Колела

07 април 19:59

Мускулите ми треперят от напрежение, а аз стоя гол до кръста в стаята ми и гледам сивото небе навън. Все още не мога да повярвам, че съм успял да избягам десет километра с бавно темпо, по различен терен - асфалт, кал, трева, а после съм играл волейбол над час. Пред очите ми е земята, отделена на сектори от насадените дървета - свиваш в една пряка и пред теб е друга пътека, която е слята с други по-малки или по-голями, а очите ти виждат само това, което е пред тях и не знаят какво следва и как ще се завърти колелото. А аз тичам за да изпразня главата си от всички тези мисли, които напират и съжденията, идващи със съня ми. С Марек сме напред и си говорим. Радвам му се - на това, което е, на способността  му да учи езици и радостта му към живота. Говорим за планове за посещения на страните си. Аз си мисля как ми липсват планините, в които се губех за да събера мислите си, и се унасям в ритъма на тичането.

05 април

Франсоа ни съобщава, че училището няма да продължи договора му като учител тук. Не искат да го имат за преподавател по изкуство, а той се чувства излъган. Всички му съчувстваме, защото може да е откачалка, но е добряк. И се усмихва, но после, когато оставаме само чужденци в помещението, ни обяснява какви студени хора са датчаните и как не искат да има индивидуалности сред тях. Личи си, че е разочарован, но е вързан с тази земя след като децата му живеят тук. Докато аз се опитвам да скицирам нещо, което дори и аз не знам какво е, си мисля как колелата се завъртат. Точно като колелата, които карахме предния ден ...

04 април

Съжалявам, че камерата не е с мен. Гледам как земята се разгръща, а светлината е прекрасна и дава чувство за уют в света. Отдавна не съм карал колело, а и не обичам особено датските колела, които имат само задна предавка. А и моето е ръждясало, но това е без значение. Вием се по малки пътища към "датската джунгла" и е приятно. Мажд и Кхадер се състезават от време на време, а аз усещам вятъра в косите си. Когато стигаме уреченото място се оказва, че самата "джунгла" е направена от хората, които са посяли различни дървета, не режат чак толкова за да въведат ред. Те се опитват да въведат ред във всичко, което могат - улици, градове, порядки,  природа. И с Марек се шегуваме, че за тях джунглата е както един обикновен парк в страните ни. Въпреки това е удоволствие да се разхождам между дърветата, някои от които на повече от двеста години, и да дишам аромата им. Със Сага си говорим за кучета, тя има два екземпляра (породата така и не я научавам), а аз си мисля, че ако моят пес бе жив щеше да се радва изключително много. Стигаме до наблюдателница за птици, но такива изобщо не се срещат в момента. Всъщност сблъсъкът ни с дивата природа на Дания се ограничава до два прелитащи лебеда. Опасно за живота с една дума. С Марек тичаме до колелата На връщане се наслаждавам на уморяващите ми се крака, които непрестанно въртят педалите. Опитвам се да запечатам някои от пейзажите в съзнанието си - самотната  детска люлка, конете, които ме гледат, странната светлината между клоните. Изпитвам пустотата на тази природа без специален релеф, която позволява да бъде брулена от непрестанен вятър. И докато колелата сменят предавките си мисля за сутрешната ми сбирка във вторник.

02 април

Гласът ми трепери, а мисълта ми блуждае. Всички са седнали пред мен, а аз се старая да не се поддам на емоцията. Да не нараня никой с темата си, защото няма перфектни семейства, а тук много хора са загубили родителите си. Но и общуването с моят баща ме подтикна да говоря за това. Пускам песните, които подбрах, и гледам как някои от тях навеждат глава и се замислят. А Йанник, по традиционно се е облегнал назад, и вдига ръце с палците нагоре. Подкрепя ме и това е важно за мен, защото малко или много се чувствам горд. Надявам се поне да ги докосне малко. След това получавам похвали от хората. И дори и да не съм доволен от резултата, то все пак се чувствам добре. Усещам как на моменти съм извънземно тук, отдалечен и откъснат от собственото ми аз, което на понякога ми се струва толкова фалшиво.

06 април

Връщаме се от Архус, а аз чета "Ще се нарека Гантенбайн". Обожанието ми за Макс Фриш се възражда с пълна сила, докато напасвам отчуждението му от обикновения свят към моето собствено. Кое е реалност и кое не? Гледам Томас, който предната вечер имаше емоционална криза и плачеше на моето рамо, а сега гали косата на Луис, но в положението на ръката му виждам хищнически модел. Той сякаш я е сграбчил, проврял пръстите си между кичурите й, защото се нуждае от нещо да му дава принадлежност. Усещам, че го е страх от връщането към обикновения му живот на депресия и самота. Вероятно е нещастен, че Стине е отишла към сестра си, а той пътува към училището. Трудно е да се справяш с емоциите когато си забравил какво са. И колко са пагубни. Трябва да строшиш вратите на собствения си затвор без да си сигуре, че няма да попаднеш в по-голям, а това носи голям риск. И той иска да включи всички в своя нов кръг, бълвайки безброй думи, които нямат тежест или по-лошо, отчуждават го от нас.

04 април

Задникът ми изтръпва от старите седалки в киното, но аз не се движа, дори и не дишам, а гледам. "Изкуплението Шоушенк", което съм гледал толкова много пъти, но за пръв път на голям екран. Толкова обичам този филм, че не си правя да изтрия сълзите, които се стичат. Бях изненадан, че част от хората не са го гледали и че можах да го споделя с тях. Лейла седи до мен и ми казва, че не е гледала толкова зареден с надежда филм. А всички имаме нужда от надежда. Може би и затова Сигне и Марек са се завили с едно одеало, а по същия начин са постъпили Стине и Томас.

