Beats

Night
beats
with engines heart
of the city
which flows with jazz.

Лирично отклонение (Words)

Like unfaithful lovers,
words like the mind,
spreading tongue
upon the hardened wounds,
drawing sought desire,
but remaining dry.

Life...

Life of plenty.
Life of pain,
of miracles and death
or dreams that look ahead.

In night I wonder
where to go ahead,
where to jump in a sea of doubt?

Life of question,
of drama and fake emotion,
where I live with joy and horror
or wander among shady people
in search for touch of grass.

In day I specter
vanishing like dust.
I roam in silence,
in vain,
dying from reality
that light light delivers.

Life is empty
when love is over,
placing you in old wood coffin.
Sits my aged self and on a single wooden bench,
lives its long lost , but never lived moments..

Лист

Празен лист хартия.
Думи.
Мисли.
Любов.
Душа.
Страх и ужас.
Мечти и страдание.
Море.
Скали.
Бродене.
Лъжи.
Слепота.
Заслепение.
Спринт.
Объркване.
Път.
Странен.
Истински.
Фантазия.
Живот.
Жени.
Смърт.
Грешки.
Кръст.
Глад.
Страст.
Празен лист хартия.
Изписан...

С мисли за Варна и Добрич/ With thoughts about Varna and Dobrich/

Калните потоци
на черната вълна
се спускат с гръм,
жестоки, гладни, диви,
връхлитат стръвно
в търсене на плът.

Спици и традиции

24 юни

Някъде между Аархус и Рандерс спирам с колелото, слизам от него, свалям очилата си и гледам света около мен без тях. Липсва онзи светъл жълтеникав филтър, който изпълва всичко с позитивизъм. Без очилата ме посреща скучния релеф, изпълнен с ниви, с поникнала пшеница, шосета по които не минават коли, слънце. Краката ме болят, не смея да седна, а вместо това просто се разхождам леко напред и назад, пиейки вода и оглеждайки се за нещо подходящо за снимане. Макар и да не съм особено впечатлен от релефа, преоткривам страната по друг начин. Ако не цялата, то поне тези четиредесет километра дистанция. И Дания, съблечена от финансовия си блясък, изглежда като средностатистическо селище в България – естествено сградите са по-поддържани, но извън това лъха същата празнина. Но в Дания е така, през деня живот не се наблюдава, само тук там работещи хора, които не си дават зор, а протакват работата – човекът в двора на църквата, мъжът, който правеше огради в един малък град... Но сега около мен няма сгради, а аз осъзнавам грешката си да не си приготвя сандвичи сутринта. Хем Миа ми каза да не се притеснявам, а аз реших, че ще пазарувам по пътя. Поне знам, че съм преполовил пътя и смятам, че ще се справя. Прибирам водата, поставям раницата на гърба и слагам очилата си. Макар и уморено тялото ми се движи с прилична скорост. Навлизам в периферията на поредното малко градче, а къщите излъчват пустота, липсва онзи живец, намирам само сух ред. И все пак тази седмица ми е откриване на датската земя като хора, традиции, отчужденост и близост...

На риболов за Андерсен

13 юни

-За мен беше удоволствие да работим заедно! - стискам ръката на Каролу, който от следващата седмица се връща към редовната си работа. Казвам му, че удоволствието е било изцяло мое, разбираме се да се открием по мрежата, да поддържаме връзка по някакъв начин и евентуално да пием по бира или чаша вино някой път. Той трябва да достави особен сорт черешови дървета, а аз да взема тримера и да отида да скълцам нещо на полето с него.

Страх и омраза в Рандерс

4 юни 2014

-Когато животът ти дава възможности, трябва да ги вземеш! - ми казва Каролу, скрил очите си зад тъмните кръгли стъкла на очилата. Макар да няма никаква визуална прилика все пак ми прилича на нещо средно между Джон Ленън и Морфеус. Казва ми това тъкмо след като сме си говорили за Барселона, а той се оказва, че е живял известно време там, работейки и също обича този град. Исуф, който не говори английски толкова много, слуша по същия начин, който аз слушам хора, говорещи си на датски – схващайки част от думите, но не всичко. Извинявам му се, че говорим на английски, а той ме потупва по крака и казва, че всичко е наред.

Скитник / Wanderer

И тук, и там,
никъде цял.

Дъжд, слънце, крушения...

19 май 19:21

Мързи ме и пускам дълбоко замразената пица във фурната да се изпече. Все пак трябва да се яде. Гледам и купчината мръсни съдове в мивката и си казвам “Майната му!” - понякога ми писва, че един от домакинството ни изобщо не се притеснява, че се натрупват толкова съдове, че кухнята изглежда като кочина и сякаш знае, че някой друг все ще изчисти. Детско поведение. Всъщност докато Сага ме пита дали да прекъсне образованието си в HUF, да отиде в Копенхаген и да учи в някакво арт училище, виждам и една причина за това й поведение – тя знае, че ще е тук за малко, за още година и половина. Защо тогава да мие съдовете толкова често колкото ние с Майа?

