и излиза. Гидът ни обяснява как се спонсорира строежа и как всъщност тя може да е построена много по-рано, но е типичен пример за манталитета на испанците като цяло. Как те предпочитат да не правят изгодни сделки, а искат нереалистични неща, което води до взимането на офертите от чуждестранни фирми. И изразява своето мнение, че едва ли ще завършат храма в срок.

Спускаме се около Саграда Фамилия и оттам надолу към Парка на Цитаделата. По пътя аз съм вързал сакото си като наметало и се правя на супермен, с ръка вдигната напред и развяващ се перчем, а Ниелс снима и се смее. Също така бивам наруган от възрастна каталонка, защото съм минал твърде бързо покрай нея. Вероятно имаше ефект, тъй като десетина минути по-късно, преди да стигнем парка, едва не се пребивам докато снимам и карам.

Правим си групова снимка пред фонтана, отново дело на Гауди, и закарваме колелата обратно. След това докато чакаме останалите, Кристчън се пита ако застане по средата на площада и каже, че има бомба, коя ли полиция ще реагира по-бързо. Мислим си, че ако кажем на палестинците да го направят, те, каквито са луди глави, наистина ще го направят, но решаваме да не рискуваме.

15:15

С Кхадер и Хонза чакаме останалите за да отидем на плажа. Решили сме, че днес ще е денят за плуване, въпреки че Сигне ни предупреди, че е ветровито и студено. Трябва да се направи. Скоро слизат Матош, Мирела и Мажд и шестимата се отправяме към плажа. Избирам по-пряк път, през старата част на града за да избегнем Ла Рамбла и да видим някое място, което не сме видяли още. От супера до плажа си купуваме питие и други неща. Хонза е взел една от завивките в хотела и я опъва. Моментално биваме налазени от азиатките, но им казваме да се разкарат. Хонза ме пита дали наистина ще го направим, защото той вече не е сигурен. Аз му казвам, че ще го направим. Събличаме се и биваме аплодирани от група младежи в дясно от нас. Приготвям се психически за студената вода, приближавам се бавно и позволявам на студа да се разсее из тялото ми. Всъщност съм бил и в по-студена вода, затова се хвърлям напред и плувам, а зад мен чехът се оплаква, че е студено. След малко излизаме, той отива да се облича, а аз се хвърлям отново, защото това е първото ми чуждо море, в което се къпя. Излизам и търкам усилено тялото си, защото усещам, че след малко за да се сгрея мускулите ми ще затреперят. Междувременно се появяват още хора от нашите. Пием сангрия, а две от момичетата се събличат по бански и се бухват за миг във водата.

Тъй като имаме уговорка за да видим Ла Педрера, друга известна къща на Гауди, се приготвяме и отиваме към метрото за да стигнем максимално бързо. Долу, един кондуктор ни казва, че е най-изгодно да си вземем билет за десет пътувания, защото сме повече хора. Стигаме за около десет минути до хотела, оставяме си нещата и тръгваме към музея.

Пред входа Торбен ни раздава по петдесет евро, групирайки ни по трима. Така билетът е по-евтин и няма да ни третират като група, тоест ще можем да си разгледаме спокойно. За Ла Педрера се твърди, че няма нито една права линия, а фасадата й напомня на огромен дракон, който се е свил на кълбо. Смътен спомен ме мъчи, че тук се развива една от важните сцени в “Професия: репортер”, но никой от служителите не успява да ми каже със сигурност (наистина тук се развива една от сцените, след като проверих в последствие). Изкачваме се с асансьор до покрива и ни посреща медно-златистият залез, който озарява причудливите комини, увенчани с шлемове, и извиващия се гръб на дракона. Ходя и снимам, защото не мога да се наситя на гледката и немея пред гения на този луд каталонец. Чувам всякаква реч, дори и българска, на този покрив. След това се отправяме по етажите, минаваме експозиция с макети на Гауди, нещата от които е бил вдъхновен, разни видеоинсталации, самият апартамент и от всяка стена, от всеки малък елемент лъха всеобхватността на ума му.

Вечерта се събираме да намерим голямо заведение, в което да седнем колкото се може повече хора. Накрая попадаме в едно лъскаво заведение, но храната като цяло е добра и не особено скъпа. Смеем се, но след цял ден скитане глъчката ме убива и имам нужда от тишина. Въпреки това се прибирам в хотела и си взимам душ за да свежна и да се опитаме да атакуваме отново ношния живот на Барселона. Опитът ни се увенчава отново с неуспех и след няколко скъпи бири се връщаме към хотела.

21 март

Вече не ми прави впечатление, че Ханс е първия окопирал тоалетната, а просто си затварям очите и не мисля върху звуците, които долитат.

След обичайната закуска, се приготвяме за много ходене, защото първата ни цел – парка Гуел, е във високата част на града. Минаваме по малки улички и булеварди, а аз се потапям още повече в атмосферата на града, успявайки да видя стари сгради, които са долепени до нови здания, разноцветните фасади, просторите, отлюпените парчета от замаска, графитите. Въпреки това е горещо и ходим в темпо, което повече ме уморява, отколкото зарежда.

