Проблясък...

Докато вървях по вече до болка познатите пътеки, а слънцето за пръв път ме обливаше толкова силно с лъчите си, разбрах. Аз бях влюбен в този ден, в светлината и топлината му, дори и вятърът не беше същия, а напротив, беше част от цялата тази хармония. Това бе един красив ден,  към който аз изпитвах луда обич. Слушах музиката от слушалките си, усмихвах се на хората и запаметявах всяко кътче от него, защото той безвъзвратно щеше да отмине, но да остане по този начин в съзнанието ми – сила, която да извиквам при нужда, да използвам като подкрепа когато красотата я няма...

И тогава ме проряза истинското прозрение. Аз бях влюбен в красотата, във влюбването като акт. Аз бях влюбен в абстракция. Защото какво е красотата ако не абстракция, която получава физическо проявление върху хора, събития, места, крие се в думи, въздишки, действия и предмети. С този проблясък сякаш се отвори врата в съзнанието ми и всички онези мигове на красота, които бях запечатал и в които се бях влюбил, които ще бъдат най-ценното ми притежание и ще ме изгарят с топлия си пламък. Всички тези жени, които съм обичал с цялото си сърце, вероятно и тези, в които ще се влюбя макар и за миг и едновременно с това ще се разделя в този миг – всички те изникнаха в съзнанието ми и аз седнах на една пейка, за да се разплача от тази неизброима красота в главата ми. Защото заедно с това осъзнах, че вероятно човек като мен може никога да не е щастлив. Човек като мен ще иска да има цялата красота на света, ще я търси и гони под дърво и камък и вероятно ще наранява носителите на обожанието, което вече е намерил. Защото аз ги обожавам...
Баща ми, който ми показва как да нарисувам Зевс със стари виолетови флуомастери, върху стар негов скицник. Майка ми, която е огряна от пролетна светлина, докато шета из кухнята. Първите палачинки, които някога съм ял. Роки, който скача в леглото ми и излизва лицето ми с език. Баба ми, която е облечена в черни дрехи, но в очите й се крие онази топлина на жадна за обич жена. Първото ми излизане извън рамките на двора и усещането за свобода. Първата ми целувка, първият ми шамар от Мария. Адриан, който пристига маскиран като Батман за несъстоялия се карнавален рожден ден. Сабина в нейната китна рокля с буклички, синьо-бяла, която се опитва да играе волейбол с нас и пада. Добри, който рисува своите фантазии върху огромни листове хартия. Щастието да се спускам с пластмасов самосвал по онова нанадолнище в Девин. Разходките с дядо ми из планината. Онези сутрини, в които седях при леля Соня и си варяхме кренвирши и препичахме хляб на малкия й електрически котлон. Първата ми целувка от Теодора, която беше просто от благодарност, но за мен беше толкова много повече. Първия път когато гледах “Междузвездни войни” с дядо ми и лентата на апарата се скъса. Емо, който ни показваше скулптурата си на емблемата на Ролинг Стоунс. Първия ми поглед в очите на Мира и онова петно, което ме впечатли толкова много. Родителите ми, които танцуват прегърнати. Усещането да държиш нечия ръка. Сутринта в Барселона, когато тичах към онези гълъби и те се надигнаха едновременно, а аз отново бях хлапето от улица “Тотлебен 51”. Съграждането на къща в двора на Лъчо. Да видиш света отново след като си боледувал две седмици от кониктивит. Първото ми изскачване на Черни връх. Да вървя навътре в морето срещу вълните без да ме е страх. Чаша топъл липов чай след като ме е валял дъжд цял ден в планината. Всеки един изгрев, който съм посрещал. Всеки един залез, който съм изпращал. Диана, облегната на една колона в магазина, а светлината се отразява от лицето й. Албена, която ме прегръща в онази студена вечер, а аз потъвам в топлите й очи. Стела, разтриваща очите си след като е свалила очилата си, а устните й са разтеглени в лека усмивка. Стаси, която изглежда като хетера с косата й хваната нагоре и онзи дълъг лек шал. Криси, която се е качила на гърба на Милен, а ние всички се смеем, защото сме едно цяло. Любов, която винаги се усмихва. Йанник, прегръщаш майка си и пиещ бира с втория си баща. Адриана, която прави плитка от косата си, седейки на  зелената поляна. Погледът на Мила когато една вечер я пренесох на ръце над една огромна локва – поглед, изпълнен с благодарност. Катя, която говори на нейния малък мъж, а той се радва от уюта на бебешкото си столче. Мира, която пее нещо на микрофон на вилата на Христо. Първата