Покой

16 март, неделя

Следобядът бавно си отива, а аз седя пред компютъра си, разглеждайки снимки, които съм търсил или направил, отключвайки стари спомени. По лицето ми пробягва усмивката на носталгията, а навън вали. Поглеждам към капките, стичащи се по стъклото, как светлината си отива от стаята, отстъпвайки бавно позициите си на нощта, мисля си върху всички тези моменти, които са изскочили в главата ми и осъзнавам, че се чувствам спокоен и в мир със себе си. И си мисля как това хич не е малко, а напротив, се оказва едно голямо постижение...

Но всъщност може би бе резултат от цялата седмица, която бе подвластна на слънцето в огромни и бляскави дози, леещо лъчите си върху датската земя. Странно е как нещо толкова малко, толкова ежедневно променя живота ти в даден момент...

Вторникът ми започна с тичане. Рано сутринта, а въпреки ясното небе, тревата бе покрита със слана. Тичам по тепърва стоплящата се земя, но ми е твърде горещо, усещам как нещо в мен бучи и свалям горнището си, оставайки по шорти и потник. Абсолютен селтак биха казали някои от моите познати, но тях ги няма. С периферното си зрение улавям, че хората ме гледат, стреснати от моята голота – дори тичащите толкова рано датчани са по-екипирани от мен, облечени в онези прилепнали термо дрехи, които да им дават ускорение във ветровитото време. А аз дишам слънцето, буквално го дишам, разпервайки ръцете си когато няма никой друг на пътеката. Дишам и ослепявам, започвайки да виждам онези виолетови петна в очите си. Зареждам се като някакъв биологичен акумулатор, събирайки достатъчно енергия за писането на проекти, което ме очаква.

Седя целия ден на хълма срещу кооперацията, в която живея. Целият Рандерс е разположен на някакъв малък хълм, а в страна, плоска като Дания, това значи че всеки метър се брои, позволявайки ми да виждам надалеч в искрящо синьото небе. Ветрогенераторните перки в далечината, къщите и църквата на един отсрещен хълм (или по-скоро възвишение). Събирам тен и пиша, облегнат на дърво, а хора и кучета вървят по пътеките, облечени в дебелите си дрехи, а при мен простата черна тениска ме топли достатъчно.

Вечерта бавно се изтъркулва с безоблачното небе, а аз отивам към традиционната ми бира в Барис. Там са Марк и приятелката му, Елена, Метте и Гите, появява се Уффе, а по-късно и Боби, чиято дъщеричка има рожден ден. Стив, господарят на куизовете, го няма и затова тази вечер куизът ще е воден от Джо. На бара работи друг човек, Дейвид – най-добрият и стар приятел на Метте, който се води “най-секси” бармана на Барис. Преместваме се на една кръгла маса като рицари и слушаме въпросите. Джо мрази типичните въпроси на Стив за зодиите и Висшата лига на Англия и затова нямаме тези лесни точки, но въпреки това печелим. Уффе не пие бира, а кола – синът му ще е при него за следващите няколко дни, той не желае да пие за да може да е свеж утре и да се разходят. Марк обяснява как може да му се наложи да напусне Рандерс – мениджърът му е променил някакви условия по договора му и опциите са отиване в Копенхаген или да си търси работа в Германия. Говори нахакано, казвайки, че няма проблем да научи за три месеца технически немски, който да му е необходим за неговата професия. Метте ни оставя, защото трябва да се грижи за двамата си мъже, които са болни. Гледайки Шампионската лига, Байерн Мюнхен и Арсенал, с Марк и Уффе говорим за Берлин, за това как всички там са първо берлинчани, а чак след това германци или от някаква друга нация. Казвам им, че за мен Берлин е като Константинопол на ХХ век – смесица от култури, сблъсък на изтока и запада, омешан по такъв начин, че нито една от двете части може да бъде самостоятелна. Марк ме гледа и казва, че ще ми открадне това сравнение. Вдигам рамене, защото това е без значение за мен, това е просто цитат, който всеки по-начетен в историята би казал. Разговарям си с Елена, която е някак встрани от цялата тайфа, разпитвайки я с какво се занимава. Финландка, завършила като интериорен декоратор, тя ми е нещо като колежка по занаят, но и по съдба. Казва ми как знае да върши много неща, не перфектно, но където и да отиде за работа й казват, че трябва да говори датски. “Even for to be a cleaner, they say “Oh, but you have to speak Danish”!”, усмихва се вяло като го казва. Разбирам я. Сега си търсела работа във Финландия, все пак животът продължава, а и трябва да се яде. Не питам за отношенията им с Марк, не е моя работа пък и не е важно.

