Хемингуейски неволи (уж)

Събуждам се трудно въпреки алармата. Започва инструментала на Palaces of Montezuma. Часът е седем сутринта и навън е тъмно. Акордът е вдъхновяващ, но въпреки това аз се протягам и лениво изключвам звъненето, продължавам да се въртя и се унасям за петнайсетина минути. Отварям очи и се въртя в леглото, превръщайки се в пашкул от одеало и юрган, а навън прозореца е заскрежен, Витоша е скрита от омарата на снежната мъгла и с мъка се опитвам да стана. Преди не бих имал подобен проблем, но го отдавам на няколко неща. Вероятно е това, че вече не работя, тялото ми го осъзнава и иска да си почине, казва ми "Пич, има време, полежи, планината няма да избяга...", но аз тръскам глава и сядам на леглото. Но всъщност знам, че причината е факта, че обичам и то споделено. Забелязал съм, че влюбеният човек се разтапя, той се превръща в мека материя, която те обгръща и цялата му енергия е отнесена към това, към превръщането му в одеало за теб. И естествено аз не отивам твърде далеч от това, а си мисля, че в момента ми се иска да я целуна. Коварна сладка мисъл, която ме разсейва от целта за деня. Ставам и се събуждам под душа с вряща вода.

И въпреки това, приготовлението ми е трудно. Бавя се, ям пред компютъра и премислям какво ми трябва. Камера, пуловер, някакво леко ядене, защото видиш ли ти си машина и трябва да успееш да се справиш и с малко храна, чай и някаква плоска с алкохол. А навън завалява снежец, който ме приканя да отида. Наблъсквам всичко в раницата, уплътнявам нещата да не подскачат, защото термосът ми пропуска и с войнишка стъпка се нося към спирката. Там виждам хората, които са си пазарували от Била, разни юноши с модни анцузи и маратонки и местният луд, който е облечен с пет ката дрехи, мирише на алкохол както снегът с излятото вино до което съм стъпил. Говори си нещо, но аз не му обръщам внимание, а слушам музиката в ушите си. Някак небрежно изправям стойката си, защото се чувствам добре и в такива самостоятелни акции си мисля, че съм Хемингуей с неговото алтерего Ник, поемайки рискове. Рейсът идва, а ние се сместваме вътре. Лудият продължава да си говори, а мръсните му ръце стискат някакъв телефон, вероятно неработещ, в който той вика, обяснява се на "шефа си", че идва на работа, че е пиян и автобусът е закъснял. Предполагам, че дори и лудите не обичат да са смятани за такива, а искат да се прикрият, да ги смятат за нормални, имитирайки по някакъв начин обикновеното житие на другите. Погледът му обаче шава грубо и разбира, че говори твърде силно, твърде остро, а дъхът му лъха на евтино вино. Автобусът наближава следващата спирка, отваря врата и той бърза да слезе за да не е разкрит от останалите. А всъщност може би никой освен мен не го разглежда с любопитство, но и с жал...

На отправната точка, заедно с мен още хора се изсипват - всичките с подходящи зимни обувки, панталони, гети, якета. А аз съм облечен с тестово облекло и се надявам обущата ми да не пропуснат много вода. Въпреки това съм обнадежден, че има толкова хора, все пак е минус пет, а се усеща като минус осем (примерно). Пускам си нещо за разгрявка, нещо снежно и мистично, а именно албума на Брус Спрингстийн "Небраска" с призрачния му глас и инструментали. Защото планината е окъпана със сняг, сива и огромна, сливаща се с небето и надсмиваща се над жалките хора. И въпреки това като сресана на път се вижда резката в горите й, която е направена от тези "нищожества" за да прекарат електричество по множеството хижи в пазвите й. Удрям бясна крачка и усещам как дръпванията ми от планинския въздух ме задавят както навремето като пропуших - прогарят те бавно, запълват дробовете и плюнката ми се събира по страните. По павирания път към началото на парка живущите са излезли и разчистват улиците с лопати в пропиленови якета. Единият е със сива коса и сиви очи и ние се споглеждаме, аз му кимам и шепта "Добър ден", а той ми пожелава приятна разходка. Бързам с крачките в желанието си да надбягам всички останали, които са тръгнали към планината. Мразя съботно-неделното стълпотворение в нея, всичко онези, които просто отиват да пият бира и да огласят дърветата с музика. Естествено, че сега е малък шанса за това, но все пак съм се настроил да се уморя, да усетя сърцето си биещо на пресекулки. И въпреки това се задъхвам бързо от нуждата да балансирам върху кишата и снега, но първи стигам онази каменна стена, а другите са на разстояние, което ме удовлетворява. Дърветата са покрити със сняг като с грим, полепнал по корите им, а между тях се виждат следите на други туристи. Дробовете ми горят, разкопчават якето и поемам всяка крачка като Сизиф с надеждата да не се изтърколя обратно назад. Наистина съм извън форма, а в съзнанието ми се ражда размишлението как любовта влияе на тялото. Всъщност ако човек прави само секс, без да е емоционално обвързан, то той се стреми да е винаги добър, да е като острие, което реже и се доказва в него както и във всичко друго. Влюбеният човек също иска да се докаже, но всъщност отдава тялото си да наслади другия и по този начин да донесе сласт и на себе си. И затова и в тази амалгама, която е правенето на любов, се губят толкова много сили, че хората не се интересуват да бъдат във форма, защото са в необходимата форма...

