Дания като комбинация от пролет, любов, закони...

10 март, 14:25

Пипам се по врата. Стар навик, с който се опитвам да разбера дали пак съм се постригал селски, пропускайки места, които скоро да избуят в някаква неопределена фауна. Естествено съм изпуснал няколко кичура, които се къдрят с масивността си в дланта ми. Колкото и да се дразня когато човек се опитва да спести от всичко, в желание да не харчи пари, фризьорът се оказва просто лукс. Явно ще трябва да поработя още малко с ножицата. Въпреки това сега се наслаждавам на пристигналата пролет тук. Слънцето отваря своята гръд през небето, жадно да нахрани студената земя, а реката отразява тази благодат докато лебедите прелитат ниско над водата. Седя на дървената платформа и си представям какво ли би станало ако тя внезапно се откачи и аз се понеса по течението към морето. Къде ли ще спра? Какво ли ще видя? Затварям очи и си представям градчетата по поречието, горите, които надвисват клони, рибарите с прътовете им, Дъската на която съм се облегнал ме ръби, но не й обръщам внимание.

Странно е как нещо малко може да те вдъхнови – история, която ти разказват, просто изречение или да гледаш нещо ежедневно, но подплътено с много смисъл за теб. А това в седмица като тази, в която се изживявам като обикновена домакиня, не е малко.

Неделната сутрин, в която седим на маса четиримата – аз, Майа, Сага и Сигне, дошла ни на гости, и закусваме. Колкото и банално да е, съм станал рано сутринта да направя палачинки отново – както и предния ден, защото моите две дами имат празник, защото искам да покажа любовта и благодарността си и да ги зарадвам. Кулинарното изкуство е най-простият начин да покажеш важността на някой за теб и затова както майка ми навремето съм станал в седем сутринта да разливам сместа в тигана, да правя най-тънките палачинки на света, които да са с богат млечен вкус и малко масълце, а стомахът ми през това време да къркори. И в неделята, както и съботата, закуската се превръща в едно малко тържество на идващия ден, на всички тези хубави неща, които могат да се случат през него. В такива моменти чувствам този апартамент като мой дом поне за кратко. А слънцето не признава нищо, сякаш и стените нямат значение, защото холът плува в светлина и топлина, предсказвайки величествен ден. И наистина той бе такъв, с топлия си вятър, който ме лъхаше когато час по-късно излезнах за джогинг, а по брега на реката множество мъже и жени ловяха риба, говореха си неща един на друг, а аз ги задминавах, надбягвайки се за удоволствие със слънцето.

Но всъщност Сигне бе носител на вдъхновението целия ден. Малко по-късно тя се върна в апартамента, след като бе отишла на проповед в църквата където Сага пее. Сяда на влаковата пейка, изпъва дългите си крака и косата й придобива един огнен блясък от слънцето в нея.

-Беше вдъхновяваща проповед – разказа ни тя. - която ме накара да се замисля. Много съм щастлива, че отидох. Стефан, вероятно ти щеше да я харесаш, жалко, че беше на датски.

-Каква беше проповедта? - любопитствам аз.

-Свещеникът започна с изречението “Любовта идва преди съденето!”. То ме грабна, а той ни разказа как преди време, на една друга литургия, е трябвало да изпълни определен ритуал. Тогава всички в църквата са били деца и тийнейджъри пред които е трябвало да направи обреда. И точно по средата на обреда, когато и двете му ръце били заети, вратата на църквата се отвори рязко и вътре нахлула една пияна жена. Тя казала, че иска да остане, отишла до свещеника, прегръщайки го с една ръка, а той се опитвал да я избута, показвайки й, че трябва да направи нещо определено, че тя му пречи и е по-добре да напусне. Тогава тя му казала, че любовта идва преди да съдим, а това изречение натиснало някакво копче в светия човек, който й позволил да остане, проглеждайки за искреното й желание да присъства на литургията. Защото макар и да била пияна след цяла нощ купон, тя получила вдъхновение и страст да открие Бог в онази сутрин. Не знам, тази история ме зареди силно! - усещам трепета в гласа й, просто кимам разчувствено и изтичвам до тефтера си и записвам точно тези думи. “Любовта идва преди да съдим!”