05 април

Пътуваме към Архус, а Марек е заспал на седалката до мен. Преди това ми обяснява как иска да учи история, защото иска да знае повече. Говорим за разни неща и той ми казва, че ми се радва как съм винаги позитивен и казвам, че съм добре. Аз му казвам, че понякога думите ми са лишени от смисъл и са лъжа, но това е защото се опитвам да надвия настроението си.

Всъщност очаквам с нетърпение пътуването до втория по големина град. Малко разнообразие. Размишлявам върху новината за прекратяването на договора на Франсоа. Мисля си и как това училище ще се превърне в такова предимно за датчани, ориентирано за възрастните, а не за младите. Мисля си, че всичкото позитивно, което Торбен се опитваше да сътвори отива на вятъра. Защото всичко опира до пари. И до организация.

03 април

Учим всички чужденци на простички изречения на български. Естествено всичко е хаос, защото нямаме организация. След първоначалната паника, то поемам щафетата от другите, за да сътворим нещо, което да е все пак близко до час. Разговарям с Ниелс, който се интересува за близостта на българския и руския - тук всички наричат буквите руски, защото ги свързват първосигнално с тях. Когато прехвърляме часът ни в дискусия за страната, отворени въпроси за родината ни, то на определени моменти се хващаме за гушите с останалите българи. Традиционно.

По-късно се оказвам вкопчен в битка за точки, докато дриблирам с топката или я подавам на Хонза за да отбележим точки. Борбата е трудна, но печелим всичките си мачове, а с основния ни опонен правим равен. Тъжно е, че губим по точки, но оставаме втори. Веднага след мача с Марек играем билярд и коментираме мачовете за надпреварата между кръговете. Аз му казвам, че не мога да повярвам как съм вкарал толкова много кошове. Той също. Но и за двамата ни се очертава слънчев и приятен ден. Моят по-организационен от неговия, но във всеки случай отиващ към съвършенство.

05 април

Опитваме жива бира в една пивоварна, а Ниелс обяснява колко такива места е имало в Архус преди това. Също ни казва и за заведения с приемливи цени, които можем да посетим по-късно. Помежду си говорим колко е приятно първото впечатление от града, с къщите си и червените си тухли. Все пак фактът, че спим в недостроена църква е малко смущаваш за някои, но на мен не ми прави впечатление.

Архус

Архус се оказва пълен с колела, а Марина се въодушевява от това, че сме в голям град. Датски. На мен ми напомня на Оденсе. Ниелс ни развежда из центъра, а Матош се изявява като скитник, който събира празните кенчета и бутилки за да ги рециклира срещу няколко крони. И колкото и да му се смеем, уж невинно, си мисля, защо наистина продължава да играе ролята на скитник. Всъщност вероятно много хора преживяват от събирането на бутилки - Матош ми обяснява колко струват различните класове предмети за рациклиране, А, В, С, съответно 1, 1,5 и 3 крони.
Решаваме да намерим заведение, но Лейла отбелязва как се опитват да ни изгонят от различните места - един мъж изскача и ни казва, че храната не струва, а на друго място просто ни казват, че нямаме необходимия тип облекло. Междувременно Еспен нарушава общественото поведение и се изпикава в един ъгъл, а Матош взима оставения кен там. В крайна сметка намираме един бар с приятна обстановка и сравнително ниски цени. И естествено внасяме нелегално храна и алкохол.

06 април
Спя неспокойно - никога не съм обичал обикновения под когато съм в спален чувал. Не е като да имаш планински масив под себе си, да усещаш твърдостта на камъните в почвата. Така или иначе трябва да ставам рано, защото моят кръг е отговорен за закуската. Постепенно всички се излюпваме и се захващане да приведем храната в приличен вид, приятен за ядене.
Приготвяме си багажа, оставяме го във фоайето и излизаме за да изследваме града още повече. Спускаме се по улиците, а Томас не престава да говори, вероятно тъжен, че Стине е отишла в родния си град. Ниелс купува десерт, който споделя с всички, а шоколадовата глазура се топи в устата. Стигаме до студентската част, сядаме на поляната и ядем особения си обяд. Слънцето изгрява по-силно, а аз си мисля, че сигурно е приятно тук през лятото, да седиш и да пиеш бира. Влизаме набързо в библиотеката да ползваме тоалетните им. Има нещо в нашата обиколка, че винаги стигаме до разглеждане на тоалетни и тяхната употреба.
Минаваме и към "стария град" - място, където събират старите сгради на Дания. Разглобяват ги и ги местят тук за да бъдат забележителности за туристи. Гледам си часовника и установявам, че вероятно ще изпуснем всичко.

В два часа влизаме в музея за модерно изкуство, изкачваме се на върха и осъзнавам какво е да ходиш по дъгата. Даже така са го и наименували - "Разходка по дъгата". Вървиш и гледаш как панелите сменят цветовете си, нюанс по нюанс, и всичко се променя. Светлината и пейзажът е като магия - виолетово, синьо, жълто небе. Гледам ръцете си, които се миксират от студените и топли цветове. Превръщаш се в част от инсталацията. И със същия ефект се гмуркаш в подземията, където отраженията ти се умножават многократно в една от залите. Ти си толкова много личности колкото са и отраженията на стената по хоризонтала и вертикала. Или оръдието, което изстрелва приличащ на кървави парчета месо восък. Чуваш пневматичния звук и след това удара. Странно защо, но той ми напомня на онзи миг когато спирачките ти откажат и очакваш сблъсъка с обекта пред теб.

07 април

Усещам тежест в гърдите, от водата, която съм изпил в движение. С Марек свиваме за пореден път и гледаме какво ли ще открием по тази пътека между дърветата. Междувременно тичаме в ритъм. И си мисля за това как ли ще се завърти колелото следващата седмица...