Съмнения, наблюдения, слънце и решения за щастие

1 март, 11:15, Рандерс

Ослепявам.

От слънцето.

Намирам се в църквата, седя на твърда и неудобна пейка, Майа е от дясната ми страна и двамата с нея слушаме хора, в който участва Сага. Вид подкрепа за усилията й, начин да я подкрепим в лошото й настроение напоследък за да се вземе в ръце. Но този лъч светлина, който се спука през високите готически прозорци право върху лицето ми, е нещо ново. Той е откровение и чрез него сякаш слушам музиката по-лесно, разбирам я по-добре. Тя е откритие за мен. Наблюдавам с блясъка на просветлението тези младежи, които са се наредили отпред и пеят. Не разбирам почти нищо от това, което изричат устите им. Няма значение. Разглеждам ги, следя израженията им, а някои от тях се променят, извисяват се докато пеят. Не съм особено религиозен, духовен да, но не бих казал, че съм религиозен, а ето че се замислям върху религията тук. Протестанти, а аз съм ортодоксален. Разглеждам храма в който се намирам – бели стени, скулптурни елементи по стените и наоколо, приятна и не особено сложна дърворезба, а наоколо са разпръснати картини с мотиви от икони, ортодоксални икони. И светлината влиза вътре, разполага се удобно през големите прозорци, заедно с лампионите. Дърво, белота и светлина. Противоположност на нашите храмове, които са обвити с мистика, с пушещи свещници, с множеството икони. И се чудя кое е по-добро. Дали мистичността или тази проста, естествена близост на елементите. И липсата на дявола в изображенията наоколо. И слушайки този кратък концерт откривам нещо ново, научавам нещо ново, дори и да не го осмислям, движа се в руслото на последните две седмици изпълнени с проникновения и манифести...

16 февруари

04:30

Градът е тих по това време на нощта. Излизам навън и се отправям към края на моята седмица на уединение, защото Майа пристига с нощния влак. Същия, с който и аз дойдох преди близо месец. Може би с такъв влак и ще си отида някой ден, към някоя далечна страна, в неизвестното. Тя ме посреща уморено усмихната, след седмица на множество спускания в алпите, с лек тен на “панда”. Обяснява какво е правила, но е твърде уморена за дълъг разговор. Заспиваме заедно, а аз спя просто още два или три часа. Събуждам се и я оставям да си доотпочине – трябва да готвя. Една от лелите й – тази, която най-много прилича на нея, ще идва на гости и аз съм изпълнен с любопитство. Цялата седмица на самота ми е дала достатъчно време да размишлявам върху въпросите за връзката ни, за възможния ми живот в Дания, за това дали бих бил щастлив тук. Отговори, които са толкова верни колкото и грешни, а аз си давам време, осъзнавам, че имам нужда да размишлявам. Готвя с любов. Това ми дава успокоение.

Оказва се, че въпросната леля няма да дойде, което от своя страна значи повече десерт за всички нас. Както и сарми. Говорим какво се е случило с другите, но нещо в мен ме е направило дистанциран и аз наваксвам, припомням си какво е да си с хора постоянно. Може би аз съм бил винаги вид единак или просто една част от мен е предпазлива, свиквайки да има нуждата от уединение, време и място за съграждане на собствен свят.

21:00

Сага се завръща, слизайки тежко от влака. Взела е китара наред с по-тежкия си куфар. Обяснява ми как е прекарала приятно със семейството си, за баща й, който не знам защо ми допада много, с неговото електрическо одеало, чувството отново да е ограничавана от родителите си заради нейното собствено добро. Уморен съм от целия този ден.

И ето, че тогава се откри нова красота за мен! През прозореца над леглото гледах звездите, различавах съзвездия, спорех на глас със себе си кои са те, опитвайки се да си спомня какво би трябвало да виждам по това време на годината. Майа ме слуша, но не ми обръща внимание, а бързо заспива подвластна, както казва по-късно, на научния ми сух глас. Усещам когато главата й се отпуска върху ръката ми, става ми малко тъжно, че не може да се отдаде по този начин на красотата, но разбирам нуждата й от сън. Пия нощното небе с очите си, мозъкът ми работи на пълни обороти, а някъде там, между гънките на сивото вещество и небесните звездни зверове, препуска мита за сина на Хелиос, който подпалил небето. И мисълта за този самоубиец подпали сънищата ми тази нощ, карайки ме да препускам сред гигантски скорпиони, мечки и кентаври.

17 февруари

Сутринта е студена.
Майа става рано, а аз съм все така в прегръдката на сънищата ми. Чувствам я далечна поради някаква причина. Звездите са още пред очите ми, чисти и далечни, откъснати от обикновените човешки проблеми, от моите проблеми. Изпъвам се още малко, но не ме свърта. Решил съм да вляза във форма, да чувствам тялото си добре и по този начин да се преборя с всичко, което може да срещне ума ми. Слънцето се надига ярко, без да има конкуренция и борба с облаците, а аз се спускам да тичам.

Макар да е хладно за този утринен час, аз се зареждам като акумулаторна батерия от ярките лъчи, оставям ги да проникват в кожата ми, лицето ми и заедно с натоварването от тичането усещам едно малко буренце на радост да се отваря в мен. Тичам покрай тръстиките, които се люлеят с жълт цвят около мен, краката ми усещат меката пръст, а с разминаващите се хора обменяме усмивки. В главата ми е започнала да се оформя мисъл, която ще се реди и в следващите дни, но засега се е отпечатала във вид на просто изречение върху лист хартия “Какво искаш?”. Докато подминавам малките кейове знам, че искам щастие – не само за себе си, но и заа другите. Но какво е щастието? Къде се крие? Как да го поддържаме? Сякаш в отговор на тези въпроси разпервам ръце и се опитвам да загреба слънцето или да се нося по въздуха като птица...

