Движение

27 април 16:37

Чудя се какво да пиша. В съзнанието ми е хаос и се опитвам да подредя мислите си. Разговори, движения, музика, безсъние и разминавания се преплитат по хаотичен начин, а резултатът е като множество партии на шах, които се развиват на една и съща дъска без да има победител. И обикновено  в такива ситуации има само губещи...

Наблюдавам старите възпитаници на това училище и как те се опитват да почувстват отново магията между тези стени, да се прелеят в множеството, което сме ние сега тук. Същевременно ми минават и думите на баща ми, че ние сме в манастир и светът навън ни очаква с жестоките си лапи. Наистина откривам как някои хора бягат тук от реалността, за други навън няма реалност, а цялото им същество е обзето от изкривените представи на света тук. Животът в една затворена общност е толкова полезен, толкова и вреден.

Мисля и за представлението, което изнесохме предната вечер пред тези новодошли хора. Чувството да участваш в един завършен продукт е ценно, особено когато нямаш усещане за действителност.

26 април 20:00

Вливаме се в залата, с Кристчън заемаме важните си места, а бандата свири своята леко психеделична музика. На стената отстреща се прожектира първото видео на Франсоа, където ние ходим като сенки на фона на цветните експерименти на частта с визуалните изкуства. Или пък всъщност цветовете са нашите сенки. Атмосферата се напластява с всеки един удар, сякаш рояк пчели се приближава към теб и ти не знаеш точно откъде ще започне да те жили. Чакаме Q-то, което е Рубикона. Усещам краката ми да се тресат и да забравя всички неща, които мислех докато репетирахме предните два - три дни. Ето че на стената се вижда големия плюс и Марсела се подготвя да започне представлението  ни. Музиката утихва и остава само Йанник на баса, който започва да наслагва нов слой атмосфера.

22 април 08:50

Феликс и Йохане се представят. Семейство танцьори, кубинец и датчанка, които живеят в Берлин. Той не говори датски, английският му не е добър, разговарят на френски, а тя с нас на английски. Гледам ги как докато единият говори, другият краде пространството за себе си, само докато се разгрява, протягайки крайници, оформяйки малко гравитационно поле около себе си. Говорим за това какво е контрастът за нас. Темата на проекта е "Цветът на контраста" - танц, визуални изкуства и музика. Аз съм избрал първото, защото първото ми желание, свързано с писане на текст по темата, е преустановено. И затова решавам да се хвърля в нещо, което е ново за мен - дисциплина, хореография, изискващо съсредоточеност на максимална степен.

Нареждаме се в кръг и започваме да извършваме различни неща, които целят да направим синхрон между отделните групи, да се усещаме по-добре. За една от тях се оказвам с Йохане, която ме кара да затворя очи и да й се доверя докато мести тялото ми в  пространството, оставяйки се бъда кукла в ръцете й. После ролите се размениха, а от това упражнение извадихме хореография за пред останалите. 

26 април 20:10

С Кристчън сме зад Марсела и Марина, заемайки позата си в играта на констрасти. За съжаление с него сме си разменили позициите и сега заради ръста си съм принуден да се сгъвам по различен начин. Другата група, която ни опонира, забързва темпото, а ние сме все така леко статични.

22 април 14:00

Йохане ни показва основната хореография, която трябва да изпълняваме много бавно, синхронно. Все още не знаем какво ще е останалото от представлението, но гадая, че ще включва и част от нещата, които групата ни правеше. Като "играта на контрасти" с определен набор от движения. Имаме свободата да избираме направлението, но условието е да забързваме темпото, да се припокриваме. Аз водя парада. Колената ме болят от разгрявката преди това, след като са се удряли твърде много в пода. Мисля си как Доминик понася натоварването след като е пил до късно предната вечер.

26 април 20:15

Сливаме се, музиката утихва и Кристчън дава темпото на преобразуването, на търсенето на място. Светлината е червена, а аз се опитвам да гледам в празното пространство пред мен, да не се поддам на напрежението. Нареждаме се и музикантите удрят своето рок парче, тъпанчетата ми пищят от удоволствие, но съм се съсредоточил върху хореографията. Бавно се навеждам докато очите ми срещнат пода, след това вдигам глава и започвам в синхрон с всички да се движа напред. Вътре в мен сърцето ми пулсира и иска да разкъса оковите на предначертаното движение и да се развихри на пода.