Когато накрая оставаме заедно с Уффе, доглеждайки мача, той отново споменава как иска да дойде в България, за това как синът му се чувства на единайсет години, за първите му проблеми в юношеството, желанието да изглежда по-мъжествен. Уффе е там да го изслуша, може би повече като психолог отколкото баща, но все пак да го изслуша и да му помогне както може. Уважавам това у него. Той говори с магнетизъм и аз просто кимам. Говорим за вечерята, която искам да организирам за тях – казвам му, че ако синът му е при него, да го вземе. Не ми е проблем да готвя за повече хора, напротив, даже ще ми е приятно. Прибирам се към апартамента, минавайки край голямата катедрала, очертаваща се с големите си размери в нощта. Трябва да я снимам някой ден, но все забравям...

На следващия ден времето е все така приказно слънчево и аз преглеждам обявите за работа като съм се съблякъл гол до кръста, подал се от прозореца, предоставяйки тялото си на лъчите. Хващам тен на температура от девет градуса. Сага се размотава уморено, тъй като й предстои премиерата на постановката след два дни и репетират усилено. Тя се чувства добре от многото задачи и се усмихваме един на друг взаимно. След като съм прегледал обявите, оставям компютъра настрани, излизам с торса си извън рамките на прозореца, надвисвайки от четвъртия етаж, държа се за дограмата, притварям очи и гледам. Стрехата на прозореца, как останалите мансардни прозорци са изолирани от дъжда и вятъра, жената, която простира в съседство, фибата в улука. Мисля за утрешния важен ден, направо се страхувам от него с това какво може да се случи, но се оставям на вярата на Майа. Тя мечтае и за двама ни, а аз осъзнавам как я чувствам още повече.

Превръщам малкото хълмче срещу апартамента в моя територия. В това слънце излизам да правя правя упражнения, намирам нискорастящ клон върху един дъб, който използвам като лост. Комбинирам производството на витамин Д в тялото ми с околните предмети, които се превръщат в уреди. Но докато чувствам своята височина над това място, слушам шума от улицата и хората, които се разхождат наоколо, аз се чувствам по-висок от повечето тук. Не знам дали заради някаква глупава гордост, за да се почувствам по-добре, но аз се усещам по-висок от тях, като човек, който не е постигнал много, но се бори по някакъв начин. Защото в това да видиш изгрева над Кончето, да се гледаш с вълк отвъд реката, да откриеш пуст манастир, около който се въргалят черепите на крави и говеда, в тези неща, а и други, датчаните не могат да се похвалят. И макар, че не мога да кажа, че съм видял повече от тях, то аз не съм се спрял заради пари или нещо друго, постигнал съм неща сам. Малко, но сам... И затова този хълм се превръща в моя територия, израз на собственото ми самочувствие. Изобщо се чувствам щастлив, сигурен в нещата, които трябва да се случат или не трябва да се случат, в живота. Изливам неща на хартия, които дори да не струват от литературна гледна точка, са важни за мен. Свиквам със студа на датската пролет.

