Фрагмент (Fragment) 5

Седя и усещам как фикция, мечти и страхове се смесват с реалността, а аз не мога да разбера границата, къде едното спира и започва другото. На моменти, не постоянно, но достатъчно да ме смущава. Кой образ е реален и кой е създаден от мен, изпълвайки го със смисъл,  с емоция? Чудя се и започвам мислено да си отбелязвам какво е реалност.

Реалност е гневът, който ме обзема на моменти. Тих, всепоглъщащ, гняв, който иска от мен да крещя, но вместо това аз не правя нищо. Измъчва ме, защото се е насочил към мен самия, към всичките ми дела и грешките, които съм направил. Обвинява ме, тоест самообвинявам се с неговата сила, докато продължавам напред.

Реалност е езикът на Сара, която се въргаля радостно в прахта на двора, че има някой около нея, някой ухаещ като татко.

Реалност са хората, които протестират по улиците. Понякога се присъединявам към тях, не викам, просто съм там и заявявам своята позиция. Не всеки ден, защото хората ме изтощават и изваждат негативното в мен.

Реалност е детето, което се затича към майка си онзи ден в парка. Крачките му бяха несигурни, клатушкаше се леко, но бе целеустремено. Майка му се бе навела, с протегнати ръце като пристан и то ги намери без грешка. Реалност бе и когато майката го повдигна усмихната и го целуна по златистата коса.

Реалност е водата, която е заляла пътеката до водопада, затруднявайки преминаването, а аз се потя и радвам, защото в усилието се пречиствам.

Реалност са нещата, които ми напомнят колко красота има в света.

Реалност са снимките на дядо ми, които разглеждам и осъзнаването ми, че така и не разбрах много за живота му.

Реалност е бурята, която връхлита върху града и тресе прозорците.

Реалност е вятърът, който усещам докато карам колелото си, разперването на ръцете ми и карането със затворени очи. В очакване на нещо да се случи.

Реалност е събуждането ми сутрин, рано всяка сутрин, и взирането ми в планината.

Реалност е смехът на Емо, който всеки път ми напомня, че животът никога не спира.

Реалност е когато усещам дъжда и се усмихвам, защото дрехите ми се мокрят, а за мен е без значение.

Реалност не е кошмарът, който сънувам, който ме изправя на подсъдимата скамейка в мрачна зала.

Реалност е сърцето ми, което усещам, че бие.

I'm sitting and I feel how fiction, dreams and fear are mixing with the reality and I can't understand the line, where the one stops and begins the other. At some points, not always, but enough to disturb me. Which image is real and which is created by me, filling it with meaning, with emotion? I wonder and in my mind I start checking what is reality.

Reality is the anger that overwhelms me sometimes. Quiet, consuming, anger, that wants from me to scream, but instead of that I don't do anything. It tortures me, because it has pointed itself towards me, towards all my deeds and mistakes which I've made. It accuses me, actually I accuse myself with it's power, while I'm continuing ahead.

Reality is Sara's tongue, while she is joyfully wallowing in the dust of the yard, that there is someone around her that smells like my father.

Reality is the people, who protest on the streets. Sometimes I join them, I don't shout, I'm just there and I show my position. Not every day, because the people exhaust me and bring out the negativity in me. Reality is the child, that runs towards his mother, that day in the park. His steps were uncertain, he joggled a little bit, but he was purposeful. His mother was leaned a little bit, with outstreatched arms like a heaven, and he found it without mistake. Reality was and when the mother lifted him with smile and kissed him on the golden hair

Reality is the water, that have flooded the path to the waterfall, making the crossing harder, and I'm sweating and I'm happy, because in the effort I'm purifying myself.

Reality are the things, that remind me how much beauty is in the world.

Reality are the photos of my grandfather, which I look and the realization that I never understood much about his life.

Reality is the storm, which strikes upon the city and shakes the windows.

Reality is the wind, which I feel while I'm riding my bike, the spreading of my hands and the cycling with closed eyes. In expectation for something to happen.

Reality is my waking up in the morning, early every morning, and my staring in the mountain.

Reality is Emo's laugh, which every time reminds me, that the life never stops.

Reality is when I feel the rain and I smile, because my clothes become wet and it doesn't matter for me.

Reality isn't the nightmare, which I dream, that puts me on the defendant bench in a dark hall.

Reality is the heart, which I feel, that it beats.