Краката ми затъват и се хлъзгат във вече направените стъпки. Тук там различавам животински лапи, следи от щеки, които са леко провлачени по повърхността на снега преди да се впият в сърцевината му. Усещам, че въздухът не ми стига, че бързам излишно, но това си е моят маниер да катеря планината сам, да я усетя в себе си. Подпирам се на някое стъбло, поемам две три глътки въздух и гледам след себе си. Спрял съм музиката и в далечината чувам кучешки лай, щастливия кучешки лай на ровеща в снега муцуна. Хората не се виждат никъде, аз съм сам. Чувството за превъзходство в мен напира и аз не си давам почивка, усещайки как обувките ми натежават от полепналия сняг. Дъбовите дървета около мен шумолят с вятъра, пеят тихо, а светлокафявите им листа се полюшват призрачно. Очите ми се плъзгат по стъблата им и макар да знам наизуст маршрута търся маркировката. Две бели и една зелена линия по средата между тях. Човек не трябва да се взима твърде насериозно в планината. Тя е коварна, тя е стара и крие тайни, които не разкрива на сополиви туристчета. Инстиктивно вадя ножа от раницата си и го слагам във джоба си. За миг кучешкия лай ми напомня за миналото, за онзи период когато хората са тичали по горите, а кафявокървясали очи са ги следили от шубрака. Мисля си за вълци, за кожата им и как всъщност трябва да спечелиш една такава. Не с глупава пушка, а да се покажеш като истински звяр, а не като културен звяр, да се изправиш с оръжие в ръка и да се гледате в очите, да се хвърлиш и да го забиеш в противника си, защото дуелът е на живот и смърт, а не просто удоволствие. Спомням си кожата на вълка в Девин, единственото нещо, което исках да имам, а бе захвърлено като ненужен боклук. Чия ли чест е била поругана с действието на братовчед ми там? И нима аз не е било съдбата, че се е случило така, а не просто глупавата алчност на някой "гладен човек"? Аз не заслужавах тази кожа, тя не ми принадлежеше, не съм убил звяра, чиито очи ги нямаше, а като дете се намятах с кожуха му и гледах през тях за да опитам какво е да си вълк. Защото ние сме род на вълци, на саможиви създания...

Междувременно достигам до разклонение за водопада и езерото. Свивам в дясно и откривам, че никой не е вървял по този път. Стъпките, които различавам са поне от два или три дни, затрупани, плитки, но достатъчни да ми окажат съдействие къде е пътеката. Множеството стъпки се намират зад гърба ми, към езерото, вероятно защото оттам се достига по-лесно до някоя хижа. Аз съм избрал дългия път до водопада, а никой не го е поемал. Това откритие ме плаши. То значи, че ме чака ровене в снега, затъване, подхлъзване до самия водопад, а вероятно и след него. Краката ми се стягат, вероятно им се плаче от мисълта за това, но няма връщане назад. Зимата е дошла тук и хората ги няма. Само мислите ми и фантазиите, които превръщат шумоленето на дъбовите листа в тихи стъпки. Аз не съм сам, повтарям си го, но това е истина, защото започвам да си внушавам различни неща. Същевременно тихата ми гордост се засилва, а устните ми шептят част от стихотворението на Робърт Фрост за двата пътя, а именно поантата. Но наоколо е тихо и това ме подтиска. Тялото ми се уморява и аз виждам, че се движа бавно, твърде бавно, което започва да ме тормози. За да се разтуша отпивам от водката, която нося и започвам да си пея силно на глас или да вия. Защото съм вълк, който не се страхува от снега. Уж...