Четвъртък ме събуди с леката нервност на предстоящия разговор с Елена, шефката на Майа. Времето до срещата ни минава ту бързо, ту бавно, аз се чудя за какво да говорим, преглеждам маршрута до там, правя редовните си упражнения. Нервно подкарвам колелото, което бащата на Майа ми е дал, защото се качвам на такъв за пръв път от седем месеца. Нервно преминавам по улиците, пресичам и се набирам където трябва, оглеждам се и не слушам музика. Трудно набирам скорост, потя се, а около мен велосипедисти си карат като стой та гледай. Събличам пуловера, оставам по тениска, а гърбът ми лепне от пот. Настигам две хлапета, които карат скейтборди в алеята за колела и мотопеди, жена ми прави път за да мина, а аз се чувствам добре. Преминавам край Грейсленд, датския музей на Елвис, който пуска във въздуха рок енд рол парчетата на Краля, но изглежда като бутафорна картонена кутия, напомняща ми на мутробарока в България. Излизам над магистралата и вече трябва да се оглеждам повече, търсейки отбивката за Сдр. Боруп и въпросната улица там. Ориентирам се и пристигам навреме. Фермата, в която Майа работи, ме посреща с голяма изкопна работа, останките от разрушена къща, няколко бараки и складове, селскостопанска техника с огромни гуми и нова, ниска къща, която е типична за Дания. Жълти тухли, един етаж, черен покрив. Оставям колелото, почуквам първо, а после натискам звънеца. Елена ми отваря вратата и се разминава с представата, която съм си изградил за нея – метър и шейсет, леко пълна, с овално лице, напомнящо на това на прабаба ми, руса коса. Разменяме си малко думи на руски, влизам и изчаквам да свърши работния им ден. Родителите пристигат да вземат децата си, аз междувременно седя и наблюдавам разхвърляните пластмасови играчки, кошарката, мръсните чинии на масата. Родителите са усмихнати, Майа им обяснява какво е правила, как са се държали малчуганите, те взимат подаръци и плодове, които Елена им е подготвила. Оказва се, че Елена не говори английски и затова се разбираме на руски, датски, български. Опитвам се да се съсредоточа и да разбера какво иска, схващам това, което иска, но ми е трудно да изразявам себе си, защото в мен се сблъскват твърде много езици. Съпругът й работи на полето и няма време да свърши задачите, които трябва, така че мъжката ръка е добре дошла за поддръжката на къщата. Тук идва и моята роля, а аз казвам на Елена да караме нещата лека по лека, да види дали и тя ще е доволна от моята работа, пък ще го измислим. Просто искам да правя нещо. Става късно, с Майа се качваме на колелата и се връщаме към Рандерс. Гумата ми е омекнала и се спускам да пазарувам някакви неща, а Майа отива по своите си задачи.
Вечерта патриотично гледам мача на Лудогорец срещу Валенсия и за пръв път от онзи мач между България и Дания се паля толкова много. Подскачам в креслото, въздишам, викам на български и тъжа при загубата на отбора. Сам съм в апартамента, отдавайки се на емигрантска носталгия...

Петък минава спокойно. Сага се приготвя за официалната премиера на постановката, Майа пише курсовата си работа, а аз давам почивка от ежедневните си тренировки. Сигне ще идва също за премиерата, а Сага обяснява, че може да имаме вечерни гости от една пияна театрална трупа. Нямам нищо против от нови социални контакти.