Всъщност наистина защо ?

Мъже на работа и преоткриване на дома

9 май около 6:30 сутринта.

Набирам се на колелото, а въздухът е пропит от влагата на сутрешната мъгла, небето се опитва да пробие през влажната завеса с дребни лъчи. Пуловерът ми тежи леко от водата във въздуха, а тази седмица отива към своя край. Моята първа цяла седмица на работа. И тази сутрин въздухът не ухае на асфалт, ремонтът на пътя е приключил и утринния трафик го няма. Денят на Европа за мен е просто ден, но да наблюдавам красотата всяка сутрин на пътя ми дава някаква радост, която противостои на трудностите през изминалия месец...

Блуждения

31 март

Вечерта, когато тя легна до мен, притисна се до тялото ми и ми каза, че не иска да си отивам, че иска да се будим в едно легло, ако не това, то друго, че ме обича. Искаше да й обещая, че ще го направя, а на мен ми идеше да заплача както по-рано същия ден, защото не исках да я лъжа. Страх ме да я изгубя, както изгубих други жени в своя живот, но не мога да я заблуждавам. Мисълта ми прелита към изминалите две седмици, които бяха изпълнени с късчета надежда и топли емоции, но се спира при осъзнаването, че може би ми остава още един месец, как парите ми се стопяват, а новините от родината не са най-обнадеждаващите, но се опитвам да ги подтисна, нарочно, в желанието си да не опорочавам това време, което може би ни остава. Затова и нищо не казвам, а просто я притискам до себе си и я целувам. И си спомням една друга жена, която бях държал по същия начин и бях обещал, че няма да се разделяме, а го направих. И се опитвам с надежда да гледам напред...

И се връщам назад...

Лирично отклонение 42 (presence)

Аз съм тук и сега,
аз съм там и сега.
Откривам се и там и тогава
или тук и преди.

Покой

16 март, неделя

Следобядът бавно си отива, а аз седя пред компютъра си, разглеждайки снимки, които съм търсил или направил, отключвайки стари спомени. По лицето ми пробягва усмивката на носталгията, а навън вали. Поглеждам към капките, стичащи се по стъклото, как светлината си отива от стаята, отстъпвайки бавно позициите си на нощта, мисля си върху всички тези моменти, които са изскочили в главата ми и осъзнавам, че се чувствам спокоен и в мир със себе си. И си мисля как това хич не е малко, а напротив, се оказва едно голямо постижение...

Но всъщност може би бе резултат от цялата седмица, която бе подвластна на слънцето в огромни и бляскави дози, леещо лъчите си върху датската земя. Странно е как нещо толкова малко, толкова ежедневно променя живота ти в даден момент...

Дания като комбинация от пролет, любов, закони...

10 март, 14:25

Пипам се по врата. Стар навик, с който се опитвам да разбера дали пак съм се постригал селски, пропускайки места, които скоро да избуят в някаква неопределена фауна. Естествено съм изпуснал няколко кичура, които се къдрят с масивността си в дланта ми. Колкото и да се дразня когато човек се опитва да спести от всичко, в желание да не харчи пари, фризьорът се оказва просто лукс. Явно ще трябва да поработя още малко с ножицата. Въпреки това сега се наслаждавам на пристигналата пролет тук. Слънцето отваря своята гръд през небето, жадно да нахрани студената земя, а реката отразява тази благодат докато лебедите прелитат ниско над водата. Седя на дървената платформа и си представям какво ли би станало ако тя внезапно се откачи и аз се понеса по течението към морето. Къде ли ще спра? Какво ли ще видя? Затварям очи и си представям градчетата по поречието, горите, които надвисват клони, рибарите с прътовете им, Дъската на която съм се облегнал ме ръби, но не й обръщам внимание.

Letter to a friend in Nepal

Hi, my friend!

I hope you will receive this.
Recently I think a lot about you -

how are you, where are you exactly,

are the sunrise great and the mountain peaks

covered with icy snow?

How are around those new people,

have you made friendships for life,

have you climb a peak,

do you write stories or poems,

have you found a way that will guide you

wherever your feet will walk?

I ask you and I wonder for your answers!

I hope you're good and imagine

you surrounded with those eastern people

in their homes, eating their meal,

discovering their life, maybe rediscovering your own..

Maybe friend I see you in me and me in you
so my fantasies are wrong,

forgive me if that's the case!

I hope really that good things, no, great ones
are coming on your way,

I hope to tell me then one day,

when we see each other after long and winding road

collides us somewhere for a beer or two...

I miss you friend,

you wandering spirit of earth,

take care for yourself and smile to the sun...

Your friend and fellow spirit greets you!

Съмнения, наблюдения, слънце и решения за щастие

1 март, 11:15, Рандерс

Ослепявам.