Прекарвам няколко часа вътре, а навън горящото небесно злато набира мощ. Ровя се за работа. Откривам нови обяви, пускам нови автобиографии, не знам какво да очаквам. Цялото това ровене ме изцежда. Спомням си пасажи от “По пътя” където се обясняваше за намирането на работа, проста земеделска работа. И макар, че съвестта ми се бунтува от мисълта да загърби осемнайсет години образование за такава работа, то я предпочитам пред сервитьорската. Не знам защо, но да си често ням свидетел на човешките падения в алкохола ми е неприятно. Странно, защото пък ми се иска да съм барман и мисля, че бих бил добър барман. Но в това да си земеделец има нещо благородно, нещо топло и приятно. Да създаваш живот, да го гледаш и пазиш с ръцете си. В това има чест. Та нали затова Авел е бил предпочетен пред Каин в даден момент – защото претворявал земята.

Това мислене ме подтиска и имам нужда от въздух. Взимам камерата за да уловя слънчевия ден. И докато в ушите ми звучи “океанът” на Джон Бътлър, а небето отразява златото си в реката, ме осенява прозрение. Прозрение за любовта ми към красотата, към всичките хора, които са ме дарили с красота дори и за един миг, а за нестихващата ми страст към жените, раздрали части в мен. Това прозрение, което се отключва от любовта ми към този прекрасен ден, отваря вратата на спомените, които ме заливат толкова мощно, че за малко не се удавям в тях. Седя на една пейка, съзерцавам движението на високата трева, а всички онези моменти на неподправена красова се редят пред очите ми. Имам нужда да се раздвижа и продължавам по пътека, която не съм взимал досега – подминават ме колоездачи и бегачи, а в далечината, със залязването на деня се виждат автомобилите по магистралата. Лодки са вързани за дърветата, растящи във водата, мъже ловят риба. Виждам всичко това в красотата на това мое прозрение и в този момент знам, че когато спра да усещам красотата тук, то ще продължа пътя си някъде другаде. И тогава го виждам – потвърждението на мислите си в материална форма. Там, край един завой, в тревата долу, се криеше велосипед. Стар, с опюлена боя и ръждясали педали, той бе обвит в прегръдката на тревата, скрит за обикновените погледи, но откриващ се за мен. Къде ли беше вървял, колко ли далеч бяха стигнали гумите му преди да бъде забравен тук, да бъде оставен, а с него и мечтите му да открие света? Гледах този велосипед като една археологическа находка, като доказателство как би изглеждал света когато хората спрат да пътуват, да откриват, да обичат заобикалящия ги безкрай и живота като цяло. И си казах, че това е грешно и как ще продължа да търся красотата във всичко. Вървях наобратно, а велосипедът се преплете с всичко прекрасно, което се е открило пред очите ми дотогава.

Майа има среща с хора в университета си, а аз пиша в дневника си бележки по своето откровение. Слушам как Сага пее и се упражнява на китарата в съседната стая. Има някаква скрита романтика във всичко това, може би още някакво откровение. Може би то само ще дойде един ден. “Какво ли е това да си влюбен в красотата?”

Отивам до колежа за да взема Майа и да се разходим из града. Минавам край дърветата на една от главните улици, които са осветени в червено, давайки им една чудовищна визия. На небето има облаци и днес няма да имам откривателството на звездите. Освен Майа, там е и Аника, която е останала да й прави компания. Оказва се, че е за нейн късмет, защото предната гума на колелото й пак е сдала багажа и тя заема това на Майа, давайки ми половин пакет М&M, който не й се яде. Казва, че сладкишът, който бях приготвил предния ден, й е харесал.

Заспивам с тъга по липсващите звезди..

18 февруари

Ден на униние. След толкова светлина предния ден, то днес се къпем в сивите краски на облаците. Стоя си основно вкъщи, пиша, ровя се за работа, чета отказите, които съм получил досега. Няма нищо специално в този ден. Чувствам се празен и търсещ. Не мисля, че това е редно и търся причината. Готвя за да се разнообразя. Правя кратка разходка из града.

Вечерта се надявам да се видя с познатите си от предната седмица – все пак те са първите хора с които съм се запознал сам тук. Майа ме придружава и за мое съжаление няма никой от тях. Въпреки това участваме в куиза и за една точка не печелим. И то, защото аз обърквам два от отговорите. Тя не ми помага много – понякога си мисля, че съм твърде начетен. Не знам дали тя не го усеща също понякога, чувствайки се отдалечена от разговорите, които говорим със Сага. Трябва ли да се превърна в учител? Има ли смисъл и как ще се оцени това изобщо? Спя и сънувам странни неща...

19 февруари

Отново ден за ровене по обяви. Съзнанието ми е заето от конфликта в Украйна (тогава все още само протести и революция, но сега нещо повече). Пиша на Боби за съвет къде да търся работа. Следя нейните движения и те поставят въпроси в ума ми. Мисля си, че за да стопи някакво неудобство, да се опита да проникне в моя свят иска да я уча на игра с карти. Уча я на сантасе. Тя играе като мен преди години.