23 април 14:00

Усещам тялото си като огромен барабанен комплект. Йанник е застанал срещу мен и следва движенията на тялото ми, удряйки с палките по барабаните. Аз съм диригента, а той е моята кукла. Забързвам, тичам, подскачам, забавям, движа само рамо, ляв или десен крак. А той използва целия спектър от инструменти. След първоначалната какафония, когато всички свирят едновременно с танцьорите, сега сме разделени на отделни екипи. Докато танцувам се опитвам да игнорирам ритъма, който чувам, а сам да градя историята, да правя своята игра. Докато въртя главата си в различни посоки, усещам колко по-удобно е с къса коса. Мисля си за предната вечер, когато хванал ножица, я отрязах. Резултатът е далеч от перфектен, но за момент имам нова идентичност, вид пречистване от натрупана негативна енергия. Както казват хората. Докато гледах как визията ми се променяше, си мислех за "Гантенбайн" и се чудех как бих нарекъл "новото си аз". И единственото, което ми идваше на ум бе само Стефан.

26 април 20:23

Марина се навежда и издава своя машинен звук. След малко Кристчън прави "бъъъъз- бъъъъъъъъз" и вдига ръка като нацистки поздрав. Даже сега не мога да повярвам колко е иронично, че точно той е с това движение от машината. Постепенно отделните елементи се включват в работата. Аз съм последното зъбно колело с величествения си звук "туф". Моят момент идва и аз правя движението  си, но забравям да издам машинения си звук. На езика ми идва да изкрещя "SHIIIIIIIITTTTTTTTT!", но го възпирам в гърлото си и чакам следващия си цикъл за да го кажа най-сетне, опитвайки се да запазя покерското си лице. И да мисля за други неща, оставяйки се да върша всичко механично.

07:00

Излизам, носейки единствено плейъра и телефона си с мен. Не мога да спя. Мисля върху разговорите от последните дни, мисля върху всичко, което се случва и цялото напрежение се струпва отгоре ми. Времето е приятно и се надявам да се разсея, ходейки с обичайното си бързо темпо към гората. Вали. Аз нямам чадър или яке. Не ме интересува. Спя неспокойно последните нощи, всъщност близките седмици, сънувайки неща, които смущават съзнанието ми. Оставям природата да се излива пред очите ми, да насища мозъка ми с картини - дърветата, които вероятно са насадени от човешка ръка, пътеките твърде населени дори и при липсата на хора по тях. Небето е облачно сиво от снощния дъжд. Виждам хора, които в този ранен час тичат по няколко километра за разбуждане. Докато вървя си търся място на което да крещя. Така и не намирам такова, а когато се връщам до училището, сядам на мократа пейка и гледам мъжа, вдигащ флага пред църквата. Очите ми се плъзгат по пейката и виждам как дървото се е покрило със същата зеленикава плесен, която се среща по стволовете наоколо. Чудно колко ли време ще отнеме да се превърнат в едно цяло. Десетилетие, две, век? Какво ли е да седиш и да наблюдаваш как земята приема отново всичко в себе си?

20:25

Машината ни избухва и аз се приземявам на моето секторче от сцената. Чувам гласът на Лаура, който е кукловодът на Сага, усещам с гърба си как тя се движи, а периферното ми зрение хваща сенките й. Хората мълчат или шушукат съвсем тихо. Пред мен Марина започва да танцува, с големи и грациозни движения, въртейки се на едно място, а Хеннин на клавирите я следва неотлъчно. Когато тя спира, усещам как Йанник дърпа струните на баса, а аз смъквам рамената си в ритъма, движа се максимално малко, но ясно, докато той ме управлява с инструмента си. Ролите са се разменили, но и химията не се получава по същия начин. Импровизираме.

24 април 13:30

Редът в хореографията ни е готов, остават само неща за доизбистряне. Горната половина на тялото ме боли от движенията, а краката ми не ме слушат, защото мисълта ми е някъде далеч, в минало, бъдеще и настояще. Йанник не е на барабаните и сега ролята му се изпълнява от Матош, който не ме следва, закъснява и аз се изнервям. В импровизирания ми танц се опитвам да вложа каквото мога, да има структура, но същевременно се ограничавам от новия си музикален партньор и от болките.

Вечерта седя и ми иска да се изтощя до крайност. В главата ми са всички неща, които си казахме. Яд ме е, че се е стигнало дотам, но смятам, че трябва да сме откровени един с друг. Но ето, че се разминаваме, не се разбираме и ни боли и двамата. Цялото ми същество се изтощава. Заспивам с книга в ръка и се събуждам от звъненето на телефона. Тъжно е когато думите се превръщат в остриета, наточени от разстоянията.

26 април 20:27

Гледам Луиса, която изглежда чудовищно във второто видео на Франсоа. Малък демон, който се усмихва на фона на различни петна. Аз знам сигнала кога да излезна и само се надявам Матош да ме следва правилно.

