Нации

22 март 2013  21:20

Върнали сме се от Барселона едва преди няколко часа и вече всичко се е променило. На големия екран гледаме мача между Чехия и Дания, а хората, които са приятелски настроени един към друг, в момента са се хванали за гушите. Аз си пия чай и наблюдавам реакциите им. Лаерке, която се забавлява докато рисува датския флаг върху челото на Миа, а той заприличва повече на огромна мишена, отколкото на нещо друго. Марина пък също показва симпатиите си за Дания като има нарисувана на бузата си датския флаг. Когато датчаните откриват резултата в стаята се случва малка експлозия, някои кълнат, други се радват. Аз пък знам, че сме били с шест на нула Малта и се радвам. Когато мачът между чехи и датчани свършва, първите са навели глави заради загубата, Хонза псува на чешки, а Йанник и датчаните се опияняват. Започват да подмятат как ние сме следващите във вторник, защото Дания е най-добрият отбор (игнорираме Италия). Аз, от своя страна, заемам позата на родолюбец, но и наистина се радвам за играта на нашия тим, който играе със самочувствие. Съгласяваме се с Йанник, че тези два мача са били разгрявка преди битката помежду ни.

23 март 11:05

Йон пристига с малкото Поло и аз гледам как Йанник го прегръща синовно. Дори и това са думите, които използва, "Човекът, който за последните седемнайсет години ми е като баща!" Никога не съм разпитвал Йанник подробно за семейството му, защото знам, че е лично и не искам да навлизам твърде надълбоко в това му пространство. Запознам се с Йон, който излъчва изключителна топлота, характерна за хората, които са щастливи и обичани и обичат живота. Натоварваме се в колата и потегляме към техния дом в Лангескау, близо до Оденсе. По пътя си говорим с Йон и Йанник. Спираме до един супермаркет и след малко Йон се връща с три бири. С Йанник имат традиция да пият по една бира докато пътуват някъде заедно и, макар да не съм привърженик на пиенето зад волана, се поддавам на усещането за топлота и се присъединявам към традицията. От думите на Йон се разбира колко обича Йанник, като собствен син, а и майка му. Йанник му казва как се е сблъскал с идеята за "режима",  през който българи и чехи сме преминали, дори и да не помним много. Аз разказвам няколко случая за моето семейство, макар да се чувствам неудобно, сякаш дотягам. За да разнообразя разпитвам за различни обичаи в страната. Опитват се да ме научат на фюнски диалект, по-специално как да си поискам ядене. И казват, че той е по-лесен за произношение, защото се изяждат още букви от самата дума, а самото поискване на храна е нещо като "Ска ви ду ха ми ме?". И знам, че написано така звучи идиотско, но това е положението. 

Спираме на едно кръгово, където правят сандвичи и хотдози,а Йон ни взима по един хотдог. Отново традиция, която спазват, защото тук са най-добрите такива в района. Оказва се, че майката на Йанник е от този район, Сонеюланд, а дядо му е погребан в двора на близката църква. Йон от своя страна е от Сийеланд, където е и Копенхаген. Докато говорим аз гледам терена и не спирам да се изненадвам колко е равна Дания. Сякаш земята е  руло и ние се движим по него докато се развива.

Навлизаме в Лангескау. И макар името да говори за дълга гора (буквален превод), то тук не се виждат толкова много дървета. Малко градче, едва два пъти по-голямо от Логумклостер, което има своя индустриален квартал и предполагам много от хората ходят на работа в Оденсе.