20 февруари

Влизането в ритъм е трудно. Ставите ме болят докато бягам, но не се предавам и тичам колкото мога повече. Животът е хубав когато има движение. Докато тичам и дишам учестено в главата ми се реди още от тази мисъл, от онзи пъзел на щастие, който ме тормози в последно време. Почивам си достатъчно, а после решавам да се разходя в далечната част на Рандерс. Интересно е колко много статуи на голи жени има – сякаш тези мъже тук не са се нагледали а цици или просто свободата и красотата трябва да е гола. Млади и стегнати тела, които да са в синхрон с манията по хубавото тяло. Някаква обсесия с движението на тялото. Изкачвам се по едно малко възвишение, а около мен тичат жени на средна възраст. Не съм взел камерата със себе си, защото искам просто да наблюдавам или просто евентуално да влезна някъде и да питам за работа. Навсякъде в парка има окапали червено кафяви листа. Седя на една пейка и гледам слабото движение по улиците. Наистина може би това е град, в който не се случва много, но тук от моят “наблюдателница” аз се чувствам негов господар. Слизам снизходително отново при него, спускам се по улиците и в предградията ме обзема чувството за някакъв зомби апокалипсис – единствените хора, които срещам са някакви пенсионери с колички за пазаруване, а всички къщи са ми еднакви с дворовете и плетовете, празни от идентичност и притежание. Все едно ако се нанеса в някоя от тях едва ли някой ще направи разликата. Слизам обратно към фабриката, която използвам за ориентир и откривам едно училище за изкуство. Решавам, че утре ще си пробвам късмета там. Сякаш в унисон с това, което съм видял по-рано в предградията, вечерта тримата със Сага обсъждаме дали се случва нещо интересно в Рандерс. Майа твърди, че се случва много, но ние не сме съгласни с нея поради различни причини. Това отключва нейното настроение, но точно в този момент не ми пука. Хората имат право на различни гледни точки. А аз знам, че съм гладен за събития, хора и места. Почти един месец съм почти нонстоп вързан за това място.

21 февруари

Излизам рано в търсене на работа. Училищният офис не работи и затова на връщане минавам през няколко заведения, където естествено ми казват, че работа няма. Решавам да не се ядосвам заради това. Купувам един пакет с пръст и се прибирам бързо, защото батериите ми се изтощават. Решавам, че е време да направя обещаната градина на Майа и в саксиите и купичките, които съм купил през последните дни сипвам пръст и семена, след това запечатвам пликовете със семена и пръст и се надявам всичко да е наред. Естествено и скоро да има някаква реколта от тях. В крайна сметка ако трябва да си тръгна един ден, то това ще е нещото, което ще остане от мен. Майа се връща и се радва много на резултата, тоест на посипаната пръст със семена. Излизаме на разходка с нея в опит да хванем последните слънчеви лъчи, вървим покрай реката и наблюдаваме спускането на златния диск.

Вечерта гледаме “Престиж” на Кристофър Нолън, тримата със Сага, а нещо в мен ме кара да мисля, че филмът е твърде особен. Дали пък аз не съм особен? Наблюдавам онези променливи в поведението й, които понякога ме изкарват извън равновесие и макар, че говорим за това, то понякога ми идва в повече. Решавам да изчистя утре, тъй като тя ще пътува за Копенхаген и да имам повече време за себе си.

22 февруари

Оказва се, че пътуването до Копенхаген отпада и заедно отиваме до базар за размяна на вещи. Той се провежда в един от центровете за свободно време. Събираме каквото мислим, че няма да ни трябва – това е основната идея на тези базари, отиваш с най-ненужните си вещи и взимаш каквото ти трябва. Там е пълно с хора, които изливат дрехи, книги, игри, уредби и всякакви други неща, че чак ми става любопитно как се въртят, оглеждат всичко, разбутват и коментират. Аника също е тук като доброволец и сгъва дрехи. Обяснява ми как разположила сама табелите по масите, но не си спомня кое къде е. Аз не гледам дрехите, знаейки, че няма да открия нещо, което да ми свърши работа, а се насочвам към практични неща – няколко книги, подложки за сгъваемите столове, ютия. Майа естествено залага на дрехи, а шахът е пълен когато откриваме, че някой си е оставил вибратора (по-точно вибриращото яйце с дистанционно) за размяна. Връщаме се обратно към апартамента, а по пътя засичам Боби, който е на колело. Не го разпознавам отначало, очаквайки най-малко точно сега да го срещна. Разменяме си няколко реплики и все пак ми става драго, че сме се засекли. В апартамента Майа пак изпада в някакво настроение, а аз отивам да пазарувам. Чудя се какво предизвиква тези промени напоследък. Осъзнаване на чувства, прости неща, нещо друго?

Хващаме се и изчистваме къщата, дейност, която отнема много време особено що се касае до банята. Търкам толкова много плочките, че ръцете ми отмаляват. Когато приключвам с всичко това се хвърлям в един джогинг из обичайните места. Откривам все по-често, че когато нямам време за моите дейности, то едно просто тичане върши чудеса.

23 февруари

За мен денят започва рано както обикновено. Ставам с желанието да направя прословутия си шоколадов сладкиш, оставяйки я да се наспи. Изливам цялата си любов в него, облизвайки после ползваните съдове по същия начин по който го правех като дете. Сага отива на хор, а аз се зачитам в някакви новини. Семейството на Майа трябва да дойде следобяд, защото на следващия ден, 24 февруари, тя е родена. Решаваме, че ще направим пиле, но никой не е готвил нещо подобно и със задружни усилия приготвяме нещо. Притеснявам се да не стане като в поговорката за многото баби, но оставям тези тревоги за по-късно. Майа отива на срещата на организацията, в която е доброволец, а аз оставам сам с големия шанс да посрещна фамилията. Което се и случва малко по-късно.

