Пропукване

09 април 00:20

Хващам го през кръста и със собственото си тегло го принуждавам да паднем. Усещам студената земя, която е влажна и лепкава, да се просмуква през тениската ми, но не го пускам. Извивам ръцете си и преплитам краката си за да не мърда и да се успокои. Мирише на алкохол и за пръв път го виждам толкова пиян. Студено е и започвам да треперя, но се стремя да го задържа към себе си, като майка, която не иска да пуска детето си за да не бъде наранено. Знам, че хората в такова състояние буйстват и затова го обездвижвам като професионален борец. Крайниците мми треперят от придошлия адреналин и ледения въздух. Чехлите ми са някъде на тревата. Говори без да спира, а другите са се надвесили над него и му говорят, кой на неговия език, кой на английски.
Всички му обясняват, че се държи тъпо, а аз съм пристигнал за кулминацията. И единственото, което правя е да го държа. Усещам как тялото му отпада - онзи момент когато алкохолът вече не ти дава сили и ти се предава на обстоятелствата. Нана се приближава и заедно с още хора ми помагат да го вдигнем, след като сме стегнали краката му с въже за да не рита.

Оставяме го на земята и го гледаме как след борбата е загубил сили и се унася. Наместваме го в позиция, която да не му позволи да се задави със собственото си повръщано. След малко пристига и Йеспер, новият ни директор, който нежно го погалва по главата и разпитва Томас за случилото се. Той разказва в множество детайли какво се е случило и аз ги добавям към нещата, които вече знаех или бях чул - крясъците в коридора, идването за да искат телефона на Нана, излизането ми да видя  какво се случва и момента, в който  Сага ни извика с Матош на помощ. Казвайки, че той е заявил, че ще иска да се самоубие.

Наблюдавам го, докато слушам какво е направил, и си мисля колко всъщност е млад, само на деветнайсет, въпреки всичко, което е преживял до момента. И как това е детска постъпка в някакъв аспект. Нещо, което и аз съм правил и после съм се чувствал тъпо, че изобщо съм говорил тези неща. Часът приближава един, а тези, които сме участвали в акцията "Усмиряване". Удрям една голяма глътка уиски, давам и на Лейла и с останалите будни се чудим как се е стигнало до тук. Томас и Хонза остават да го наблюдават докато се събуди. Аз лягам да спя и докато гледам тавана си мисля за мен на неговата възраст.

06:30

Ставам, след като съм наблюдавал за десетина минути студената сива светлина на идващия ден. Чувствам се схванат от твърдото легло. Навличам дрехите, които ми се мяркат първи пред очите, мятам изцапаната с пръст тениска, и отивам към учителската стая. Виждам Йеспер, който се е облегнал до входа към училището и гледа навън. В стаята няма никой. Питам го къде е той, а отговорът му е, че е отишъл да се разходи. Аз настръхвам при този отговор - макар да смятам, че човек говорещ толкова много за самоубийство като него през нощта, няма да го направи, знам, че не мога да съм прав винаги. Разпитвам Йеспер защо е взел това решение, а той ми обяснява, че е говорил с него, как е побягнал към стаята си след като се е събудил, че е бил в адекватно състояние и просто имал нужда от дълга разходка. И колкото и да не съм съгласен с директора, съм длъжен да уважа решението му.

Хората, които се пробуждат по-рано ме питат да не е имало парти, защото е толкова тихо и изглеждам уморен. Усмихвам се уморено. Закусвам вяло, а новината за събитията се носи по устните. На сутрешната сбирка, Йеспер обяснява, защо е позволил на момчето да тръгне на разходка, разказва събитията без толкова подробности и се обръща към нас с благодарност за реакцията, а и като източници на подробности. А аз си мисля, че са минали два часа и него никакъв го няма. 

09:20

Опитват се да водят занятията максимално по програмата и с Хени сме в една от стаите над  пианото, но той иска да научи подробности, защото е афектиран. Хонза пък е пълен с енергия от адреналина, който притеснението дава, и иска да прави различни неща, а не да спи. Но никой няма новини от него. Опитвам се да насоча мислите си към нещо друго, а не към него, но въпреки това се чудя къде е точно. Не знам защо, но си го представям, че ходи покрай асфалтените пътища в неопределена посока.

11:10

Ниелс е застанал пред нас и ни пита как се чувстваме да имаме дебат. Аз казвам, че е тъпо да коментираме каквото и да е в дадената ситуация, а Сигне ме подкрепя, другите кимат. Смятам, че решението да го пуснем сам не е било добро, че е минало твърде много време и, щом досега не е дошъл, е настъпил моментът да го търсим. Защото всички се притесняват и по този начин поне ще облекчим собствените си души. Повечето ме подкрепят, но решаваме да ядем и да се организираме. Междувременно Марсела и Добромир отиват с колата до Тоендер, а Матош обикаля из града.

12:45

Марсела ни казва, че липсва една раница, а от Йеспер разбирам, че я е взел пред него, което ме ядосва. При добра организация и план човек може да е напуснал страната за тези часове. С Марек очертаваме кръг и виждаме, че с център Логумклостер диаметърът е 30-35 километра.