Къщата, пред която спираме, не се различава особено от повечето, които съм видял в Логумклостер. Едноетажна, с бели дървени греди, червени тухли и прозорци, които да не допускат лесно външни хора като наблюдатели. Запознавам се с майката на Йанник, ниска жена, с леко прошарена коса и очила, която се усмихва топло и учтиво. За тези два месеца тук така и не разбрах къде е границата между двете и колко е истинско. Въпреки това се чувствам добре, а тя ни праща за яйца и картофи. Взимаме голямата кола, пикап или джип, не съм съвсем сигурен, и отиваме до единия от суперите в града. След това Йанник ме развежда из градчето си. Сам казва, че едва ли е нещо, кой знае какво за мен, но за него е много важно. Показва ми къщата, в която е израстнал като дете и която си е обещал да откупи, защото е неговия дом. Разказва ми повече за семейството си, че като тийнейджър е бил хаймана - пиене, трева и момичета, а това е довело до опропастяване на заложбите му като хандбалист (оказва се, че е бил в младежкия национален отбор). Виждам улицата на която е играл като дете, детската си градина. Дори по случайност виждаме една от учителките, които са били там. Също разбирам, че тук е нормално да продаваш къщата си и да купуваш друга в същия град, просто защото искаш разнообразие, а и цените не са толкова различни.

Връщаме се в къщата, а докато майка му готви, се хващаме да преместим необходимите неща - от неговата детска стая и от домашния офис. Йанник се оказва прав, че е бърза работа, но въпреки това в мен остава съмнението дали се справям добре. Гледаме хандбал, мач между Дания и Русия за жени, коментираме и футболната среща от предната вечер. Съквартирантът ми обяснява как се радва на Марек заради способността му да усвоява езици. Или когато аз казвам "Vi er konfirmander!". Или за Еспен, който се чувства съвсем на място в училище от този тип. Майка му от своя страна пък се интересува от някои думи на български като кухня, хубаво, стая, които възникват в хода на разговор, защото не се сещаме за правилната дума на английски. Аз пък се запознавам с датската дума "Хюгелиг", която е нещо без аналог, или просто в зависимост от случаите трябва да използват друга дума. Но преводачът на Гугъл дава значението "хубаво". И наистина е хубаво да си в компанията на семейство и да изпиташ отново удоволствието от интимността на малкото единство. Опитвам се да чета заглавията на новините, но думите не се запечатват в съзнанието ми. Мисля си, че говоря твърде много за моята страна. Осъзнавам, че ми липсва природата й и всичко друго, с което я отъждествявам. 

Около шест и половина тръгваме от Лангескау за Оденсе. Йанник иска да ми покаже част от града докато е още светло, а аз се чувствам уморен. Въпреки това навлизаме в града, а той ми обяснява, че тук имат проблеми с арабите и турците, защото те не спазват правилата, а всяко навлизане в техния квартал може да доведе до стресови ситуации. Въпреки, че е третият по големина град, той не ми с струва толкова голям, но въпреки това е някак уютен. Високи червени сгради, блокове, които ми напомнят на панелките, колоездачите и множеството хора по улиците.

В квартирата срещаме Франк, приятел от детинство с Йанник  и настоящ съквартирант. Франк е учител на деца в началното училище, първи, втори и шести клас, математика, география и гимнастика. В този момент е в едноседмична ваканция. Прави си нещо за ядене и пие Щрох с чай. Също така свири на различни инструменти и е донесъл една стара, аналогова, видеокамера за някакъв проект. 

А квартирата е типично ергенска - стари мебели, които са от различни стилове, но някак се преплитат в хармоничен начин, подът е наклонен, от дъски, които се разминават, има дартс, различни чаши, бар, дозата хаос и мръсотия, която е на границата преди да стане нетърпимо. Чувствам се уютно, защото така би трябвало да изглежда една ергенска квартира. Старите реклами, които са разположени на важни места, табелите с надписи, чашите и старите свещи. Ризата с комикс за Батман. Кухнята  със стари уреди. Огромните телевизори.