Мисля, че те обаче не са очаквали да срещнат само мен и затова се гледаме малко странно, а аз се опитвам да бъда добър домакин. Нервни сме, те ме разпитват да работата и търсенето. Нямам какво да им кажа, защото резултатите не са обещаващи. Предполагам, че Лизбет и Йен се притесняват за развитието на цялото това нещо. Знам, че дъщеря им ме обича, аз също я обичам, но за съжаление не винаги нещата се развиват по начина, който желаем. Лека по лека неловкостта се преодолява, а чувайки тежките стъпки на Майа по стълбите, те се ободряват. Междувременно пилето се пече във фурната. Може би трябваше да пусна музика за да разтуша атмосферата.

Вечерта минава приятно – гледам колко е радостна Майа, как родителите й се радват, че дъщеря им е пораснала с една година. Замислям се че аз не съм получавал толкова подаръци никога от собствените си родители. Всъщност гледайки цялата тази вечер ми става тъжно за майка ми, мисля си как ли се справя тя сега, онзи мъничък глас на безполезността се обажда в мен. Йен може би усеща това и ме пита как се чувствам по отношение на майка ми. Искрен съм с него, той ми харесва и заедно говорим за опциите да си намеря работа. Искам да съм честен с него, защото все пак става дума за неговото дете, а не искам да съм лайнар. Вечерта завършва със сладкиша ми, който обира очакваните овации. Приятно е да се чувстваш похвален. Йен ми обяснява за възможността да бъда гид за датчани из планините в България за шест или осем седмици. Мисля си, че идеята е добра, но нищо не е сигурно. Във всеки случай всички тези хора разнообразяват ежедневието ми и аз решавам да се опитам да направя Майа колкото мога по-щастлива. И по този начин да направя и себе си по-щастлив.
След като семейството на Майа си тръгва, тя и Сага излизат на разходка. Аз решавам да пропусна, защото те отдавна говорят за разходка като тази, да си поговорят само двете. Хващам се да изчистя съдовете, тананикайки си някаква песен, които сякаш нямат край. Но пък се чувствам обнадежден и съзнанието ми рисува картини с мен начело на група датчани по българските чукари. Би било толкова прекрасно! Момичетата се завръщат след доста време, помъкнали чанта с продукти след като са решили да направят набез на Рема 1000. Основно носят зеленчуци, които трябва да използваме възможно най-бързо, преди да се развалят. Заспиваме, а Майа ми благодари за деня. Целувам я по челото. Вече е минало полунощ и й честитя рождения ден.

24 февруари

Събуждам се рано – часът е едва шест и половина. Излизам тихо от леглото и подготвям традиционната изненада за рождения й ден. Традиция започната от родителите й и която за пръв път се провежда в собственото й жилище. На всеки нейн рожден ден семейството й я събужда с поднос на който има кафе или чай, датския флаг, парче торта или нещо друго върху което е запалена свещ. Със Сага сме се разбрали в осем часа да я изненадаме. Има много време дотогава, а аз се опитвам да си наваксам нещата в главата ми. Това е първият й рожден ден, който посрещаме като двойка. Днес ще е първият й ден в работата. Понеделник. Нова седмица, ново начало. От стаята на Сага се чува алармата, която е явно за осем без десет, аз ставам и нарязвам плодове в една чиния, пускам вода за чай, аранжирам един поднос. Сага излиза от стаята, налива в една час смуути-то, което е останало, и изважда бутилка шампанско. Хващам подноса и отваряме вратата, Сага пее песничката за рожден ден, а аз се чувствам тъпо, че не знам думите, но пък поне се опитвам да се усмихвам чаровно. Седим тримата в леглото и си говорим, а Майа иска да знае откъде има шампанско в такава малка бутилка. Оказва се, че е от авиолинията, с която Сага лети до Файорските острови. Полетът е толкова скъп, че можеш да си вземеш цяла бутилка, всъщност няколко докато пътуваш до там или наобратно. Така тя се е сдобила с бутилка бейлис по-рано и който си е изпила сама с кафе или чай.

Говорим си глупости, но часът наближава девет и Сага отива на училище, а с моята рожденничка се разхождаме за малко из околността. После се прибираме, тя сяда да чете, а аз се занимавам с разни приготовления за събирането довечера – Сара, най-добрата й приятелка ще дойде на гости, а също и Аника. В един момент оставам сам – Сага е в училището, а Майа е отишла за първия си работен ден. Поливам саксиите, нарязвам зеленчуците от вчера, изхвърляйки голяма част, която е започнала да се разваля, правя катми. Чувствам се добре и отново имам прозрение. Или по0-скоро решение. В дневника си нахвърлям няколко неща, които са важни за мен. Седем точки, които да оформят манифест за един по-добър живот. Да бъда щастлив. Да обичам живота. Да показвам любовта и привързаността си към другите. Да откривам, творя и научавам нещо всеки ден. Прости неща, които да ме облекчат от ненужните тревоги. Става ми по-леко и тъкмо мисля да продължа с точките по моя манифест когато Майа се връща по-рано от очакваното и, за да мога да я изненадам, отивам до Рема 1000, за да й купя зюмбюл. Междувременно Сара е пристигнала и двете отиват на кратка разходка, а аз пускам нещата да се готвят лека по лека. След като съм научил колко злояда е Сара, се притеснявам за храната и как ще стане. Те се връщат с голямо лимоново дърво за което трябва аз да се грижа. Или поне така предполагам. Храната става неочаквано бавно и трудоемко, но накрая все пак е вкусна. Постепенно Сара и Аника си тръгват, а аз се чувствам уморен и в очакване на важен ден за мен. Сага ме разпитва как се чувствам като Майа не знае толкова за филми или култура като цяло.