След около час и нещо ходене по нанагорнище стигаме парка. Торбен ни събира и казва, че имаме 45 минути за да разгледаме и след това трябва да тръгваме към Саграда Фамилия. Това означава, че желаното от мен отмаряне се отлага за неопределено време. Влизаме в парка и сме посрещнати от познатото вече мазало от хора – чужденци, ученици от други места, местни, улични артисти и търговци. Отново виждам тялото на дракона, което се вие по релефа и колонадата на Гауди, която ей сега ще падне. Глъчката е невероятна и с няколко хара се отдръпваме по-далеч, размотавайки се по зелената част от парка, не тази, която да буди титаничния интерес. Може би само драконът на Гауди е щастлив, вечно отворил уста сякаш се смее, но може просто да няма друго изражение и да се е отегчил от хилядите туристи, които се снимат с него. В един момент засядане върху гърба на дракона и отново биваме нападнати, този път специално Матиас заради зелената си коса. Искат да се снимат с него.

Връщаме се отново на мястото, откъдето тръгнахме, и чакаме да се съберем. Лейла се чуди толкова ли е трудно да се тръгва навреме, но решава да не се ядосва. Тръгваме по нанадолнището и виждам как улиците са пълни с улични артисти – хора без глави, живи статуи, такива, които правят огромни сапунени мехури. По пътя спираме до една пекарна да купим неща за хапване.

И ето ни отново пред Саграда Фамилия, откъм фасадата със страстите, чакайки да дойдат и хората, които не бяха с нас в парка. Има отново просяци и улични артисти, а наоколо има само туристи, местните не се радват чак толкова на това оживление. Аз с любопитство забелязвам един възрастен мъж, с брада и раница. Разпознавам, че раницата е на “Ташев”, тоест човекът е на нашенец, но не отивам да го заговарям, защото искам да го оставя сам да се наслади на емоцията.

Нареждаме се на входа за групи и чакаме да ни пуснат. Аз гледам стотиците хора, които влизат и излизат и си мисля колко ще е претъпкано. Щом влизаме се насочваме към репликата на училището, което Гауди построил за децата на работниците. Сядаме в класната стая, раздават ни слушалки и приемници, а пред нас е Кристин – нашият гид, който ни гледа нахакано сякаш дъвче дъвка. Тя започва да ни говори и аз се изнервям, защото ни третират като деца на десет години, обяснявайки ни за кого е направена църквата. Но всъщност най-ужасното бе усещането, че се опитват да ти продадат църквата. “You are paying for the church, yeah? You know Jesus, yeah? Your money will help us build the church? You can come later to see what your money have done and pay again, yeah?!”. Неща от този род. Мисля си, че това са търговците от храма, които искат да ни продадат вяра или да ни заблудят, че плащаме за божественото опрощение. Въпреки това научавам за артистите, които стоят зад довършването на катедралата и увереността на гида ни, че ще успеят да я построят за стогодишнината от смъртта на Гауди. След това Кристин ни повежда към входа, обяснявайки откъде са черпели вдъхновение, защо фасадата със страстите е по-ъглова, а именно за да излъчва печал, а аз се подготвям да сблъсъка с множеството хора вътре.

О, светлина! За нея не съм готов, а просто немея пред огромните витражи, които пропускат разноцветни лъчи в просторната утроба на храма. Колоните като дървета се издигат за да поддържат тежестта на куполите, а бели и невинни като Божия син, а светлината прави всичко сюреалистично. Както каза Йанник – нещо като Дисни, но с Иисус за главен персонаж. Въпреки това не мога да спра да гледам светлината и успявам да игнорирам досадния продавачески тон на Кристин.

Минаваме през другия вход и се озоваваме пред фасадата на рождението и първите години на Иисус. Тази, която е наистина дело на Гауди. Орнаментите се преплитат едни в други, гледаш множеството от сцени, които преливат помежду си и със сигурност изпускаш толкова много. И въпреки това си мисля, че тази катедрала никога няма да бъде храм в истинския смисъл на думата, няма да има историята на поклонението, на вярата от онези минали времена. И може би Гауди няма да е щастлив от този факт.

След като обиколката завършва повечето от нас се изкачват на една от кулите, след което се спускат по витите стълби, а по стените има множество надписи от всякакво естество. Кой кога е бил тук, какво не трябва да правиш, на всякакви езици и с всякакви почерци. Но нали си пращаме за нея, за да е наша …

16:01

Бира в парка. Като отдавна забравено удоволствие, отзвук от спомените с приятелите ми. Но и сега съм с приятели, поне някои от хората тук ги считам за такива. Просвам се на тревата без да ми пука дали е опикана или нещо друго и се наслаждавам на времето. Почти не сме обезпокоявани от продавачите на бира, групичката над нас е пуснала на високоговорители реге и ние невинно се възползваме от този факт. Някои от хората след катедралата отидоха до Камп Ноу, други до музея на Пикасо, но аз нямам никакви сили за повече блъсканици и искам точно такъв момент. Да мога да наблюдавам хората, докато те си почиват, да ги изучавам и откривам, че не са особено различни. Купих бира на Матош за да не се чувства зле, а и сирене, което да споделя с останалите. Правим си пикник, шегуваме се с част от храната, сравнявайки я части от телата ни. Слънцето обаче е малко срамежливо и се крие, а вятърът се възползва от този факт и се излива върху нас за да настръхнем. Когато започваме да се смръзваме ставаме и се понасяме към старата част на града, където се разделяме кой където свари.