Бог наистина работи по мистериозен начин, давайки обяснение на това от което имаме нужда. Вероятно Сигне няма и представа как ми действат тези думи, каква врата е отворила пред мен. Всъщност може би дори и аз не знам, но в този момент искам просто да я целуна от благодарност по челото.

Остатъкът от деня преминава в боготворене на първия наистина пролетен ден. Решаваме да си направим пикник. Слагам пицата, която е останала от снощи, заедно с няколко хлебчета и ябълки, правя термос с нескафе, взимаме одеало и четиримата се спускаме надолу. За да спестим време се спускаме през забранения участък до гарата и за наша изненада на другия край ни очаква телевизионен екип. Репортерът разпитва Сага и Сигне, а аз се подхилквам какво ще стане когато ме попита мен, а аз му кажа, че не съм датчанин. Става въпрос точно за това откъде сме минали. Защото е забранено, упомената е опасността, че може да те блъсне влак, но все пак множество хора преминават. След като са ни взели интервю продължаваме към реката, а по пътя коментираме как се държат журналистите, какво се води новина в Дания. Късно вечерта на същия ден, гледаме репортажа, който обяснява колко опасно е да се пресичат жп-прелезите, как трябва да се направят нови ограничения, да се запази животът на датското население. Напушва ме смях докато го гледах и ми превеждат – Дания е страната на неограничените регулации, където всяка една опасност се третира с повишено внимание. Липсата на опасност е може би белег за желанието на датчаните да не живеят. Всъщност може би са повече или по-малко нация от хипстъри, които просто блуждаят в рамките на обществото си, но неспособни да се справят с рисковете на реалния живот....

Разполагаме се на една поляна край реката, не говорим много, а просто си почиваме. Когато си говорим звънти смях. Аз с детски ентусиазъм се катеря на едно дърво, разкървавям си ръката, смуча кръвта и се чувствам жив. Времето сякаш е спряло, а гледката на двама старци, мъж и жена, които се държат за ръка, ме разтапя. Любовта е преди да съдиш и продължава докато се сбръчкаш...

Когато със Сигне се отправяме обратно към апартамента, за да се приготви преди работа, говорим за дядо й, който е починал лятото. Обяснявам й какво съм почувствал като съм видял снимката му на леглото й и говорим за роднините, които сме загубили. Майа и Сага пристигат без да са купили обещаните остеболер, еквивалент на нашите кашкавалки, а Сигне решава, че трябва да си купи. Без да имаме много време влизаме в Лидл, взимаме три броя и отиваме на касата. Тъкмо плащаме и влакът се появява в далечината, с достатъчна скорост, която да ни предизвика да тичаме. Стиснал съм едната кесия с кашкавалки за двете ми съквартиранки, а в другата ръка държа чантата на Сигне. Тичаме като луди, тя вика как мрази да тича за влака, но той не е като мъжете, не се появява на всеки пет минути. Успяваме да го хванем, а аз я прегръщам с благодарност, че ми е споделила толкова съкровенни неща. Тя има харизма, която дори сама не оценява или вероятно не разбира.

Всъщност както всяка голяма общност и датчаните имат своята харизма. Мислейки за нея, се сещам за Уффе, с който пием бири във вторника, а той ме побеждава с магнетизма си. Личи му, че е бил учител. Аз самият не съм в настроение този ден. По някакъв начин пристигането на Сага за куиза е нарушило едно равновесие в моя “мъжки “ свят. Не мога да я оставя сама и затова обръщам повече внимание на нея отколкото на Уффе. Но това е някак без значение, защото той е толкова добре познат в този бар, че веднага си намира компания, а тоав ми подчертава моята маловажност на датска земя. И въпреки това осъзнавам, че датчаните са щастлив народ по една или друга причина. Дали е, защото са благословени с незнание за трудностите на живота, подсигурени от социалната си система, или просто са прости хора, които обичат обикновените неща в живота, не мога да отговоря. Но Уффе ми казва, че поне трябва да се усмихвам повече. На четиридесет години, със син на единайсет години, той оценява всеки един момент прекаран с него. Казва ми, че иска да дойде в България когато съм там за го разведа. Запознавам се и с Марк, всъщност за втори път, а Рокси, неговото куче, има едни от най-прекрасните очи, които съм виждал. Разтривам я между ушите, а тя ме гледа благодарствено. Някой пита дали са разрешени кучетата вътре, а Рори, барманът, казва, че Рокси има повече право да бъде тук отколкото някои от редовните му клиенти. Всички те са попили отчасти датския начин на живот, но пречупен през техния опит. Откривам, че на бара има и български банкноти, а Рори се прави, че не ги окрива. Боби също пристига и говорим малко, раздавам им мартеници, а ден по-късно той ще ми прати снимка на двете му прекрасни деца с мартениците на ръцете им. Наистина обичам Боби и неговата американска сърдечност. Не мога да кажа, че датчаните не са сърдечни, но това става на определени места. Барът на Бари е едно от тях и затова обичам да прекарвам мястото си тук. Но най-интересните души от онзи вторник са двама датчани – един натурализиран и един естествен.