25 февруари - манифести

Отново се събуждам рано и гледам колко е красиво небето навън. Припомням си покрай Христо една песен, която ми влиза в главата с положителния си и енергичен ритъм, и решавам, че днес е ден изпитание за моя манифест. Обличам се добре, но без особено усещане към детайла. Слушам непрестанно песента (Wiseguys – Start the commotion) и вървя с бодра крачка, чувствайки позитивните вълни, а сълнцето ме пече. Влизам в училищния офис и срещам шефа на администрацията. За пръв път някой подхожда с внимание от такъв характер към мен. Разпитва ме какво съм правил, показва ми базата, обяснява ми за самото училище. Откровен е когато ми казва, че не може да ми обещае нищо. Всъщност съм изключително впечатлен от факта, че работят с хора, които имат увреждания. Оказва се, че това е училището за което Йен разказваше на Сага преди два дни – място където дори и хората в специално положение се наричат артисти и излагат и продават творби. Къде ли в България това може да се случи? Запознавам се с две от преподавателките тук, които се занимават с глина и точно в този момент я изпичат в примитивна пещ. Говорят на датски, но ги разбирам. Директорът на училището ми казва да му пратя идеите си за обучение, а той ще ги предаде на преподавателите, които сами за себе си да преценят дали ги устройват. В крайна сметка, казва той, ще направи контакт между тях и мен, което изобщо не е малко. Благодаря му сърдечно и се отправям обратно към вкъщи, спирайки близо до синия мост. Седя и се печа на слънцето, оформяйки тестовите въпроси за изпита на София Грийн Тур по молба на Вячеслав.

Хапвам малко вкъщи и решавам, че този ден не трябва да се губи, излизайки да тичам. Припявам си както обикновено, разменям усмивки с хора, а в главата ми се набиват точките на манифеста ми, който желая да споделя с всички. Умората е понякога много хубаво нещо.

Майа се прибира вкъщи малко след като аз съм се прибрал от тичането си, правим си чай в чайника, взимаме две чаши и компютъра ми, и излизаме на хълмчето пред сградата за да грабнем последните лъчи. Обяснявам й за манифеста си, а тя ми казва, че сама за себе си е направила нещо подобно. Когато ни става хладно и сме изпили чая, се връщаме обратно. Сага ни казва, че отново има безплатни уроци по танци в центъра. На мен не ми се ходи, но казвам тихо на Майа, че е добре да отиде със Сага, да прекарат малко време по женски, а аз ще я чакам после в бара. Решил съм, че днес ще е денят, в който да спечеля куиза. Там ще са и другите хора – Метте, Гите, Боби и Уффе.

В бара няма много хора, но Гите и Метте са там заедно с други хора. Взимам си бира и си говорим как ще разбием всички. Боби идва също, но се присъединява на друга маса, където седи негова нова изгора. Затова и кръщаваме отбора си “Ние ще победим без Боби!”, а на масата сяда и още един приятел на Гите, който ми е адаш. Стивън. На масата се върти основно датски, в комбинация с английски, но аз съм добре. Наблюдавам съседните маси, които са окупирани от тийнейджъри, крещяща маса хора, които в средата на куиза биват изгонени от бармана. С Метте си говорим, че сякаш младите тук пият просто за да се унищожат, не за удоволствието от компанията. От време на време се появяват Майа и Сага, в паузата на танците. А ние печелим, с една точка, но печелим! Чувството е върховно, въпреки че печалбата ми е просто две безплатни бири. Говоря си със Стивън, който се обяснява как ми позволява да си намеря работа ако го издържам с данъците, които плащам седем години. Усмихвам се, но част от мен ми иде да му каже, че просто трябва да си стяга и връзва гащите.

Уффе също се появява по-късно, а с него си говорим за работата му. Всъщност вече повече хора ме питат какво търся като работа, а аз им казвам каквото и да е, че имам нужда да върша нещо. Уффе ми разказва, как е говорил с учениците и родителите им и каква е представата на по-големите или по-малките за пиенето сред младите. Всъщност една два процента от деветокласниците пият алкохол, но всички наблягат на тях и по-този начин се създава илюзията, че са много повече. Дори моето предположение първоначално е близо 70 процента. Но Уффе е имал хубав ден и е изпълнен като мен с добрите вълни. Пием за това. Изпивам си бирата и се прибирам, казвайки си чао с всички, за да приключа този хубав ден.

26 февруари

Денят ми минава в работа по теста. Получавам колет от майка ми с мартеници. Времето не е като предния ден и облаците се гонят заедно със слънцето. Сготвям нещо с множеството картофи, правя си термос с кафе и излизам край реката, където да напиша теста на компютър. Край мен притичват хора, някои ме гледат странно, но не ми прави впечатление. Вечерта играем китайски шах. Паралелно организирам пътуването ни на следващия ден до Аархус, където ще се видим с бандата и Марек. Успявам да се свържа с една жена, която може да ни откара за по трийсет крони на човек, и чакам отговор от нея.

