20 април 16:50
Слушам Frames - Reflections, а зад мен земята е огряна от слънцето и Марек се спуска с колелото край училището. Самото то е пълно с роднини и приятели, защото днес е денят за посещения, който е заложен в програмата. Между стените щъкат множество деца, възрастни хора, всичките усмихнати и щастливи. И всички, които имат посещение тук се радват, чета го по очите им, чувстват връзката с външния свят, която иначе е трудно да се възприеме. Аз и останалите, които нямаме посетители се шегуваме, че сме хората без семейство и седим в една редица. Докато пиша това, Марек отново се спуска с колелото, след като сме избягали преди два часа над осем километра с бързо темпо. И си мисля, колко по-приятно щеше да е, ако имахме това време и в четвъртък докато карахме колелета до Аабенраа.
18 април 13:00
Сьон ми дава инструментите за колелата, в случай че някой има проблем. Времето със сигурност не е като предния ден когато се излежавах по гръб и се радвах на температурата. Въпреки това е слънчево и скоро се понасяме към заветната цел - плажа на Аабенра.
Бързо осъзнавам, че съм направил грешка като не съм търсил шапка в стаята с костюмите - вятърът брули косата в лицето ми, независимо колко добре съм я вързал. Около дванайсет метра в секунда, може би и повече. И всички се питат дали е необходимо да го правим, но поради една или друга причина потегляме. Аз, Матош, Хонза, Марек, Марина, Мая, Сага, Луиса, Стине, Сигне, Мажд и Кхадер. Нана ни е раздала карти и сме разпределени в екипи по двама, аз съм с Марек, който се чувства неудобно от вятъра, който го блъска странично. Казвам да си насочи колелото поне малко към вятъра за да има съпротивление, което да му носи стабилност.
Караме няколко километра, а хората ме задминават, защото са с по-добри колела. Осъзнавам, че сигурно съм сгрешил като не взех колелото на Сьон, но вече бе късно за оплаквания. Въртях педалите с удобно за мен темпо и бях в челните редици като напрягах ръцете си за да държат кормилото право. В следващия момент забелязвам Хонза, който е бил най-отпред, е отбил от пътя и гледа назад. Спирам до него и разбирам, че не знае къде е Матош и се чуди дали не е напред. Това няма как да се е случило, му отговарям, след като не съм го видял. Повечето спираме за да видим какво се случва, а Луиса, Стине и Марина продължават напред. Нана се чуди как да разбере къде е Матош, а аз се сещам, че имам списъка с телефоните на хората. Набираме го и не след дълго успяваме да се свържем - колелото му се развалило и той се върнал в училището за да го оправи и щял да ни открие в Аабенраа, карайки по друг път.
Движим се бавно, вятърът ту ни помага, ту не, но ние сме неумолими. Наслаждавам се на пасторалния пейзаж, редиците дървета, малките къщи, които изникват, животните, преживящи трева. От време на време някоя птица лети в небето.
Лошото е, че с всяко завъртане на колелата времето се скапва повече и повече. В началото усещаме как вятърът се засилва и дори аз на няколко пъти не успявам да потегля или спра като хората, а слънчевите ми очила изхвърчат в един канал и трябва да слезна да ги взема. Вече усещаме в устите си и вкуса на пръст и кравешки лайна, които биват тикани в лицата ни. А някъде нагоре е все така прекрасно и слънчево...
15 април
С Лейла седим на пейката на площада и скицираме пейзажа. До нас Франсоа обяснява за отправни точки, център на перспектива, но си личи, че не е вече същия човек. Напрегнат е от факта, че трябва да си търси работа, превръща се в последовател на рутината, защото не иска да рискува заплащането си за оставащото време. Синът му, който е същинска прелест пък обикаля около нас, седи в тревата и скицира неща с черен маркер в малък тефтер. След това с него говорим за мотивацията на част от хората тук и как поведението им убива атмосферата. Но докато вървим, синът му се удря в един стълб и виждам колко много обича Франсоа децата си - макар да му се кара нежно на френски (вероятно, че трябва да гледа къде ходи), ръката му обхваща рамената му и го прегръща. И всички обичаме това дете, което изглежда като отнесено в облаците, толкова не на място в Логумклостер. Мисля си за снимките на фермата, които Франсоа ни показваше, гледам детето, което е седнало в лехите, всичко, което знам за преподавателя ми и как подхожда към всичко с повече или по-малко любов ...