13:30

С Марек тичаме по пътя към "старата гора", а вятърът ни брули и чувстваме студа в ушите си. Говорим защо той е постъпил така, а аз отново си припомням онези събития от посрещането на Нова година в село Потоп, когато гледах черната вода в канала и се чудех дали изобщо ще липсвам на някой. В крайна сметка избрах да не разбирам това и да потроша ръцете си в носещите основи на магистралата. А ето ме сега, заедно с това момче, което е с осем години по-малко от мен, тичаме да намерим един от нашите, който за момент се е подхлъзнал по острието на емоцията. Всички от училището са поели някаква посока и цел. И си мисля, че като го видя искам да го фрасна супер силно, защото съм се притеснил толкова много. Или да го прегърна. Докато тичам все още се чудя. Спира ни един полицай, който е от екипите също включили се в търсенето. Държи негова снимка, обяснява ни, че вече е минал по същия път, но ние искаме да извършим задачата си. Също, че е бил видян на автобусна спирка в града, че има радиоемисия, че е търсен. С Марек си говорим, че хората не обръщат внимание на детайлите и когато видят снимката му ще я забравят много бързо.

Когато се връщаме, ни спира друга кола, а полицията в нея ме мисли за него, заради сходното излъчване, по-точно белезите - раница и коса, а аз искам да зашлевя полицаят, който ме пита това. Питат ме няколко пъти, а аз съм по шорти - ако исках да съм беглец едва ли щях да нося шорти.

16:00

Стоим в стаята ми - Лейла, Сага, Томас и Лаура и пием бира. Аз се чувствам уморен от тичането, а се опитвам да отместя съзнанието си от ситуацията, защото всеки разсъждава върху случилото се, а това ме връща към моите ситуации преди няколко години. Мисля си как бях на косъм да се пречупя в гимназията, но издържах.

17:32

Ям вяло вечерята си, усещайки, че е време нещо да се случи - добро или лошо, чувството във въздуха е толкова силно, че и с нож не можеш да го срежеш. Тогава влиза Йеспер и ни казва, че са го открили - близо до Аабенраа, и сега ще го вземе, че полицията ще трябва да го разпита и да го подложи на няколко теста, тъй като така работи системата. Но е важното, че е добре и как скоро ще е тук. Хората питат различни неща, но за мен това е без значение. Аз дояждам храната си бързо и ставам. Усещам как всичката емоция до момента ме е хванала за гърлото и не искам да започна да плача пред всички. Тук емоциите се приемат трудно, като табу за повечето хора, а аз не искам да проявявам неща, които ще предизвика странни погледи у другите. Влизам в стаята си и те просто се отприщват като от скъсана язовирна стена. Изливат се, а аз се държа за главата, оставям ги да отнемат болката и емоцията. Мисля си, че отдавна не съм плакал толкова, гледам локвата, която се образува под мен и не мога да се спра. Пускам си музика, която да ме освободи, постепенно сменяйки я с нещо по-позитивно. Въпреки това не мога да отида на шотландските танци, чувството все така ме държи и ми дава адреналин, който не мога да освободя.

Накрая, в 22:00 часа, отивам в салона, надувам музиката на високоговорителите и започвам да тичам. Навъртам обиколките и се удивлявам колко всъщност си приличаме (поне в моите очи) с него. И това ме кара да се чувствам зле и добре, защото знам, че той ще се оправи, но си мисля и как вероятно тази неосъзната прилика е една от причините да не говорим толкова. Усещам как тялото ми се поддава след двайсет минути тичане без почивка и си пускам "Канон в Д мажор" на Пашебел и се отпускам, облягайки се на шведската стена.

11 април 17:50

Оркестърът изпълнява "I want to die easily", а с Лейла се споглеждаме странно, защото той е пред нас, говорейки си с Боряна. Става ни смешно, заради иронията в цялата ситуация, но това е иронията на живота. Извън този момент си мисля, че е добре как се шегуваме със ситуацията от преди два дни. Един вид светлина в тунела. Някои вече си говорят с него, но той запазва страдалческото си излъчване, а аз не му говоря. Но оркестърът си заслужава - от "Кармина Бурана", през Стиви Уондър, Междузвездни войни, рецепта за чили до суинг и Сантана. Виждаш младите лица, които са вдъхновени от музиката, която свирят. Ние ръкопляскаме, а след това се борим с целия оркестър за да се доберем до сандвичите за вечеря, а толкова хора в училището са едва ли не двойната популация на града.

12 април 8:35
Йеспер ни съобщава, че Кристчън, преподавателя по журналистика и творческо писане е напуснал. Вместо него часовете ще ги води Мортен, който трябва да се ориентира бързо в създалата се ситуация. Приемам напускането на Кристчън като сигнал за напускане на кораба, който ще потъне - все още ме връхлита това чувство за разрушение. Липсата на организация си проличава в моменти като този.
Следобяд, когато имаме творческо писане, се сблъсквам отново с хората, които не могат да спорят, а се сърдят като деца, защото искат да са в центъра на нещо, което не могат да поддържат иначе. И колкото и да искам да се преборя с това поведение, то ме уморява и ставам рязък. Пропуквам се от време на време, от своята обичайна поза, защото тя не е достатъчна.
18:30
Кхадер се чувства зле, че фалафелите му не са станали, а са изгоряли върху тигана. Йеспер от своя страна се захваща и прави спагети със сос болонезе. В крайна сметка вечерята е спасена, въпреки че се стремим да си тръгнем по-рано. Разговаряме с новия директор, който ни обяснява за миналия си опит в това училище, как не са се водили лекции на английски, а само на датски и всъщност си мисля, че пропукването започнало с напускането на Торбен ще е причина за завръщането лека по лека на старата визия.