27 февруари

Майа отива с колело към университета и се разбираме да се срещнем направо на търговския център, където е уговорката с Тересе, нашият превоз до Аархус. Чистя в апартамента, наслаждавам се на слънцето в стаите и чакам с нетърпение да видя бандата. Излизам и по средата на пътя се усещам, че съм забравил да взема мартеници за тях, но нямам време да се връщам. Ходя по Аархусвей, а Майа ме настига с колелото. Оказва се, че там където отиваме може да се движат само колела, мотопеди и коли, а ние сме всъщност в нарушение. Намираме паркинга и тъкмо се чудим коя точно е колата, която трябва да ни вземе, когато Тересе ни маха и пита дали сме ние. Тя е висока и слаба блондинка с леко кокалесто, но красиво и лъчезарно лице когато е усмихнато. Извинява се, че колата й не е особено чиста, но това няма значение. С Майа говорят на датски, аз си мълча отзад, но все пак разбирам, че тя е психолог и работи с различни училища. Говорят за практиката, за ползата от нея, споменават и мен, а аз тъжа, че стъклото е мръсно и не мога да видя много от пътя. Тересе ни оставя близо до мястото където живее Сигне и ние се отправяме натам. Минаваме край голямата кула, а тя се оказва, че живее в приземен етаж на една къща. Това ми носи спомени за моето юношество, но ме грабва надписа на вратата й “Signes hulle” - значи буквално “Пещерата на Сигне”, но със смисъла, който Толкин използва за думата дупка в началото на “Хобит”, а именно нещо приятно и уютно. В своят дом Сигне изглежда дори още по-висока, с вързаната си на кок коса, която подчертава дългата й шия. Решила е да зареже лингвистиката и да се отдаде на желанието си да стане учител. И двамата с Майа я поздравяваме за решението й, а аз си мисля, че от нея би се получила добра преподавателка. Междувременно тя приготвя лазаня, говорим за опциите, които са пред нея, и чакаме останалите.

Не след дълго се появяват Томас, Марек и Стине. Томас е в не особено завидно положение, тъй като му се налага да използва специалната помощ за хора, които нямат работа и не могат да се издържат сами. Образованието, което прави в момента, не му е достатъчно за стипендия от държавата и той живее в “гетото” - място обитавано основно от араби, източно европейци, студенти и хора, които не са добре финансово. Стине е също там. Марек е при Томас почти през цялото време след като е преспал една вечер при Сигне. Организираме се по полове и мъжете отиваме за алкохол. По пътя до НЕТТО Марек казва, че е странна ситуация и го разбирам – там са две двойки и той и Сигне. И макар, че смятат решението си за правилно той се чувства странно. Казвам му, че е нормално. На касата объркваме касиерката с плащанията и всичко останало, а може би е защото сме твърде готини и тя не може да ни устои. Също и защото картата на Томас не работи. Обяснявам му да гледа обявите онлайн, а той ми казва, че е в моята ситуация, което е донякъде вярно.

Подреждаме масата, а Миа, Матиас и Карен Мари поетапно пристигат. Лазанята е страхотна, бирата е студена и съм сред приятелите си от Логумклостер. Матиас е с все така зелеенеща коса, все още в по-скоро есенни разцветки отколкото онова наситено зелено от училището. Обяснява ни за преживяванията си от Прага, за свалките с момичета, за блъскането на глави с някакъв непознат, за това как се е напивал. Отваря се с едно декадентско самочувствие към нас, но това не е същият Матиас, който познавам. Въпреки това се радвам на историите му, пия от рома, който е донесъл, разказваме си истории. Марек казва, че ще работи за няколко месеца в Испания – сега учи езика, иска да изкара пари, а после да реши какво точно да учи. Дошъл е в Дания за да си почине малко от семейството и Прага, да се разнообрази. Карен Мари отново учи в същия тип училище, но този път за женски занаяти и умения – бродерия, шиене, може би готвене. Така или иначе с нея никога не съм толкова близък. Миа е болна, но обяснява, че вероятно ще бъде хвърлена от Денис, диригента на хора от Логумклостер, до училището. Стине има кола и ние се замисляме за опцията да отидем до там, да видим дружината и да се забавляваме. Изкушаваща мисъл. Марек връща “Алхимикът” в датски превод на Сигне, а на масата, заедно с книгата, виждам картичката, която бях дал на Сигне онази ноемврийска вечер. С мъжете излизаме за да могат Матиас и Томас да пушат, а докато сме навън си разказваме истории. Матиас разказва как се напил една вечер в норвежкия град, където е израснал, а на сутринта не могъл да намери бельото си. Отишъл на църква и там свещеника вдигнал боксерките му и попитал чии са – намерил ги овързани на вратата. Матиас в едно умопомрачение се опитвал да спре възможността да се отиде на молитва. Томас от своя страна разказва за идеята си да се организират и да отидат из Европа, да видят всички. Чувам хрумката за автобуса, за колите и как в неясна дата няколко от по-активните хора ще се съберат и ще обсъдят възможността. Аз му казвам как стои въпросът с Лейла и възможното й заминаване за Малайзия. Мечти и реалности се бият в думите ни, в желанието да се изпълнят. Момичетата ни викат обратно, обличаме се и се впускаме в младата нощ на Аархус, към планувания джаз концерт. Шумни сме в автобуса, смеем се и говорим през седалките, носим някаква страст в себе си, Матиас ми подава бутилката с рома, Майа пък ми дава бира. Преминаваме бързо разстоянието от спирката до концертната зала, а за съжаление концертът е започнал. Денис Макрел – познато име, но да видиш как води студентите, как ги мотивира е нещо голямо. Разполагаме се на пода, а аз знам, че имам нужда да танцувам, музиката се разлива по тялото ми, мускулите трептят с ударите на барабаните, всичко в мен се свива и отпуска. Хващам Майа и се развихряме встрани от сцената, където няма да пречим на останалите, които просто седят и слушат, тук там ръкопляскат. Не знам парчетата, импровизирам с движения, изпълнен съм с щастие в този момент. Томас и Стине също стават. Всички танцуваме поетапно, а в един момент просто от лиготия с Томас се борим кой от двама ни да води другия в някакъв уж романтичен танц. Денис Макрел, вече на барабаните, се обръща специално към нас, към танцуващите хора, а ние му ръкопляскаме. Голям и готин човек, това ми е впечатлението. Казва, че последното парче е за тези със здрави сърца. Всички ние се изпотяваме яко, но сме щастливи. Дрехите ми лепнат. Ромът е свършил. Стискам ръката на Макрел с благодарност за невероятния концерт. Заслужава си пътя и харченето. Излизаме от залата и изпращаме Карен Мари, която трябва да си хване автобуса обратно до Виборг. След това ни оставя и Миа, която ще учи, а планът ни за Логумклостер пропада поради технически причини.