25 април 10:20

С Кристчън трябва да изпълним еднакъв танц, със затворени очи, на различна музика. Първо е моята хореография, която е била на фона на салса, а сега очакваме какво ще пуснат за да ни срещнат. О, не! ABBA! The winner takes it all! Спомням си моментално за миналата пролет на морето и яденето на риба в такт. Напушва ме смях, освобождава ме от мрачните мисли и отварям очи, викам на Кристчън "Майната му!" и с него се мятаме в нечовешка лиготия на дансинга. Малко по-късно с него отново сме на сцената, а музиката се оказва от Fanfare Ciocarlia, аз преебавам танца му с микровълновата, малката и голяма топка, тениса и се включваме в кючек , който никой от българите там не е предполагам, че ще види от мен. Освобождавам се на максимална степен. После повтаряме основните неща и се готвим за генералната репетиция.

26 април 20:28

Виждам Q-то си. Палитрата с цветове на заден фон. Ставам и всичко в мен тупти. Опитвам се да  изтрия хората от местата им или да си ги представя голи, така че да не ме е срам от тях. Вървя, а Матош не ме уцелва в ритъма. Преглъщам го. Заставам в далечната страна на сцената и знам, че и този танц няма да е като предните. Не знам какво ще ми предложи партньора в отговор. Но искам да кажа възможно най-много неща с движението си. Неща, които не мога да събера в думи, в прости жестове, неща, които никога не съм могъл да изразя, защото не съм имал сцена като тази. Започвам своята увертюра. Разликата е, че при репетициите знам къде седи тя. Сега не я виждам и това сякаш натоварва сцената. Натоварвам я с образите на хората, с които искам да говоря, но не мога. Вероятно тя прави същото и в движенията си сме толкова различни. Аз с моите остри и биещи  въздуха, а тя е с големи и бавни движения. Вероятно и тя си представя сходни неща, защото в един момент забравяме за хората, те нямат значение, а сме само две съзнания, които общуват помежду си, разказват си истории.

14:50

Отново вървя из гората и се чудя къде да стигна. Нуждата да избистря съзнанието си и да подредя пъзела. Нещо в мен иска да върви, да се загуби, а след това отново да се намери. Изненадвам се когато виждам първите листа по дърветата. Освен тревата, която има зеленикав оттенък на блато, всичко е кафяво и сиво, а небето не предвещава нищо добро.

20:34

Правим големи движения, а музиката е в тихата си фаза. Вече трябва да се събираме в група за финала и в един миг се оказваме една подвижна маса от плът, която е осветена в червен нюанс. Чувам броенето на  Йанник, който е поел контрола на действието, и се приготвям за излизането. Музиката избухва, а ние се движим супер бавно, минаваме покрай хората, а светлината от прожекционния апарат ме удря в очите. Йохане е седнала пред вратата, държейки сина си. Изправя се и ни отваря, а ние продължаваме своя победоносен ход към атриума на училището.

10:20

Радваме се на детето на Феликс и Йохане - с кремава кожа, къдрава руса коса и тъмни очи. Обикаля и се движи според музиката. Около него Феликс се разкършва, следвайки ритъма от разсвирването на групата. Те вече са направили свое парче, което е игриво и грабва съзнанието. Всички сме малко или много напрегнати преди представлението, а част от хората липсват, отишли да пеят на потвърждение на религията (тъп превод на конфирмация). В главата ми се върти всичко друго, само не и танци.

20:44

Раздават ни по една роза на всички участници, а ние се кланяме на публиката. Моето първо, а може би и последно представление на сцена.

28 април 11:43

Преди час сме се сбогували с Марсела и Добромир, които си тръгват по-рано след като цялостната атмосфера в училището се е променила. И макар да не съм общувал много с тях ми става тъжно. Напомня ми за разделите, които предстоят след няколко седмици. Мисля и за Стине, която в петък вечер бе изключително тъжна и ми се извиняваше, че не си говори с мен, а аз я успокоявах, че не го взимам присърце. Защото виждам как някои неща я измъчват, но не смея да питам от учтивост. Позволявам си единствено да стисна леко рамото й, да й кажа да си ляга и да бъде свежа на сутринта, а не да се отдава на тъжни мисли.

Кристчън влиза в стаята ми в полузаспало състояние. Някъде из училището се чуват смеховете на Марина и Мирела, звънки и с лека налудничава жилка в тях. Йанник не е спал в леглото си, а последната ми среща с него бе през нощта, когато ми правеше серенада с укилелето си, а аз спях вече от два часа. Поредният луд купон, а на сутринта времето е като спряло, с хората лека по лека завръщащи се към живот. А аз седя и се чудя какво да напиша. Защото понякога думите са без значение, особено когато не се усещат.