Докато си пием чая, а аз гледам компютъра в очакване на реакция, в квартирата нахълтва висок, слаб мъж, с къса черна коса. Заговарям го и той моментално решава, че съм англичанин. Заформя се игра, в която да познае от коя държава съм, но очевидно познанията му по география и акцент не са на топ ниво. Така и не отгатва от къде съм. Извинява се за което, а вече така или иначе сме се запознали. Казва се Торбен и се занимава с компютърни ефекти към филми. Много добър в работата си, но малко социопат. Говорим за междузвездни войни, Стартрек, разни други филми, най-вече фантастика, а той се шегува, че ден по-рано са го наричали Иисус, Виго Мортенсен, а сега прилича на Брад Пит. С Франк отоват да играят компютърни игри.

Към десет часа, един приятел на Йанник му пише, че го е видял на прозореца и ако иска да се

присъедини към него и още няколко приятеля в обичайно заведение. Йанник ме пита дали искам, а аз разчитам, че по-скоро не иска да е сам там, затова му казвам, че бих дошъл за малко. 

Докато отиваме натам той ме запознава със ситуацията. Каспар, човекът, който образно казана му е забил нож в гърба когато са били заедно във фирмата им. Бени, барманът на мястото, Симон, бивш играч на ОВ (най-добрият отбор на планетата) и Йон (тук може и да не съм чул името добре).

Заведението се оказва типично морско, защото влизам вътре и ме лъхва миризмата на цигари и алкохол, а различни хора залитат. Група азиатци играят билярд на най-отдалечената маса, далече от останалите, а на другите повече или по-малко пияни датчани се радват. Бени прегръща Йанник, а ние се разполагаме на една от масите. Каспар мълчи повече или по-малко като насран, но е редно да бъде такъв. Йон говори за някаква работа (или поне така предполагам, защото разговора е на датски). Симон пристига и обяснява, че е влюбен, а другите му се смеят, защото обикновено това приключва на третата седмица. Въпреки това всички се съгласяват, че трябва да направят фонд за Еспен за да може винаги да е в този тип училища. След една бира се прибираме в квартирата, а аз се трупясвам в леглото.

24 март 09:00

Събуждам се и гледам как светлината преминава през щорите. Чувствам се свеж, макар и някак раздробен. Ставам и се премествам в хола, където да имам интернет връзка и да свърша малко работа. В един момент се появява Франк, който ще ходи да се види с майка си, а присъствието ми напомня, че мога да си направя чай. 

Когато Йанник става, решаваме да се разходим из града, да ми покаже някои по-специални места. А и да се порадваме на слънцето. Излизаме и се спускаме по улицата към един от парковете. Сблъскваме се с възрастен мъж, който е толкова накован, че дори и Йанник не разбира какво му казва. Подминаваме го и сме пред парка, където хората обичат да се събират когато е топло. Има направена водна каскада, а в реката има скулптора на мъж обяздващ митологичен кон-дракон. Мисля си колко ужасяващо изглежда всъщност всичко това, особено когато водата замръзне, викаща агония. Жена хвърля трохи на патиците във водата, а няколко чайки ме гледат любопитно. Завъртаме се из парка, виждаме една от катедралите в града и спираме за по сандвич. Къщите тук са отново близки до типичните за морски град, а цветните им фасади искрят приятно на слънцето. Спускаме се към старата част на града и виждаме къщата, в която е бил роден Андерсен. Къщите са едноетажни, а гредите им чернеят на фона на светлата боя по хоросана и тухлите. Дори хотелът Радисън в района е обкичен с мотиви от приказките на писателя. Виждам още няколко от църковните храмове тук, кметството и някои други по-специални места. А докато вървим разбирам, че мога да изкарам 250 крони ако си даря спермата на определено място. И така да стана баща без да зная. Или за някои от странните закони в Дания, които действат, като факта, че може да правиш секс с животни (без значение от видовата им принадлежност, така че ако искате да опитате как е с крокодил, Дания е вашата страна) стига да не нараните  въпросното животно и то да не се оплаква. Гениален закон несъмнено.