Сготвям нещо набързо, преди Сага да отиде към театъра, влизам да си взема душ и да се приготвя подобаващо за вечерта. Времето се е развалило внезапно, изливайки големи маси дъжд върху земята, по мартенски показвайки зъби. Вечерта подгряваме с чаша вино, малко музика, и смях. Чувстваме се добре и излизаме към театъра. Сигне е вече там и отново пълна с новини – намерила си е работа в родния й град, ще се върне за шест месеца при родителите си, ще запази апартамента в Аархус и ще може да пътува. Пита ни дали може да остане за през нощта, а ние нямаме нищо против. Във фойето е стълпотворение от народ, пристигат роднини и приятели, дори и една жена с инвалидна моторизирана количка. С цялото блъскане успяваме да намерим по предни места. На сцената има десет червени стола, които са разпръснати по цялото й пространство. “Домът на Бернарда Алба”. Това ще гледаме – постановка, която съм виждал и преди, поставена преди две години, с участието на Мила. Това е плюс, че знам за какво иде реч в историята и ми е любопитно да видя как е решението на режисьора върху материала. Започнат с двойките мъже и жени, които се впускат между столовете, преследвайки се с огледала, оглеждайки се в тях. Чудя се кое от момичетата ще играе Адела, най-малката дъщеря на Бернарда, знам само, че няма да е Сага. Но и си мисля защо ми е странно, че има толкова мъже на сцената, смътно спомняйки си предната постановка по пиесата. Множество от сцените са променени, решени с музикално-танцувални действия, а на мен ми е странно когато в една от сцените цялата публика ръкопляска или тактува на музиката. Не могат ли просто да гледат действието? Момичето, изпълняващо ролята на Адела, не ми се покрива с образа, но това е мое мнение, което задържам. Сага играе добре, личи й любовта към театъра. След края на представлението я поздравяваме, аз тичам до супера за забравените от нас цветя, но той е затворен. Сигне е решила да отиде още тази вечер при баба си – не иска да бъде притеснена от цяла орда пияни актьори. Изпращаме я в един брутален дъжд, отново тичаме до Лидл за да си купи нещо за ядене, ние с Майа си взимаме по бира. Чувствам се неадекватен. Сигне хваща влака, ние се прибираме, играем карти и изпиваме една бира. Лягаме си, с идеята ми ако се появи бандата актьори и се събудя да им правя компания за малко.

Събота се събуждам рано, ставам и виждам обувките на Стефан до тези на Сага. Не личи да е имало нашествие на актьори, чуваш шептенето от стаята на нашата актриса, но не ми прави впечатление. Подготвям сместта и правя пържени филийки от стария хляб, който имаме. Въздухът се изпълва с миризма от детството ми, а лигите започват да ми текат. Майа също става, ядем няколко филии и се наслаждаваме на сутринта. Адашът ми също се показва, но не може да остане – загубил си е ключовете и сега ще ги търси. Сага остава да спи след като са будували цяла нощ. С Майа се разхождаме из града, да напазаруваме и купим нещо за Сага, след като не сме успяли предната вечер. Отново правя упражнения в парка, а едно куче идва да с и игра е при мен докато възрастната му стопанка го гълчи. Майа отива да покара малко колело, да се види с Аника, която е болна, а аз се хващам да свърша малко бумащина. После излизам да тичам, а вятърът издува спортното ми яке, блъска ме и всичко се превръща в една уморителна борба за надмощие. По пътя ми обратно, тъкмо след като подминавам самотно вървящите статуи, ме пресреща Марк, едва започнал своето тичане. Пита ме дали ще излизам довечера, защото Боби щял да прави някакво събиране – негов приятел от Щатите му е дошъл на гости. Казвам му, че ще пиша на Боби и ако става ще се видим в Барис.

Малко след като се прибирам, Майа отива да хване влака и да има женска вечер при приятелката й Сара, която живее в Аалборг. Сага се събужда и решава също да излезе навън, разказвайки ми как се е запознала с приятелите на Стефан, по-специално един на име Том, който може би е хиперактивен, скачайки на гърба на всички хора. Времето бавно тече, Боби ми е писал, че срещата ще е за десет часа в Барис, сготвям нещо за двама ни със Сага, някаква си моя измишльотина и се приготвям.

Улиците са пълни с хора от различни възрасти, а Барис шуми от народ. Уикендът на свети Патрик, всички носят шапки и пият гинес. Боби го няма, но там е Марк, който едва разпознавам с риза и сако. Казва ми да отидем в “80-те” където бирата е пет крони, а после ще се върнем обратно в Барис. В “80-те” има банда негови познати, той ми плаща бирата, взима една бира и на бармана, който се шегува как сега всички са богати и черпят, хвърляйки пет крони наляво и дясно. Запознам се с компанията му, но не запомням името на нито един, тъй като е шумно, с изключение на Тери, който се появява после в Барис. Говорят си неща, а Марк ми обяснява как е вече от една година в Дания, в Рандерс, как му харесва тук. Говорим си за тичане, как той е влязъл в режим да надгражда, показва ми маршрута си. Разказва ми, че от време на време взима кола под наем и отива до Норвегия, където планинарства. Кани ме някой път с него. Обяснява ми как се стреми да изстиска максимума от себе си, да е най-добрият във всичко, с което се захване ако ще и да е игра за телефона.