17 април 22:30
Между сводовете и арките отеква началото на " Wonderful tonight", изпълнението на живо и аз съм навел глава. Слушам. Намираме се в църквата - класът по етика и теология са организирали презентация на тема "Любов". А аз слушам музиката, която са подбрали, думите, които изричат, гледам свещите, които палим и горят в облечените с алуминиево фолио чинии. И мисля. Връщам се назад в миналото си. С тази песен. С гласа на Ерик Клептън. Връщам се към последният път когато видях родителите си да танцуват. На тази песен. В апартамент, който не беше наш. Вече бяха преминали точката от която няма връщане. Също си спомням и за единствената жена, с която съм танцувал на тази песен и усещам как очите ми се насълзяват. Навеждам глава, връхлетян от емоции, спомени и топлият пламък от свещите. Мисля си за любовта и всъщност какви са проявленията й. Започвам да мисля, че хората сме гари, железопътни гари, които приемат влаковете, научават всичко, което могат от тях и ги пускат да продължат. Или самите те са влакове и спират на нечия гара, говорят с кондуктор, отговорник за движението или някой друг, а след това продължават по друг път. Мисля си за разминаването в движението и пространството между хората, живеенето в различни реалности и как може да се преоодолее. И в този момент не мисля, че съм в църква, а наблюдавам и как правят скеч за сексолога доктор Филис и прегръдките. И се смея заедно с останалите, защото в мрака и светлината на свещите всички мислим за случващото се или случилото се с нас. Или просто пием от момента. А моментът трябва да се хване, а не да се изпуска.
18 април 14:00
Преминаваме през Халвстед и времето вече е съвсем различно. Облаците са се скупчили над нас и вятърът се засилва. Духа силно в гърбовете ни и ни бута напред. Все още не сме настигнали Стине, Луиса и Марина, а Матош е някъде по трасето. Почти нищо не виждам от косата в очите ми. Тялото ми е започнало да се уморява и си мисля, че вероятно ще се разболея утре.
Излизаме на пътя за Аабенраа и виждаме какво ни чака. Пясъчна буря. По-точно датският й еквивалент, който се състои от пръст и лайна. А аз съм загубил вече окончателно очилата си на едно кръгово и вероятно в момента те са вече премазани от тира, който бе спрял през велоколоната ни. Започвам да крещя на места - когато влезем в гъст кафяв облак от прииждащи гадости, който се полепва по кожата, лицето, очите ми сълзят, а устата ми се отваря едва едва, но въпреки това продължавам напред и крещя колкото мога. Колелото ми поднася на моменти. Губим се от време на време. И точно когато мисля, че най-лошото е свършило влизаме в такъв облак, че очаквам в плътната тъма да изскочи кола и да ни помете. Но вече няма как да се откажем, защото вятърът е в неблагоприятна посока и единственият изход е да стигнем целта. И да творим нашата малка история...
19 април 11:00
Лейла и аз седим в дъното на храма и скицираме амвона, арките и свода. Говорим си как част от хората не се чувстват добре, за отношенията между тях и недомлъвките. Тя е поставена в ситуацията да е посредник между двама души, които самите не могат да комуникират помежду си. Томас със своята хиперактивност и желание за контакт, но невъзможност за асимилирането й в правилна посока. Стине, която не желае връзка и в крайна сметка се отрязва и прави глупости на партитата. Хората, които премълчават неща пред тях самите. Междувременно в храма влизат хора и снимат. Скиците не ми се получават. Мислим и за промяната в атмосферата на ателието и как всичко се пречупва...
18 април 15:00
В Родекро отбиваме по малка туристическа посока и навлизаме в хълмиста област, която ми напомня на пътя към Златните мостове, но по-нисък и без села в далечината. Минаваме с множество спускания и изкачвания, а аз мразя вече колелото си. Не мога да разбера защо имам тези скорости, които се ограничават до опъването на веригата. Никакъв ефект.
Не след дълго се озоваваме в Аабенраа и вече дишаме щастливо, че сме пристигнали. Минаваме покрай пристанището, завиваме около фабрики. Градът е наситен със сивота, от небето, от цвета на морската вода, от цимента и чакъла по площадките. Ориентираме се към мястото от където ще скачаме във водата. Там намираме останалите - Матош, който е карал по централния път за града, Стине, Луиса и Марина, които са се загубили, но после също са хванали пътя на Матош. Чакали са ни над трийсет минути и също са се намръзнали. Но вече сме тук и аз знам, че не ме интересува времето. Карал съм трийсет и пет километра, през вятър, лайна и пръст, така че ще скоча в проклетото датско море!