Вървим из центъра на Аархус, решаваме да не харчим повече пари и се отправяме обратно към квартирата на Сигне. На спирката, където чакаме автобус, група скитници от близкия приют пият и слушат Пинк Флойд. Улавям се, че си припявам, а и ми става някак носталгично. Мисля си за моя старец, за това, че скоро ще е прошка, за много неща. “Блести ти, луд диамант...”. Част от мен иска да отида и да пия едно с тези скитници, с тези призраци на миналото, но ето пристига нашият автобус и аз отново ставам спец в разминаването с датчани в градския транспорт.

Хората не остават дълго при Сигне, а и ние сме изтощени от емоцията на джаза, може би и други неща. Лягаме си в една стая, а аз сънувам как някакъв силует ми казва, че това е моята последна лудост.

28 февруари

Събуждам се преди всички, но стоя в леглото и наблюдавам тавана и стените. Сигне се събужда от алармата, излиза тихо, но аз подслушвам какво прави в кухнята – чувам как лъжицата й се удря в купичката с мюсли, как оставя ключове на масата, движението й между стаите. Междувременно чувам и трафика, детето, което пищи от горния етаж, и си припомням романтиката на всеки един голям град, град, в който се случват повече неща.

Ставаме да си правим закуска, а Сигне ни е оставила една мила бележка. Мила. Всъщност това е каквото може да се каже за Сигне и домът й. Разглеждам снимките, които е разположила навсякъде, портретът в рамка на дядо й, малките орнаменти, които издават нейния вкус към детайла. Всъщност наистина харесвам дома й много, това е моят тип дом. Или поне така бих искал да изглежда моят един ден. Снимките дават една принадлежност, която малко други неща имат.

Излизаме с Майа пеша към центъра на Аархус, където да се видим с Марек. Пред нас слънцето е толкова ярко и се отразява от пътя, че градът все едно го няма, той е далечен мираж, който още не сме видяли. Прекрасно време за разходка, макар и малко хладно. Стигаме сърцето на Аархус и за моя беда попадаме точно на улицата с магазини втора употреба, онези по които тя е прехласната. Влизаме в някои, а аз просто се въртя без да знам какво да правя. Стигаме главната катедрала на града, а Марек ми праща съобщение, че е на ЖП-гарата. Оставям Майа в един от магазините и отивам да го взема. По пътя, минавайки през пазарната улица виждам много музиканти, които свирят за някоя и друга крона. Марек ме посреща на светофара с думите, че се виждам отдалеч. Вървим по обратния път и той ми разказва повече за плановете си, за това как се чувства. Аз го поздравявам за решението му и разказвам за моите страхове, копнежи и мечти. Събираме се отново с Майа, отиваме да пием по кафе в онова задимено кафе с екзотична атмосфера, което знам от срещата ни с Лине през октомври. Говорим си глупости. На съседната маса едно момиче постоянно ме заглежда. Може би наистина съм привлекателен за жените тук.

Излизаме обратно навън и тръгваме да търсим пристанището, където да намерим хубаво място за наблюдение на корабите, но се озоваваме край индустриалната част. Странно, но тук се чувствам у дома си – навсякъде индустриализацията е малко или много една и съща, вид интернационална идентичност, в която да намериш утеха. Отказваме се да търсим пристанището, влизаме да купим нещо за ядене, а после седим в сградата на гарата и ядем. Стине трябва да ни вземе от гарата с колата, но закъснява, и за да убием малко време се разхождаме в един магазин за всякакви джунджурии за десет крони. После се връщаме на гарата, а Марек разказва, че са го диагностицирали с някакъв проблем и говорим за него и какво може би може да направи за да го оправи. Показва ни хапчетата, които трябва да пие. Три различни вида.