Боби е пристигнал в Барис и ние се връщаме там. Те са в зоната за пушене и се запознавам с Денис, приятеля на Боби от Орландо. Рори също е там и му обяснява как не може да повярва, че Денис не знае за бандата, още повече, че е в съответния град. Аз не говоря много, седя и слушам за да добия картинката. Когато я получавам и аз оставам шокиран. Денис е военен пилот на вертолети Блек Хоук, който е разпределен в базата Рамщайн, Германия. И да, не знае за групата. С Рори го гледаме като изтребители, а междувременно те ме черпят от рома, който са си взели – Хавана Клуб резерва. Неудобно ми е, но те щедро ми наливат в чашата, напомняйки на Денис, че той не може да пие това в Америка. Рори решава да поправи музикалното невежество на Денис, отива до бава и поръчва да пуснат нещо на Рамщайн, естествено “Америка”. В един момент всички стават за да пушат, а на масата сяда познатият ми вече шизофреник, който си пее песните и започва да размята юмруци към мен в желание да си правим поздравите със свити юмруци, кокалчета в кокалчета. Некоординиран е и аз се усмихвам, спокоен, но все пак нащрек, знаейки, че той всеки момент може да ме цапне като стой та гледай, без изобщо да осъзнава какво прави. След малко Рори идва и му казва да стане и да изчезне. Барманът на смяна идва и му казва да се премести, а накрая го изгонва. Единствено Боби загрижено му търси блузата, която е носил. Поръчва се втора бутилка ром, пием шотове с текила. Марк се отцепва, тъй като явно е пушил и трева, а в един момент аз се оказвам на масата със Стивън и за пръв път говорим повече. Разказва ми как единственото му отиване до България е било ужас – Слънчев бряг, откраднали са му телефона, а накрая е изхарчил останалите си пари в един петзвезден ресторант и в замяна е получил хранително отравяне. Казвам му, че никога не бих отишъл в Слънчев бряг, че там е най-ужасното място за мен за почивка. Денис ми разказва, че жена му е рускиня и милее за България, прекарвайки всяко лято в Слънчев бряг, а аз му казвам, че има и по-хубави места, които трябва да се посетят. Денис е някакъв добряга, който ми казва, че обича да черпи готини хора с алкохол и ме залива с ром и бира. В един момент се местим до заведението, където работи “сестрата” на Боби, изпушваме една цигара с нея, но Денис не му харесва мястото и се връщаме в Барис. Пием по още един ром, Марк е изчезнал на някъде, Рори се присъединява, но е вече мат. Говорим си още, а после отиваме в “80-те”, който сега се къса по шевовете от хора. Чувствам се уморен, а и стомахът ми е отвикнал на толкова алкохол. Изпивам спокойно още една бира, сбогувам се с Денис и компания, обещавам на Боби да направя шоколадов десерт за дъщерите му, и се понасям към дома.

Там срещам Сага, която се е прибрала с Том за който ми обясняваше вечерта, измивам си лицето и лягам.

Няколко часа по-късно се събуждам свеж, без махмурлук, но продължавам да се излежавам, слушайки как Сага и Том стават, правят си закуска и говорят. Не съм особено социален, но ставам ям малко заедно с тях, а после се прибирам в стаята си. Сага е щастлива, че има с кой да си говори за класическа музика, свият заедно на цигулка и китара, а после Сага отива на една работна среща за бъдещ проект.

Следобядът спокойно се изтъркулва до вечерта, до момента, в който дъждът завалява и аз гледам стари снимки, чувствайки се в мир със себе си...