Натурализираният е всъщност тайландец, който има едро мускулесто тяло, което е подчертано от ниския му ръст. Има визия на истински хипстър, следващ новите модни тенденции – зализана назад коса, петдесетарска прическа, завити нагоре мустачки, очила с рогови рамки. Разговаряме се, а той ми споделя, че има дете, как в момента се движи между Аархус и Рандерс за да прекарва повече време със сина си, че сегашната му приятелка също има дете и учи архитектура, за дилемата му дали да учи или да продължи да работи във фирмата на втория си баща. Обяснява ми как няма връзка с биологичния си баща, който е в Тайланд, за техни ритуали. Всъщност той отдавна е повече датчанин отколкото човек от Азия. Гледайки го, в светлината на бара, намирам лицето му за интересно – амалгама на Изтока и Запада, типичните азиатски черти със западноевропейски маниери, дрехи и излъчване. Искам да го снимам, но точно в този момент не нося камерата си, а и не запомням името му. И въпреки това се надявам на нови срещи.

Другият бе шизофреник. Поне Боби ми казва това, а той просто ми се струва като твърде пиян индивид, който пее песните, звучащи в бара, клатушка се и ни обяснява нещо. Всъщност погледът му е стъклен, от онези празни погледи, които не разчиташ, способни да бъдат едновременно невинни и криещи жестокостта на някакво чудовище. Говори нещо, а Боби ми казва да се запознаем. Стискам му ръката, която е силна и твърда, а той ми пелтечи нещо тихо, стиска бутилката си с бира и е вирнал показалец към мен. Чувствам се неудобно. Той ми подава монета, измърморва нещо на английски, че съм демон. Боби разпознава репликата, че е от “Мюнхен” и му обяснява, че съм приятел. Въпреки това, в изблик на неопределена емоция, получавам удар в рамото. Шизофреникът ме гледа и ми се усмихва, а аз отстъпвам бавно, с желание да не разбудя звяра в него. Уффе ме гледа и ме пита какво правя там, а аз не мога да му отговоря. Малко по-късно си тръгвам от бара със смесени чувства и размисли върху сблъсъка ми с датската култура и доколко я разбирам.

10 март 15:40

Облаците отново поглъщат слънчевата гръд, а на мен ми става студено от водата под гъза ми. Кафето ми е свършило и е време да се понасям обратно към апартамента както повелява ритуалът от последната седмица за уединение. Вървя край реката, а тези малки моменти и сблъсъци с датската култура ме карат да мисля дали не изпускам нещо вдъхновяващо. Майа с ентусиазма от работата й, разговорите за децата, подаването на ръка от страна на шефката й, рускиня на име Елена. Странна седмица на спокойствието, която е вече в миналото, но думите, които Сигне каза, макар и не нейни, са се вкопали в съзнанието ми. Дали наистина е трудно да обичаме без да съдим другите, просто заради самата любов? Без граници, изисквания, без комплекси?

Вървя, мислейки за това, и пресичам опасния път през релсите, който толкова плаши датчаните. Не се подчинявам на техния ред, аз съм свободен българин, макар и беден. Човек готов на рискове, но не на всяка цена. Просто чужденец в Дания...