ми среща с Рада и нейното ноар излъчване. Онази нощ, в Слънчев бряг, когато плувах по гръб, а над мен и около мен имаше само звезди и тъма. Звездите, които проникваха през прозореца миналата нощ. Майа, която ме пита дали мечтая. Лейла, танцуваща като фатална жена, на високи токчета и с желание да се забавлява. Усещането да положиш ръка върху женска гръд и тя да тръпне от студените ти пръсти. Мира, която не вярва, че искам да я целуна за първи път истински, като влюбен момък. Диана, която ме чака пред входа на онази дискотека и моята нервност при първата ни целувка. Бабата, която чисти кочани с царевица, а кожата й е потъмняла от жаркото слънце. Гледката от връх Вихрен. “Американски прелести”. Барселона рано сутрин. Барселона по време на здрач. Очите на Стаси, която ме гледа над ръба на скицника си, докато позирам. Небето над Девин докато не работеше уличното осветление. Баба Мария, която стои на пост, а зад нея струи светлината от коридора. Безкрайният плаж на Роемое. Хонза, Кристчън и Йанник, тичащи към мен по морското дъно. Майа и Сага, които тичат към морето, всичко наоколо е сиво и навъсено, а лицата им светят от смях и щастие. Усещането да правим нещо заедно с баща ми. Дядо ми, който чисти ориз. Майка ми, сияеща от щастие, при изненадата,която съм й подготвил за рождения ден. Сара, която ме посреща с червени обувки на високи токчета. Децата от училището, които не разбирам, но трябва да наблюдавам и пазя. Стаси, която оправя връзките на блузата си. Онзи пръв поглед към връх Вихрен и усещането, че ходя по стъпките на дядо си. Прашният черен път по южния склон на Витоша, който бе покрит с пожълтяла трева и множество стъпки преди нашите. Лейла, надвесена на прозореца си в Будапеща, а светлината меко влиза вътре. Четящите скитници на Будапеща. Майката на Марек, която полага ръце върху мен, изпълнена с онова всеобхватно майчинско чувство на загриженост. Момичето, което целунах веднъж при игра на криеница. Мария, която дъха розите на една улица в Лозенец. Майа, която плува в Еленското езеро. Миа, която седи на ръба на леглото и е изпълнена с въпроси за живота. Кхадер, който просто се усмихва и всичко заблестява. Всичките ми съученици, които танцуват на Get Lucky. Адриана когато не се стеснява да бъде каквато е. Христо, който свири на китара. Тюленово през април. Гробът на онзи военнопленник, който е избрал да бъде погребан с останалите си събратя, а не със семейството си. Историята как Димо е открил Джон Бътлър Трио. Огъня. Начинът по който Стаси работи с глина. Съсредоточението докато Рада рисува. Погледът на Влади към Диана. Майа, която говори с баща си. Йанник, който свири на укулеле. Сара на фона на червената шума. Облаците, които се гонят в небето и променят цвета заради слънцето. Момичето, с което се запознах във влака към Будапеща, приличащо на Венера, излизаща от вълните. Мира, която се чувства освободена след връзката ни и продължава напред. Сабина в Кьолн. Майа, която се усмихва, а наоколо е пълно с планински върхове. Да наблюдаваш как някой танцува без да се притеснява. Стаси в онази дъждовна лятна вечер. Мъжът, който се прибира след протест, гордо вдигнал знамето и вярва в победата. Сексът. Извиващото се женско тяло. Усмивките. Целувките. Да видиш възрастна двойка, които се целуват без свян. Да преоткриваш някой човек всеки възможен миг и да знаеш, че той или тя ще е винаги част от теб. Майа, която ме пита дали мечтая. Падащи есенни листа. Музиката на Стинг. Емо, който се усмихва въпреки всичко и всички. Очите на всички жени, които съм обичал... И ще обичам...
Списъкът продължава, а аз все така плача, защото понякога красотата е твърде много за един човек да я  поеме. Тогава тя е като Сцила или Харибда, митично създание готово да отнеме живота ти на късчета безбрежна радостна болка. Защото любовта е болка, понякога и съмнение, и не може да се запуши просто така. А аз, бидейки влюбен в красотата, вътрешната и външната, не мога да си позволя да й сложа похлупак, да я покрия със сажди, защото човек е нищо без любов. Просто понякога сърцето изпитва повече любов отколкото не необходимо, заслужава или може да поеме. И затова плаче. Плаче от радост или от болка, обикновено и от двете...

А аз седя на кея край реката на Рандерс, около мен минават различни хора, гребящи каяк, и се чудя докъде ли ще ме доведе моето прозрение. Все така влюбен в този слънчев ден ...