Още не съм успял да си оставя раницата, а Мая и Сага са вече по бански и тичат към понтона, който води към морето. Гледам как телата им се движат бързо, усмихнатите им лица и всичко това контрастира със студа и зъбатото време наоколо. От движенията и израженията им ти става приятно и топло да ги гледаш. Откривам толкова много живот в тази целеустременост. Някакво чувство за неизбежното идване на пролетта, не знам. Вече тичат на понтона, стъпват на ръба, хващат се за ръце и скачат. Водата обаче се оказва дълбока едва няколко педи и те комично се приземяват в нея, а след това тичат навън за да излезнат. Вече, след като някой се е метнал във водата няма връщане назад, аз се събличам, а Матош се хвърля гол в морето. Вятърът все така брули и аз започвам да вървя към понтона. Не тичам, защото искам да усетя студа по кожата си, да се охладя достатъчно за да не направя някаква тъпотия. Стигам ръба и скачам вътре. Изненадващо вътре е даже по-топло отколкото навън, вероятно защото няма вятър. Ходя за няколко минути във водата, не смея да се потопя, защото няма слънце и просто се плискам с водата. Почти всички сме се метнали освен четирима за които е твърде студено. Но естествено след това на всички ни е още по-студено, пием чай и кафе, аз вадя запасите с уиски. Оставяме колелетата на определеното място и се спускаме към автобусната спирка.
В автобуса говоря с Нана за планинарстване, но си мисля как сме постигнали нещо голямо в аспекта на един ден. Борба с природата, изтощаване и победа. Сещам се за очилата, които се разбиха на асфалта и мислено махам с ръка. Те са просто вещ. В далечината виждам влак, който се придвижва и си мисля за точката, от която няма връщане. И че ние сме я преминали.
15 април
С Лейла седим на пейката на площада и скицираме пейзажа. До нас Франсоа обяснява за отправни точки, център на перспектива, но си личи, че не е вече същия човек. Напрегнат е от факта, че трябва да си търси работа, превръща се в последовател на рутината, защото не иска да рискува заплащането си за оставащото време. Синът му, който е същинска прелест пък обикаля около нас, седи в тревата и скицира неща с черен маркер в малък тефтер. След това с него говорим за мотивацията на част от хората тук и как поведението им убива атмосферата. Но докато вървим, синът му се удря в един стълб и виждам колко много обича Франсоа децата си - макар да му се кара нежно на френски (вероятно, че трябва да гледа къде ходи), ръката му обхваща рамената му и го прегръща. И всички обичаме това дете, което изглежда като отнесено в облаците, толкова не на място в Логумклостер. Мисля си за снимките на фермата, които Франсоа ни показваше, гледам детето, което е седнало в лехите, всичко, което знам за преподавателя ми и как подхожда към всичко с повече или по-малко любов ...
17 април 22:30
Между сводовете и арките отеква началото на " Wonderful tonight", изпълнението на живо и аз съм навел глава. Слушам. Намираме се в църквата - класът по етика и теология са организирали презентация на тема "Любов". А аз слушам музиката, която са подбрали, думите, които изричат, гледам свещите, които палим и горят в облечените с алуминиево фолио чинии. И мисля. Връщам се назад в миналото си. С тази песен. С гласа на Ерик Клептън. Връщам се към последният път когато видях родителите си да танцуват. На тази песен. В апартамент, който не беше наш. Вече бяха преминали точката от която няма връщане. Също си спомням и за единствената жена, с която съм танцувал на тази песен и усещам как очите ми се насълзяват. Навеждам глава, връхлетян от емоции, спомени и топлият пламък от свещите. Мисля си за любовта и всъщност какви са проявленията й. Започвам да мисля, че хората сме гари, железопътни гари, които приемат влаковете, научават всичко, което могат от тях и ги пускат да продължат. Или самите те са влакове и спират на нечия гара, говорят с кондуктор, отговорник за движението или някой друг, а след това продължават по друг път. Мисля си за разминаването в движението и пространството между хората, живеенето в различни реалности и как може да се преоодолее. И в този момент не мисля, че съм в църква, а наблюдавам и как правят скеч за сексолога доктор Филис и прегръдките. И се смея заедно с останалите, защото в мрака и светлината на свещите всички мислим за случващото се или случилото се с нас. Или просто пием от момента. А моментът трябва да се хване, а не да се изпуска.
18 април 14:00
Преминаваме през Халвстед и времето вече е съвсем различно. Облаците са се скупчили над нас и вятърът се засилва. Духа силно в гърбовете ни и ни бута напред. Все още не сме настигнали Стине, Луиса и Марина, а Матош е някъде по трасето. Почти нищо не виждам от косата в очите ми. Тялото ми е започнало да се уморява и си мисля, че вероятно ще се разболея утре.
