Отново зимата е в странно настроение. Мисля си, че вероятно е влюбена с цялата тази кишавост, плюс десет градуса, топло слънце. Лошото е, че тази януарска романтика ще зарази природата и ако февруари е кисел както миналата година много дървета ще бъдат попарени от студените му ласки, с които той ще се опита да стопли своето собствено коравосърдечно двайсетинеколкодневно сърце. Но сега януари се лигави, топли с къси лъчи, които правят сенките дълги и аз се размотавам по тениска, по коравата тениска с кости и дракони, защото съм голяма работа, на цели двайсет и шест години, а в ушите ми бичи някаква музика. Нищо, че косата ми е рошава, защото сутринта тя си игра със сешоара върху главата ми. Мисля върху това, върху тези нейни жестове в играта и се усмихвам, фантазирам...
В такива моменти на странно време, на необичайност, съм забелязал, че светлината променя възприятията. Сякаш то се отразява на мозъка и ти виждаш нещата от друг ъгъл, откриваш тайни почерци и като един Белбо съм готов да направя една книга за тайните общества. Мисля си, че съм умен, мисля си много неща, но просто наблюдавам, воайорствам за скритите жестове, които говорят за история.
Скитникът в инвалидната количка е цял облечен в черно, бялата брада се подава извън шала му, който е отхлабил за да подиша чист въздух. Пуши цигара. Фасът е прегърбен, влажен, може би изровен от кофа или метнат на някоя спирка от човек, бързащ да хване транспорта си. Цялата количка е покрита с пликове, пълни с богатства, които е намерил тук и там, изгубени реликви на нечия епоха. И въпреки, че е в инвалидна количка, брадата му е поддържана, остра, а лицето, макар и покрито с бръчки, гледа ведро и щастливо когато е обляно от слънцето, което бяга от прегръдката на облаците. Но най-важното са ръцете, които шават, пръстите се огъват и изведнъж от нищото изскачат чифт слънчеви очила. Толкова ловко го прави, че за миг си помислям как ги е сътворил от въздуха - стари, очукани рейбанки, които са олющени, но му прилягат добре. От въздуха, сякаш са нещо ново и открито от него самия. Тогава си помислям, че вероятно някога се е занимавал с фокуси, държал е карти и е познавал бъдещето или избора на някое младо момиче с рокля на цветя и плитки. Чудя се каква ли травма го е приковала в количката, как осмисля себе си, дъхам миризмата на вкиснато вино, което струи от него и усещам влагата в очите си, защото ми напомня за мои стари грехове...
Наркоманите пред клиниката за метадон, която е срещу старата къща на Сточна гара, с виковете им и изцъклените погледи. Те се крият, крият се от слънцето и грухтят как е толкова светло с гласове изпълнени с тютюнев дим. Гледат ме, а аз не им обръщам по-специално внимание от онова, което заслужават. Седнали на пейктата на спирката, в сянката, ми приличат на същества, които някога са били хора, които се опитват да живеят в жалкия плам да измамят някого, но никой не ги вижда и те ще се превърнат в стари легенди, в приказки където ще са лошите герои, а в погледа им се чете тъга и гняв, носталгията на саморазрушението.
Слънцето се скрива и аз откривам нещо любопитно. Над Витоша се е издигнала друга планина, по-голяма, по-сива и далечна, изтъкана от мръсен памук и поръсена със заревото на жертвоприношението на деня. Чудно ми е как облаците са загубили принадлежността си и се опитват да имитират околните форми, да бъдат нещо повече от вода и други газове, да бъдат живи. Преминавам под галактика от магеланови облаци, а там отвъд хоризонта, залезът е кърваво разкъсващ същността им и пада тъжно, жално върху паметника на съветите, обричайки ги на болезнена забрава. Защото хората биват забравяни, биват ненужни, дори и тези овековечени в статуи...
Момче тича след автобус. Може би го гони, защото е забравил нещо вътре, но не тропа по вратата, не вика на шофьора, а просто го гони. И в далечината виждам, че отражението му е усмихнато или поне се надявам да е такова. Дали вътре не е момичето, което обича с онази невинна глупава любов, дали тя не стои на прозореца и той в отчаян романтичен опит да я задържи още малко при себе си тича с автобуса й за да я гледа. Защото той не гледа в краката си, но и не се подхлъзва, а е съсредоточен с усмивка на уста.
И аз се усмихвам с него, с последните слънчеви лъчи, защото топлата зима ни прави странни и възприемчиви към извършването на малките ни пролетни лудости...
Няма коментари:
Публикуване на коментар