Около трийсет минути по-късно усещам как крачките ме тормозят, как мисълта за провал на начинанието ми нараства. Гледам времето и виждам как то неумолимо напредва, а с моето сегашно темпо най-много да успея да стигна до другия край на планината по тъмно. Мисълта ми, че съм откривател започва да се заменя с това, че съм будала с главно "Б", че трябва да стигна до водопада, да си почина повече и да се връщам обратно, защото поне вече ще съм трасирал пътя. Да, отстъпление, но все пак трябва да има и прояви на разум. Започвам да си пестя силите и да почивам по-често, но някак не ми се предава и при всяко спиране вия като вълк (или уплашено пале, както вероятно един вълк би помислил). Преценявам табелите и колко ми остава, а на равните участъци и нанадолнищата отпускам тялото си и краката ми грубо влизат в снега. Подхлъзвам се от време на време, заривам ръце в снега и пръстите ми изстиват. Това започва да ми прилича на бутафорна борба за живот и си говоря сам "Давай, тъпако, давай!", тътря се в снега и пия водка. Героично направо...

Най-сетне стигам разклонението, чувам водата долу и се тътрузя. Отново не е минавал никой и аз отпускам тялото си, защото желая почивка. Внезапно, на един завой, виждам млада двойка, които естествено са по-екипирани от мен и вървят нагоре. Заприказваме се, аз ги питам откъде са минали и разбирам, че по-бързият път до мястото, който е и по-стръмен е добре отъпкан от множество туристи, които са напъпили като кокичета там. Разменяме няколко думи и аз се радвам, че отново има стъпки по които да се движа, а не да газя сам, защото ми носи успокоение. Чувам гласовете долу и скоро виждам масивната ледена стена, в която се е превърнал водопада. Все още на места, водата пада, хлъзга се по масива и вероятно част от нея също се вледенява. Оказва се, че има цяла агитка катерачи, които впиват котки, клинове, пикели в нея, а въжетата са далеч от идеята за паяжина. Някои са на различни височини, трениращи своите умения, а останалите ги наблюдават и им подвикват. Една приятелска компания - съпруг и съпруга и баща с малкия си син ги гледат отстрани. Мъжа с калпак, по пуловер за да може дрехите да му се проветрят. И те са минали по долния път, а сега ядат печени сандвичи и ядки. Аз им предлагам чай, те отказват, те ми предлагат храна, аз им отказвам от куртоазия. Говориме малко за планината, къде ще се минава сега, а аз признавам, че съм се надценил с моята идея. Единият мъж ми казва, че ми остават още четири часа слънцегреене, а аз кимам с разбиране. Скоро те ме оставят и потеглят нагоре, а аз се приближавам и снимам по-ясно ледниковата маса, но студът се просмуква по мокрите ми крака и осъзнавам, че желаната от мен почивка е невъзможна тук, пия чаша чай и потеглям обратно. Сега пътя е по-лесен с няколко души, които са го минали и моята крачка се ускорява, възползва се максимално и сякаш умората я няма в този момент. Успявам да ги настигна обратно на пътеката. Те се чудят как да стигнат до хижа Камен дел, а аз имам карта - разглеждаме я и единият от тях преценява откъде е най-добре да минат. Нещо в мен иска да се присъедини към тях, но въпреки това заявявам, че ще продължа към Момина скала. Появява се още един човек, който е към хижа Бор и се оказва, че ще се движим в една посока, но разговорът ми с първата група продължава и аз оставям новодошлия да проправя удобен път за мен.