Прибираме се за малко до квартирата за да се приготвим и след това се отправяме към гарата. Там се срещаме със Сара, която е работила последните два дни в Свенборг. Взимаме влака, който ми напомня на трансекспресите по старите филми, с вратите, които се отварят автоматично. Слизаме в Родекро, откъдето се качваме на автобус. Йанник ми обяснява, че е прието да заемаш двете седалки, защото хората се опасяват да не ги заговорят в автобуса. Някакво табу, което не ми е напълно непознато. 

25 март 11:00

Вкопчил съм се в издатините по стената и усещам как въжето ме тегли нагоре. Знам, че не се катеря като хората, защото ръцете ми се уморяват, а те не трябва да се използват толкова колкото краката. И въпреки, че съм неразположен и уморен от два дни, се катеря. Минал съм една стена и и сега искам да опитам нещо по-предизвикателно, а именно най-трудната. Стигам до ситуация, в която не мога да продължа и в момента когато се протягам, крака ми се подхлъзва и аз падам. Забравям, че съм вързан, не усещам въжето толкова в началото, а сърцето ми спира за бие за момент. В следващата стотна от секундата чувствам как колана ми се впива в слабините и бедрата и болката ме кара да знам, че съм жив и няма да се пребия, но страхът е налице все още.

Отишли сме в друго училище от нашия тип, но насочено единствено към спорта. След като катерим стените около час и нещо и всички се правят на атлети или просто се смеят, опитвайки се да ходят на лента и пазят равновесие. 

Ядем в столовата на училището, а после с част от хората се разхождаме из града, по централната улица, която не е нищо специално. Докато вървим дискутираме животинския закон, а Кристчън казва за още един закон, който е абсурден. Ако морето между Дания и Швеция замръзне и шведите идват по леда, то датчаните могат да ги бият с пръчки. При тази продължаваща зима, не изключвам възможността да се случи наистина.

26 март 2013 13:30

Природата около музея на Нолде

Влизаме в Германия за да посетим музея на Емил Нолде. Докато се движим с автобуса, аз мисля за непрестанните кръгове на нараняване, които си причинаваме когато хората се разминават в начина си на мислене и изразяване. Небето от своя страна е уникално - дълги късове облаци, върху синьо небе, а дори и болнавожълтата трева изглежда красиво в лъчите на слънцето. Къщата на Нолде е все едно в пустошта, откъсната от цивилизацията, с огромни поля около нея и аз си представям как художникът е седял в дебелия си пуловер и се е вдъхновявал от стихиите и възможното прииждащо море. Разглеждам творбите му и си мисля, че някои са твърде странни, но това е с изкуството. Намирам тръстиката, която се извисява над метър и петдесет, за изключително красива на фона на слънчевото небе.

21:05

Скачам като луд и крещя отново като такъв. Българките около мен също се радват, но аз съм като типичен футболен маниак. Дера се колкото глас имам, но усещам, че старите хора са изпонасядали зад гърба ми, затова се обръщам спокойно, с длани към тях и казвам "No offence!", след което пак се обръщам към телевизора и крещя. Йанник си хвърля шапката на пода, псувайки на датски, а майка му праща смс, че много се радва за запознанството ни, но в момента ме мрази и обича. Мисля, че никога не съм се радвал толкова на мач. Усещам как се моля при всяка ситуация се напрягам, крещя "Тичай, подай, давай!" все едно съм на стадиона. Псувам когато датчаните имат спорна дузпа. Лаерке ми казва, че ако спечелим няма да говори с българи цял месец. Аз казвам, че ще го преживея. Изобщо вербално се хващаме за гушите и гледаме какво се случва на терена. И наистина спортът е за мирен свят, но точно в този момент се разбиваме на нации. Даже ми се иска да ударя един плесник на Марина, защото има върху себе си и българския и датския флаг. Пеем химна, а аз единствен ставам директно от уважение към родината. В крайна сметка статуквото се запазва и мачът завършва равен. Драматичната борба прераства в пиене и сдобряване.

