Протести на усмивката и позитивизма

В петък ще стане точно един месец от началото на новите протести срещу статуквото, което от години се е натрупало на политическо, икономическо и информационно равнище в родината ни. Статукво, с което се примирявахме на всеки четири години, гледайки с особена надежда към поредния обещаващ да ни спаси, статукво, което сами наложихме в даден момент, но с което вече не можем да живеем.

Предполагам, че твърде много се е казало за протестите, за чувството да си там, да споделяш кауза заедно с много други хора, да искаш промяна. Ще бъда откровен, че не се смятам за подходящ да пиша за тези протести, за точно това усещане, защото аз не ходя всеки ден, даже рядко изкарвам цялото време там. Не викам, просто присъствам и наблюдавам. Гледам хората около мен, слушам разговорите им, следя как мимиките им се променят докато скандират срещу сградата на министерски съвет. Понякога нося и камера с мен. За да хвана някой момент...

Коментарите са излишни - всяка вечер множество излиза по улиците, блокира булеварди, бие тъпани, скандира, носи плакати с различни послания - от стандартни до изключително изобретателни, хитри и забавни. Но най-важното за това множество е, че се смее. За мен това е по-важно от скандиранията, от гневните гласове и цялата какафония, насочени към празните кулоари на сгради - символи на българската политика. Защото смехът е позитивно нещо, даващо надежди за светло бъдеще, но най-вече той е белег на победителя.

Срещам много познати лица на тези протести - някои от тях са популярни лица, но други са обикновени хора. Мои приятели, бивши мои клиенти, колеги, преподаватели, дори и хора, които са ми някак антипатични. И все пак всички сме там, защото искаме промяната. И защото ядрото хора, което протестира не се отказва, а мисли нови системи за протест, за смущаване на хората, които безотговорно пропиляха шанса си на доверие, предпочитайки да се скрият зад дебелокожието на статуквото, което са изградили пред последните две десетилетия. И това упорство, желанието на хората да не се отказват, е похвално. В тези усмихнати "лумпени" аз виждам лицето на новото общество, което може да доведе до желаната промяна от няколко поколения. Често докато съм на протестите си мисля как баща ми е говорил, че БСП е по-добре от ГЕРБ, на чичо ми, вероятно и на други хора. Може би е добре, че него го няма сега, защото вероятно съвсем щеше да се обезвери, да ми говори как трябва да се махна, да живея в чужбина или нещо друго. И тук, докато мисля за него и как някои познати ми обясняват, че ако ГЕРБ се върнат на власт ще напуснат родината, ме обхваща онзи страх за протестите, за всичко. Дали знаем какво точно и как да се направи? Защото децата, които играят по локвите или драскат на паважа пред президенството, нямат идея от политика, те са просто едно от лицата, че този протест е мирен, че е с поглед за бъдещето. Но какво е бъдещето? Не трябва ли да има нещо повече от гол морал, от едната борба за да свалим едни, а после да вдигнем други, които също да ни разочароват? Къде са тези хора? Може би са сред протеста, сред младите, които успяват, които са продуктивни? Във всеки случай мисля, че ни трябват идеалисти, хора, които няма да се поблазнят по стълбичката на Смирненски, а биха взели адекватни мерки. Мерки, които да върнат и много загубили надежда тук. И тези хора няма да има значение какви са по политическа принадлежност - червени, сини, жълти, виолетови. За тях ще има значение България. Хора като дядо ми - след края на Втората световна война изкарал специализация във Франция, имал възможност да остане там, но се върнал, защото вярвал, че може да помогне на страната си. За него винаги ще си спомням, че беше слънчев човек, готов винаги да помогне, ненатрапващ на никого политическите си убеждения, прекарал целия си живот в схлупена къща без да се възползва от положението си в партията. Човек, който вярваше, че хората са добри по душа. В много хора от протестиращите виждам отблясъците, които виждах в дядо ми. И това ме изпълва с позитивизъм.И все пак виждам нуждата да се направи рамка, която да даде лице на протестиращите извън етикетите, с които са окичени. Рамката ще даде много повече на този всеобхватен усмихнат позитивизъм.

Не искам да се спускам по острието на политическия бръснач, не смятам, че е нужно, защото всеки има глава на раменете си и преценява дали да продава, да купува или подарява своя вот. Моралът е личен избор.
И за финал ще споделя една от картините, които се запечатаха в съзнанието ми до момента. Беше ден 25, вече протестът приключваше, а аз се отправях с колелото си към вкъщи. Някъде към 22:00. Свивам по бул. Евлоги и Христо Георгиеви и го виждам. Мъж на средна възраст, с тъмни, вероятно сини дрехи. Държи националното знаме. Около него преминават други велосипедисти, а той върви гордо към кръстовището, по асфалта, вдигнал знамето високо, сякаш отива на битка. Един порасъл Гаврош. Върви напред мълчаливо, а флагът се развява от нощния ветрец. Походка на убеден победител. На герой.