Стине идва, на предната седалка е Сигне, а ние се сместваме на задната. Нарушавам закона и не си слагам колана – колата е толкова малка, че не мога да се събера удобно. Сигне се явява навигатор на Стине, която не е свикнала да кара, и излизаме от града, отивайки в гетото. Виждам множество панелни блокове, с много входове, идентични в своята уморена визия. Мястото където бедните идват. Отиваме първо в квартирата на Томас – неговата собствена стая е просто диван, два единични матрака направени на втори диват, бюро и малка мебел с телевизор на нея. Чувствам лъха на инерцията в това жилище – той обяснява, че ако е тук и работи ще спестява много пари, но всъщност така и не работи. Също и как, когато се освободи някоя от стаите, ще каже, че има познат, който да я заеме и това ще е Матиас, а после ще е Кхадер и Мажд, които смятат да дойдат да учат в Дания щом завършат образованието си в Палестина.

Преместваме се в квартирата на Стине, където има повече място и можем да се разположим спокойно. По пътя ме лъхва миризмата на различни гозби, вратите на различните апартаменти са изпълнени с арабски, румънски и гръцки имена, наред със скандинавските. Един меланхоличен модел на скандинавския мултикултуризъм. И все пак гетото им не е по-страшно от Люлин 1 да кажем.

Играем игри, ядем чипс и кекс, който Сигне е направила, пием чайове с мъдри мисли към тях. Странно е, но сякаш има някакъв блокаж в днешния ден. Очакваме Стине да вземе една нейна приятелка, която също ще се присъедини към вечерята. Времето напредва, а ние решаваме кога да вземем превоза си наобратно към Рандерс, Стине отива да вземе приятелката си и да купи продуктите за вечерята – паста със сос по произведение на Томас. Казвам на Сигне, че нейната квартира ми е харесала много като излъчване. Хората се връщат, храната се приготвя бързо и ние набързо се натъпкваме. Стине ни връща с колата до гарата, сбогуваме се със Сигне, а Майа си купува кафе и поничка за мен. Скоро пристига и нашия влак, чекираме картите си и се оказваме в тихата зона, което ми дава възможност да нахвърлям няколко думи на датски от “Джурасик парк”. Трябва да започна отново да се занимавам с езика системно, ако не за друго, то поне за себе си. След трийсет минути се оказваме отново в Рандерс, а Сага ни казва, че има концерт утре. Хорът, в който пее, ще има кратко изпълнение. Казваме, че ще отидем.

1 март 12:00

Сага излиза и пита къде е Майа. Те са се разминали за малко след края на изпълнението. Поздравявам я. Тя решава да се разходи из магазините наоколо. В добро настроение, а тримата по-късно ще бъдем отново заедно на симфоничен концерт. Решавам да се разходя малко, да отскоча до американския ресторант, в който работи Боби и да му дам мартеница. Чувствам моите на ръката ми като сигнал, че съм уникален, знак за моята принадлежност, нещо, което ме топли и пази. Ресторантът още не е отворил врати и решавам да им дам мартениците дори и в един по-късен момент.

16:00

Влиза диригентът. Висок, слаб, с гола глава. Ще слушаме симфония №4 на Гюстав Махлер. Не съм я чувал, но поглъщам жадно. Наоколо има много възрастни хора, но и билетите са евтини – четиресет крони, което наистина не е много. Отделни части ми напомнят на руски композитори или виенски валсове, градящи истории със звуци, а в движенията на диригента има някаква мистика, удоволствие да наблюдаваш как в тектониката на ръцете му четеш самата история, вживянето му. Очите ми се превръщат в логично продължение на ушите, следвайки звуците, които ме интересуват в момента, изпълнителите им. Самата зала е малка, може би стотина места, но въпреки това се намират хора, които да смущават реда. Жената, която се опитва двайсет минути да си отвори пакетче с бонбони. Майа също не може да стои на едно място, тялото й не го понася или просто нейният мозък не може да обработва такъв тип култура. Сопраното излиза и макар да е само за последната част ме впечатлява. Вярно, че не е Калас, но има приятен глас, който ми напомня, че красотата се намира понякога на най-неочаквани места. Докато музикалната история се развива във въздуха, мисълта ми се спуска към оценката, че днешния ден е добър за манифеста ми, за мен самия.

Ръкопляскаме дълго, но мисля, че тук хората са сухи по отношение на това. На мен ми иде да стана, но не го правя, не искам да се отлича в здрача на публиката, искам да остана анонимен, а и това не е джаз концерт на който да избухна по този начин.

Сага е в добро настроение или поне така ми изглежда. Нищо, че иска да се напие, но пък казва, че иска да преживее всичко в този ден, да обходи клубовете, защото днес е техния автентичен ден за маскиране. Отбелязвам си мислено, че е близко до нашенските или другите, но не казвам нищо. Майа от своя страна е уморена, но пък не иска да ме задържа. Аз пък не искам да я оставям. Въпреки това отивам за една бира със Сага когато разбирам, че няма компания. Тъжно ми е, че тя няма близки хора тук, но може би просто тя е вид хипстър. Завежда ме в любимото си заведение, а аз плащам бирите тъй като четецът на карти не работи. Всички са маскирани. Ангели, демони, принцове, крале, мъже в халати и пижами и дори един Карл Лагерфелд, който дори ние със Сага не вярваме, че е той. Говорим със Сага за културата и за хората тук, за неекспресивността им. Тя обаче е впечатлена от всички тези костюмирани хора и иска да се прибере и да се приготви подобаващо. Вървим обратно към апартамета и тя отново ми казва, че се радва да съм тук.

В нощта над Рандерс, която е отново беззвездна, си мисля, че да имаш манифест и да се опитваш да бъдещ щастлив е хубаво нещо. И животът е хубав ако му се наслаждаваш...