По пътя към хотела засичам Томас. Чувствам се глупаво, че предната вечер му се бях ядосал, защото се бе поотрязал и отпуснал. Знам, че има нужда от такова нещо, но просто бях уморен тогава. Вървим и говорим. Той ме пита по какво да разбере къде са границите в нашето училище между момичетата и момчетата. Всъщност ме пита за Стине, която е харесал. Дали е редно да я сваля или не? Аз разбирам това и му казвам, че сме нещо като отделено от реалността звено и всеки се държи различно, но и всеки носи глава на раменете си. Всеки определя своите граници, защото знае, че рано или късно това ще свърши. Казвам му, че сам ще разбере кога е прекрачил границата и се надявам да се случи нещо, защото знам, че и Стине го харесва.

Вечерта Торбен ни води отново в ресторанта от първата вечер където ни казва, че ще плати по-голямата част от храната ни, защото не е успял да намери евтин ресторант. Ядем и се веселим, говорим и знаем, че това е един от последните моменти когато сме заедно с Торбен, защото скоро той ще ни напусне от училището.

След вечерята решавам да се разходя малко из района, не по улиците, които съм посетил толкова много пъти и дори и сега са препълнени. Свивам по малките улички, изкачвам се нагоре, свивам надолу и се сбогувам отново с Каса Батило за последно.

В хотела се събираме за обща снимка и внасяме хаос с организацията на снимката, но в крайна сметка се събираме в трапезарията и се заснемаме. Пием още някоя и друга бира и си припомняме случилото се от последните дни. Аз казвам на Майа да си прекара приятно следващите две седмици в Испания и да се пази. След това се отправям към леглото. Докато се опитвам да заспя си припомням нещата, които са се случили и се усмихвам.

22 март

Сутринта ставам рано, доприготвям си багажа, леко се освежавам с вода, закусвам набързо. След това чакаме да се съберем пред хотела и по чудо всички са долу в 9:00. Взимаме автобуса за летището, а аз гледам последните късчета от града, които така и не съм посетил.

На летището се нареждаме да се чекираме, окупирайки няколко гишета. Когато минавам едно от гишетата виждам, че Мажд е отворил багажа си и рови. Оказва се, че паспортът му липсва, а това е крайно неприятно за него, защото няма никакъв документ. Изнасяме се от опашката и няколко души пребъркват и пребъркват багажа му, всички отделения за да го намерят, но той не изскача. Торбен изтръпва, но не се обажда първо в хостела за да провери дали е там, а решава да се пробва да мине през полицията на летището, тъй като има копие от паспорта, а от училището могат да пратят копие по факса. Казва ни да продължим, а Ниелс се чекира за да може да му помогне. Всички от нас се чекират и продължават с проверките. Мен ме пребъркват на проверката за оръжия, а след това с Кхадер, Доминик и Хонза гледаме за фотоапарати – Кхадер иска да купи един за сестра си. Въпреки това ни се струват твърде скъпи и той не взима. Вървим из летището, но единствената тема, която засягаме, е за паспортът на Мажд и как трябва да го пазиш като очите си при такава ситуация. Времето лети, а ние нямаме никаква информация от Торбен. Моят телефон е с паднала батерия, а някои от хората просто нямат номера му.

Вече сме застанали пред вратата за нашия самолет и се е оформила опашка. Хората се чудят какво да правим, но повечето следват нарежданията и са в опашката, чакайки реда си. Аз на края и се чудим какво ли е станало с паспорта. В този момент, точно като по филмите, виждаме Торбен, Ниелс и Мажд, които бързат по скоростната лента, усмихнати и искрящи. Паспортът е бил в хостела и Торбен бе взел такси, което е нарушило всякакви разпоредби за да стигне навреме за чекирането. Купувам бутилка с вода за Торбен, който пуфти от бързане. Въпреки това всички се радваме, че всичко лошо е приключило. Аз само се моля да не е същия пилот в самолета като преди няколко дни, защото този път кацаме в снежни условия и не искам ново друсане.

Оказвам се отново до прозореца, този път въоръжен с камерата ми, а в ляво от мен испанка решава задачи по механика и съпротивление на материалите. Чудя се какво ли учи, но не я безпокоя, а гледам през прозореца последните късчета от морето, терена на Испания, Пиринеите, които са увенчани със сняг и си подреждам мислите.

Когато наближаваме Хамбург се готвя за друсане, но този път кацането е перфектно, почти не се усеща и аз гледам снежеца, който пада навън.

Сбогом, Барселона! До нови срещи!