Пръст

Първата ми среща с татко на която сме само двамата. Той е там, под купчината пръст, а аз съм донесъл дървения линеал, с който баба ми разкрояваше платове, една малка лопатка и мистрия. Дошъл съм да изравня гроба - ритуал, който не направихме навреме къде заради незнанието ми, къде заради скептицизмът, който ме изпълва напоследък. Но след като всичко това се коментира на четиредесет дни, то реших, че сам ще го направя. Защото за тези неща не трябва да се плаща на други хора, трябва да си способен сам да ги направиш, дори и да не си сигурен как точно и какъв ще е резултатът.

Поне тези мисли ми минават през главата докато навлизам в гробищата, а в ушите ми се вихрят Skeletons. Гледам опечалените, които са се събрали за днешните ритуали, също и поповете, които обикалят около църквата. Изпълва ме някаква погнуса всеки път когато ги видя, не мога да се отърся от това усещане. В черните си дрехи, бродещи под шарената сянка, някои със шапки, други с зачервени вратове, те са далеч от представата ми за божи човек, за служител, който да донесе успокоение на душата на покойника или на моята собствена. Някои ми хвърлят пренебрежителни погледи - вероятно ме мислят за някой от онези, които поправят гробове евтино. Още по-добре, не ме интересува. Слънцето грее, а аз се настройвам за работа. Всъщност ме е страх дали ще се справя като хората, защото ми се иска да засвидетелствам уважение към родителя си по този начин. Вероятно е някак неуважително, че слушам музика докато вървя между парцелите. Гледам гробовете - плочите на някои са остарели, самите гробищни места биват бавно поглъщани в земята, изоставени от близки, всъщност може би няма кой да се грижи за тях. Млади, стари, всякакви възрасти ме гледат с едно усмихнато снизхождение от образите си в камъка. Аз си представям някакви истории, които може би са се случили на тези хора. Вероятно пак проявявам някакво неуважение.

Заставам пред гроба, свалям слушалките си и оставям плейъра върху надгробния камък. Татко отдавна не е слушал музика. Всъщност имам някакво странно желание да дойда един ден с касетофон или нещо друго и да слушаме заедно музика. Да му покажа какво съм открил. Няколко реда от мен една жена, на средна възраст и с червена боядисана коса, пуши. Свещите на гроба горят, а тя гледа някак около нея - може би се наслаждава на тишината или е потънала в мисли. Тихо е толкова, че да чувам музиката от слушалките. Някъде, вероятно в съседен парцел, копаят.

Решавам да се захвана методично за работа. Първо да разчистя пръстта, която покрива краищата на гроба. Вземам мистрията и започвам. Полека от единия край, този откъм фенера, но пръстта се смъква повече отколкото трябва и затова я прехвърлям отгоре. Осъзнавам, че е много повече отколкото ми трябва, но решавам да натрупам една голяма купчина, а после да я изравня. Не знам колко отнема един ковчег да се разгради, а също и останките в него. Странно ми е, че мисля за това. Толкова странно, че и музиката, която е от плейъра ми се струва не на място и затова я сменям с радио. Рок радио. Заради татко. И работата ми потръгва. Поне донякъде.

Постепенно намирам своя метод, който може и да не е правилен, но ми дава някаква вътрешна хармония. Отнемам от пръстта, която покрива огражденията, натрупвам я където е по-малко, уплътнявам я, старая се да си правя равна площ на която да мога да сложа още. Междувременно по алеите се движат хората с колелетата, онези предлагащи евтино оправяне на гроба, оглеждащи за поредната жалеща жертва. Може би ме взимат за конкуренция, но скоро очаквам все някой да се осмели и да ми предложи услугите си.

Пускат някои класики по рок радиото и поздравявам баща ми. Докато върви горчиво сладката симфония на Verve, правя неочаквано откритие. Отделяйки пръстта, попадам на черен плат, на много черен плат, който се къса и залепва по лопатата и мистрията. Спомням си торбата с останки от погребението, но тя беше бяла. Възможно ли е толкова бързо да потъмнее, но и не би трябвало да е толкова нагоре. Чудя се дали няма да попадна на нещо неприятно, нещо смущаващо. Оказвам се прав в предчувствието си. Вадя малка кост, може би от ръка, съдейки по формата. Кост на дете. Вероятно на сестрата на дядо ми, Маргарита, която е починала на девет години по нелеп начин. Държа костта и изтръпвам. Усещам, че не се чувствам достоен да я докосвам, усещам и тъга, че тази кост е самотна. Слагам я близо до надгробната плоча и внимателно я покривам с пръст. Замислям се колко ли всъщност липсва от моите непознати роднини, които са загинали отдавна - при всяко разкопаване да липсва по някоя част, да изчезва. Не е ли вид оскверняване?

Постепенно започвам да намирам и други кости - стави, ребра, гръбначни прешлени - дребни, омешали се с пръстта, превръщащи се в пръст. Виждам следите от разложение, малките ямички по тях. Чувствам ръцете си чужди, сякаш не са моите ръце, които докосват костите на моите предци. Некрологът за 40 дни със снимката на баща ми ме гледа от дървото. Може би се опитва да ми каже нещо...

И ето че се появява загриженият служител. Пълен младеж, вероятно на моята възраст. Казва, че ще оправи гроба за двайсет и пет лева. Аз му отговарям, че нямам толкова пари. Той е отзивчив и казва, че ще го направи за десет, ще изнесе ненужната пръст, да е хубаво и спретнато. Когато споменава изнасянето на пръстта се замислям за костите, които вече съм намерил, поглеждам меката земя, която е останала и вече високата купчина, която оформям. Дали няма и други кости там? Не искам да рискувам те да бъдат изнесени някъде. А и съм решил да го правя сам. Обяснявам му, че просто ще го направя сам. Той ми дава съвет да "изтупам" пръстта отгоре, а аз му благодаря. Обяснява ми къде му е офиса. Твърде е отзивчив, а колата от която излезе, все така стои на алеята. Продължавам да работя, а в мозъка ми нахлува мисълта за възможността след това да се направи вендета на гроба. Надявам се да не стане. Продължавам да трупам земя, а докато правя това се убеждавам все повече, че решението е огън. "Пръст при пръстта". Нима горенето не е по-чисто, не е същото? При всички положения се обединяваш със света...

Няма къде повече да трупам почва, остатъка го преглеждам за други кости, а после я разнасям наоколо. Осъзнавам, че не съм донесъл метла. Щеше да ми е от полза. Стоя прав над гроба, а небето се е смрачило от вятър и облаци. Може и да вали, но кожата ми лепне от пот, а дясната ми ръка пулсира от умора. Пръстите ми са пълни с пръст, а кожата е безчувствена, трия пръстите си един в друг и не усещам нищо. Сякаш допирът с костите и земята е отнел това от мен. Прибирам нещата, спирам музиката, прекръствам се и тръгвам. На първата работеща чешма измивам ръцете си. Усещам се, че ми се плаче. След това се отдалечавам с бърза крачка...