От слънцето.

Намирам се в църквата, седя на твърда и неудобна пейка, Майа е от дясната ми страна и двамата с нея слушаме хора, в който участва Сага. Вид подкрепа за усилията й, начин да я подкрепим в лошото й настроение напоследък за да се вземе в ръце. Но този лъч светлина, който се спука през високите готически прозорци право върху лицето ми, е нещо ново. Той е откровение и чрез него сякаш слушам музиката по-лесно, разбирам я по-добре. Тя е откритие за мен. Наблюдавам с блясъка на просветлението тези младежи, които са се наредили отпред и пеят. Не разбирам почти нищо от това, което изричат устите им. Няма значение. Разглеждам ги, следя израженията им, а някои от тях се променят, извисяват се докато пеят. Не съм особено религиозен, духовен да, но не бих казал, че съм религиозен, а ето че се замислям върху религията тук. Протестанти, а аз съм ортодоксален. Разглеждам храма в който се намирам – бели стени, скулптурни елементи по стените и наоколо, приятна и не особено сложна дърворезба, а наоколо са разпръснати картини с мотиви от икони, ортодоксални икони. И светлината влиза вътре, разполага се удобно през големите прозорци, заедно с лампионите. Дърво, белота и светлина. Противоположност на нашите храмове, които са обвити с мистика, с пушещи свещници, с множеството икони. И се чудя кое е по-добро. Дали мистичността или тази проста, естествена близост на елементите. И липсата на дявола в изображенията наоколо. И слушайки този кратък концерт откривам нещо ново, научавам нещо ново, дори и да не го осмислям, движа се в руслото на последните две седмици изпълнени с проникновения и манифести...

Проблясък...

Докато вървях по вече до болка познатите пътеки, а слънцето за пръв път ме обливаше толкова силно с лъчите си, разбрах. Аз бях влюбен в този ден, в светлината и топлината му, дори и вятърът не беше същия, а напротив, беше част от цялата тази хармония. Това бе един красив ден,  към който аз изпитвах луда обич. Слушах музиката от слушалките си, усмихвах се на хората и запаметявах всяко кътче от него, защото той безвъзвратно щеше да отмине, но да остане по този начин в съзнанието ми – сила, която да извиквам при нужда, да използвам като подкрепа когато красотата я няма...

И сам войнът е войн

15 февруари 20:01

Мисля си за изминалата седмица и как през повечето време бях сам – наистина при такива ситуации имаш нужда от рутина, която да те движи, да не се отпускаш. Сякаш за тази седмица не успях да си създам такава, но и ежедневието ми бе разкъсано от факта на датския климат. Дори и сега очаквам всеки един момент да препръска брутално и после само да духа с онзи противен тон, който все едно казва “Маааааайнннааааааааата ти!” и те отмества като стой, та гледай и пресичаш светофарите със странна походка...

В търсене

09 февруари, 8:30

Небето над главата ми е натежало от сиви облаци, а аз се прозявам лениво. Първа сутрин когато съм сам в къщата. Предстои ми седмица на уединение, време в което да си събера ума и да преценя какво правя, време за моя си мързел, за творчество. Искам да си направя план за следващата седмица, защото без рутинна програма предполагам, че ще съм свършен още на втората вечер. Ставам и правя лицеви опори. Слушам музика. Правя си закуска. Лентяйствам с филми. През съзнанието ми минават различни изречения, които да осмислят съня ми от предната нощ – аз и Стаси сме на сватбата на Криста, мисля че Стаси е шаферка, но аз не знам къде съм в цялата картинка, защото точно тогава съм се събудил. Напоследък сънувам много. Странно е...

Въпросителни..

02 февруари, някъде около 01:30 по пътя за Рандерс

Автобусът се движи бавно, а очите ми парят. Жадувам за сън, но гледам през прозореца и хората, които спокойно са се отпуснали на седалката – жената, която чете, момчето от азиатски произход с пакет бири, другите нехващащи окото ми пътници. До мен тя се е отпуснала, а в полузаспалия ми мозък се блъскат множество мисли. Едната е, че година по-рано по това време съм преминавал Сърбия с множество българи, които търсеха препитание извън границите на родината. А аз просто се бях хвърлил в приключение, което мислех, че ще е само четири месеца...

На ръба на едно ново начало...

23 януари 2014, 21:09, Копенхаген

Отчайващо ми се спи. Последните няколко дни сънят не е мой спътник, гонен от напрежението на това, което наближава. Хората минават покрай мен, а на мен ми писва да се излежавам в странни пози, пейката е отчайващо неудобна и очите ми смъдят. До влака ми има близо три часа, а аз трябва да си запълня времето. Иначе седя в нищото и се чудя какво правя и какво ще последва. Като човек, който обича плановете и не е почитател на промените, сега се намирам в положение на “скок на сляпо”. (винаги съм предпочитал английския израз “скок на вярата”). Пълно с неизвестни.