27 март - 30 март

Хората си тръгват поетапно за родните краища и всички, които няма да се върнат до неделя се сбогуват с Торбен, който ни напуска. Аз съм решил да остана в училището за да мога да си подредя мислите, да имам малко време за да се чуя с приятели и да попиша. Когато постоянно около теб има хора и не можеш да имаш своето време, то оценяваш тишината на стаята по съвсем различен начин. В крайна сметка в училището оставаме

аз, Мажд, Кхадер, Еспен, Марина и Ханс.

В сряда вечерта отиваме на кино в Тондер. "Облакът Атлас". Чак сега на премиера за Дания. Киното е малко, напомня ми за старите кина, които посещавах като дете. Оказва се, че Кхадер за пръв път е в истинско кино. Мисля, че Торбен се радва от този факт. На разговор един от обядите си говоря с него как му се искало да може да остане до края на програмата. Знам, че се е привързал към нас, а и той е човек, който ще иска да помогне. 

В четвъртъка, докато палестинците и Еспен правят статуята на пикаещия Матош, аз се наслаждавам на пустите коридори. Вървя между стаите и протягам ръце за да обхвана пространството. Правя упражнения за да натоваря тялото и да разтоваря духа си. Говорим с Еспен за случващото се наоколо. Правим си огън на открито, който се разгаря бързо и топли с алените си езици. Торбен и голямата му дъщеря се присъединяват. Пием бира и си мислим колко ще е приятно да го правим по-често, особено когато се затопли. А Торбен няма да е с нас и ми е малко криво, че го говорим това нещо. Но в този момент, всички се радваме на горящите главни, които носят топлина и уют. Нищо, че се опушваме като сьомга. Крадем от виното и сиренето на старите хора, които са били на някакво събитие в църквата.

В петък пък оказваме подкрепа на Миа и Карен-Мари, които пеят в хора. Старая се да не заспя. Поради някаква причина винаги ми се доспива винаги когато влезна вътре. Явно имам нужда от повече сън. До мен Марина и Еспен се унасят в сън, а аз стоически издържам на напрежението. Миа остава за вечеря, а хората я аплодират. После взима Марина и заминават за една луда нощ в Аабенраа, а ние с момчетата гледаме филм при Торбен. Очите ми се плъзгат по пакетите, които са подредени един върху друг и си мисля колко ли е преживял докато е бил тук, как е оставил нещо недовършено и се чувства зле от този факт, но въпреки всичко е взел правилното решение за  семейството си. 

Франсоа преглежда крака на Еспен, който е все така подут след убийството на снежния човек, и решава да го закара до болницата. Аз се хващам да тренирам и мисля върху случващото се с мен, промените, които настъпват в личността ми и тичам от единия до другия край на салона. Трийсет пъти. После се опитвам да танцувам в опразнения салон, но не се получава.

Постепенно хората започват да пристигат и въпреки това може да не чуеш шума, с който си свикнал. Наближава нощта, в която за западния свят се случва чудото на възкресението. При все шеговитите заплахи аз не съм наръган, а все още се опитвам да си подредя мислите.

Торбен си тръгва по-рано от очакваното. Часът е една четири и той идва в стаята за да ни каже, че заминава. Не иска да стане твърде емоционален, но тези, които сме тук не му позволяваме. Прегръщаме го и му даваме подаръците, които сме купили. Аз след това го настигам и му давам малък пакет със шоколадови яйца, единствената награда, която нашият кръг е спечелил докато той бе начело. Защото е редно да я споделим с него като наш лидер. Гледам как е навел глава, държейки подаръците и всичко и се отдалечава. Обръщам се бързо, защото не трябва да сме тъжни, въпреки че е труден момент.

Вечерта правим откриване на  статуята на Матош - пикаещия човек и се смеем. Тъгата сякаш е минала и си мисля дали е редно това, но може би просто хората не искат да се натъжават излишно. Защото трябва да останем една малка нация, в каквато се превръщаме. Защото тук е нашия дом, малко или много за изминаващите вече месеци и предчувстваме как ще плачем щом дойде юни месец.