След малко поемам в стъпките му и в дясно от мен водата шуми. Пред очите ми виждам как крачките му, с изместения сняг и следите, се вият нагоре, много нагоре и се радвам, че съм го оставил да върви напред. Някак нямам толкова сили, а всичко под якето ми е подгизнало от пот, краката са мокри. Залитам. Но няма връщане назад. Мисълта, която ме движи, ухаещото подлютено шкембе, което ще ударя на Момина скала. Много, много люто, абе толкова люто, че чак ще плача от радост. Но пътят се вие ли вие и аз започвам да си мисля, че ще стигна по никое време. Оказвам се на кръстопът между няколко хижи и вадя картата, но отново Момина скала ми е най-близо. Ям банан, пия водка и чай и обратно по пътя. Мисля си как ми остават още десетина минути и ето идва знакът. Не е бял гълъб с маслинена клонка, а хора, които изникват по пътя. От онези, които са взели колата до горе и сега ще пообиколят. А аз си мисля "Спасение, копеле, ти успя, спасение!" 

Момина скала лъсва с множество деца, които врещят и се ровят в снега, докарани вероятно с автобус, но това е без значение. Проправям си път между тях и снимащите ги госпожи, защото те стоят между мен и моето шкембе! В този момент съм готов даже да извадя ножа за да ги прогоня, но меката топлина на спасението, която се разлива в мозъка ми ме възпира. Аз съм благосклонен, защото аз съм се постарал да стигна до тук и то не за да се пускам с шейна. Влизам в ресторанта, вдишвам дълбоко миризмата на горящите дърва и въздишам. На една от масите младо семейство е дошло с бебето си, а точно когато влизам майката го кърми. Не задържам погледа си върху тях, защото всеки мъж тайно иска да е на мястото на бебето, да цоцка и да се оригва и всъщност затова мъжете обичат гърди, да ги държат, мачкат и смучат. Мисълта ми се насочва към стомаха - едно шкембе и ПКС с две препечени филии хляб. Наистина го подлютявам, ама зверски, но съм толкова смръзнат и от мен капе пода като от топящ се гледчер, че не ми пука особено. Сдобивам се и с кроасан за лев и трийсет, за всеки случай. Ям и прехвърлям възможностите да помоля някой да ме свали, защото северния ледовит океан се е поместил в двата ми крака, но всички тези хора, които са дошли с коли тук за да се поразтъпчат и ядат сред природата, ме дразнят. И въпреки това не е лоша идея. Свалям ризата, която нося и навличам пуловера си, не че ще ми стопли краката, но пак е нещо. Пакетирам се максимално удобно и излизам. Младото семейство разхождат бебето, увито като какавида с одеала, в количката му, докато колата загрее. Гледам странно равнинния пейзаж в планината и пак ми става студено. Но тогава виждам пътя, който е изоран за автомобилите, за гастерите както им казвам, и тръгвам по него. Щом тук има толкова хора, то на Златните мостове ще е мазало както обикновено, но и това значи, че там ще е много лесно за движение. 

Оказвам се прав. Лека по лека се озовавам на туристическата магистрала. Деца, които пищят докато се спускат с шейните си, родителите, които ги дърпат нагоре със задъхване, пенсионерите, които обсъждат политика, другите, които се шегуват на сексуална тематика. Хората с тъжните стъклени очи, които не те поздравяват когато им кажеш "Добър ден" и на които тихично тегля по една майна за това. За нарушаването на това правило. И другите, жизнени въпреки възрастта и проблемите, които се усмихват лъчезарно с  накланящото се слънце, пробило облаците. Наоколо се разстила една кадифена светлина, топла като течащ мед и аз се радвам, че затопля гърба ми докато странен звук отеква със стъпките ми. Причинителят на смущението са моите втвърдили се дънки, които ме връщат към детството и жаждата ми да пребивам вкоравените дрехи на простора в къщата на Тотлебен.

Някак факта, че ще изпълня плана си ме изпълва с благост и аз кимам на всички, дори и на тримата души на коне, които заемат целия път, на хората, които спорят за политика, за тийновете, които са си пуснали чалга на една беседка. Всеки има право да се забавлява, а аз съм в хармония със себе си. Щастливо гледам как един баща сяда със сина си, който е на четири, в "чук и гек"-а и се спуска надолу. Гледам София, която е обляна в същата мека светлина, притихнала и очакваща завръщането си в лоното на планината, но с всяка крачка все повече започва да шуми и да ме връща към истинската й сивота. Снегът й е мръсен, а когато се качвам в трамвая, лъчите все така се спускат през прозореца, а аз се обръщам странично за да позволя да ме греят като целувка за довиждане...