Излизаме на пътя за Аабенраа и виждаме какво ни чака. Пясъчна буря. По-точно датският й еквивалент, който се състои от пръст и лайна. А аз съм загубил вече окончателно очилата си на едно кръгово и вероятно в момента те са вече премазани от тира, който бе спрял през велоколоната ни. Започвам да крещя на места - когато влезем в гъст кафяв облак от прииждащи гадости, който се полепва по кожата, лицето, очите ми сълзят, а устата ми се отваря едва едва, но въпреки това продължавам напред и крещя колкото мога. Колелото ми поднася на моменти. Губим се от време на време. И точно когато мисля, че най-лошото е свършило влизаме в такъв облак, че очаквам в плътната тъма да изскочи кола и да ни помете. Но вече няма как да се откажем, защото вятърът е в неблагоприятна посока и единственият изход е да стигнем целта. И да творим нашата малка история...
19 април 11:00
Лейла и аз седим в дъното на храма и скицираме амвона, арките и свода. Говорим си как част от хората не се чувстват добре, за отношенията между тях и недомлъвките. Тя е поставена в ситуацията да е посредник между двама души, които самите не могат да комуникират помежду си. Томас със своята хиперактивност и желание за контакт, но невъзможност за асимилирането й в правилна посока. Стине, която не желае връзка и в крайна сметка се отрязва и прави глупости на партитата. Хората, които премълчават неща пред тях самите. Междувременно в храма влизат хора и снимат. Скиците не ми се получават. Мислим и за промяната в атмосферата на ателието и как всичко се пречупва...
18 април 15:00
В Родекро отбиваме по малка туристическа посока и навлизаме в хълмиста област, която ми напомня на пътя към Златните мостове, но по-нисък и без села в далечината. Минаваме с множество спускания и изкачвания, а аз мразя вече колелото си. Не мога да разбера защо имам тези скорости, които се ограничават до опъването на веригата. Никакъв ефект.
Не след дълго се озоваваме в Аабенраа и вече дишаме щастливо, че сме пристигнали. Минаваме покрай пристанището, завиваме около фабрики. Градът е наситен със сивота, от небето, от цвета на морската вода, от цимента и чакъла по площадките. Ориентираме се към мястото от където ще скачаме във водата. Там намираме останалите - Матош, който е карал по централния път за града, Стине, Луиса и Марина, които са се загубили, но после също са хванали пътя на Матош. Чакали са ни над трийсет минути и също са се намръзнали. Но вече сме тук и аз знам, че не ме интересува времето. Карал съм трийсет и пет километра, през вятър, лайна и пръст, така че ще скоча в проклетото датско море!
Още не съм успял да си оставя раницата, а Мая и Сага са вече по бански и тичат към понтона, който води към морето. Гледам как телата им се движат бързо, усмихнатите им лица и всичко това контрастира със студа и зъбатото време наоколо. От движенията и израженията им ти става приятно и топло да ги гледаш. Откривам толкова много живот в тази целеустременост. Някакво чувство за неизбежното идване на пролетта, не знам. Вече тичат на понтона, стъпват на ръба, хващат се за ръце и скачат. Водата обаче се оказва дълбока едва няколко педи и те комично се приземяват в нея, а след това тичат навън за да излезнат. Вече, след като някой се е метнал във водата няма връщане назад, аз се събличам, а Матош се хвърля гол в морето. Вятърът все така брули и аз започвам да вървя към понтона. Не тичам, защото искам да усетя студа по кожата си, да се охладя достатъчно за да не направя някаква тъпотия. Стигам ръба и скачам вътре. Изненадващо вътре е даже по-топло отколкото навън, вероятно защото няма вятър. Ходя за няколко минути във водата, не смея да се потопя, защото няма слънце и просто се плискам с водата. Почти всички сме се метнали освен четирима за които е твърде студено. Но естествено след това на всички ни е още по-студено, пием чай и кафе, аз вадя запасите с уиски. Оставяме колелетата на определеното място и се спускаме към автобусната спирка.
В автобуса говоря с Нана за планинарстване, но си мисля как сме постигнали нещо голямо в аспекта на един ден. Борба с природата, изтощаване и победа. Сещам се за очилата, които се разбиха на асфалта и мислено махам с ръка. Те са просто вещ. В далечината виждам влак, който се придвижва и си мисля за точката, от която няма връщане. И че ние сме я преминали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар