Въпросителни..

02 февруари, някъде около 01:30 по пътя за Рандерс

Автобусът се движи бавно, а очите ми парят. Жадувам за сън, но гледам през прозореца и хората, които спокойно са се отпуснали на седалката – жената, която чете, момчето от азиатски произход с пакет бири, другите нехващащи окото ми пътници. До мен тя се е отпуснала, а в полузаспалия ми мозък се блъскат множество мисли. Едната е, че година по-рано по това време съм преминавал Сърбия с множество българи, които търсеха препитание извън границите на родината. А аз просто се бях хвърлил в приключение, което мислех, че ще е само четири месеца...

А ето ме сега, година по-късно, преживял много неща, а една част от мен се пита дали си струва. Прехвърлям си случките от изминалата седмица и чувствам меланхолията на напускането на дома. Примесена с факта, че е изминала точно една година откакто видях баща си жив за последно. Изниква пред погледа ми в изцапания си анцуг, с дебелото яке и наболата брада, бавната походка. Чувствам се уморен – от път, от нерви, от непостоянството в емоционалния ми багаж, а също и в нейния. Поглеждам я и си мисля, че мооже би съм се хванал за сламката, а съм изпуснал гредата от която съм имал нужда. Вероятно мисля твърде много. Всъщност знам, че го правя. И продължавам да прелиствам нещата като страници, опитвайки се да намеря точния отговор.

А денят бе започнал толкова обещаващо с тръгването към Оденсе. Сутринта, преди да потеглим, седях в хладния хол, а зимата се простираше нашироко в полето, скрита зад издигащите се в далечината смърчове. Погледът ми се плъзгаше по белезите на дома – всички онези малки дрънкулки, керамични фигури, снимките на семейството, книгите с износени корици. Седя в това помещение, обсипано с дървения и нещо в мен ми напомня, че съм гост тук. Усмихвам се при мисълта за досега ми с топлината на семейство Йоенсен – вкусната храна, пламъка от камината, смеха, играта след вечеря, споделените късчета моментно щастие, снимките на Майа като бебе, усмивките на родителите й. Това е семейство, което е сплотено, а не като множество български фамилии, които само дебнат да си забият нож в гърба.

Все още съм сам в хола – Майа и баща й са отишли да карат колела, а аз използвам времето да медитирам, гледайки през прозореца и нахвърляйки бележки в малкия си дневник. Не ми остава време да пиша много в него. Може би това ми напомня, че съм отчасти самотник. Харесва ми тишината във въздуха. Скоро цялата къща се разбужда и аз съм невидим, седящ в далечния край на далечната маса, без да мърдам, и гледам какво се случва. Лисбет, която приготвя вода за чай, Йан се разхожда по гащета – всичко това ме кара да се чувствам у дома.

Закуската минава бързо, дори неусетно, и ето че сме на магистралата – заледен дъжд барабани по предното стъкло, а аз съм се отпуснал удобно на задната седалка. Всеки път, когато съм по пътищата на Дания, очаквам да видя планина. Зад ей онзи завой или следващия, но така или иначе изненадата ми не се случва. С Йан си говорим за планини, как България не е позната за датчаните като планинска дестинация, но ако се направи подходяща реклама, за трудното придвижване до страната ми, за списания, в които мога да пиша. Да пиша... Усмихвам се някак на себе си. Напоследък не ми остава време за това...

Сутрините като цяло са мудни в тази седмица. В леглото съм до късно и това ми обърква каквото и да е желание за работа, самото ми движение е странно. Нощта идва твърде бързо и си създавам впечатлението, че нищо не върша през деня. Може би и не се случват чак толкова впечатляващи неща. Или пък поне няколко...

26 януари

Първото ми пътуване на стоп. С цел да спестим пари и да стигнем до Фйелеруп и да видим морето. Странен ден за пътуване на стоп – бръснещ вятър и мирис на зима. Всъщност тук тя се усеща наистина и в този ден аз съм щастлив, че ще се придвижим донякъде. Знам, че скоро няма да имам такава възможност. Стартът е малко труден – още в Рандерс ни подминават много коли, а аз започвам да се изпълвам със скепсис. Опитваме различни техники, а най-накрая Майа успява да спре първия ни превозвач. Аз се крия до една сграда. Колата спира, аз изскачам към Майа, и пътят ни започва. Шофьорът ни, мъж на около трийсет и пет, си говори с Майа и чак малко по-късно разбира, че аз не съм датчанин. Оказва се, че е имал приятелка германка, с която е говорил на английски. Пожелава ми успех в търсенето на работа. След шест километра ни оставя край пътя и ние махаме на колите, а вятърът ни убива бавно с любовната си прегръдка. От бензиностанцията срещу нас намираме нова кола. Мъжът е възрастен, малко приличащ на Хемингуей, но повечето северняци мязат на него. Не разбирам много за него, той говори само на датски. Оставя ни на едно кръгово, което би трябвало да ни улесни в задачата да си намерим превоз до крайната дестинация. Но ето, че са минали поне двайсет коли за двайсет минути и никой не е спрял. Майа започва да изпада в нейните настроения, тя мрази студа, а аз се опитвам да запазя спокойствие. Мразя излишната мелодрама понякога. За момент се разделяме – аз отивам да стопирам коли в посока Рандерс, а тя остава на същото място. Който спре първи кола, то това ще е посоката на придвижване. Отново тя успява да спре първа – стар мерцедес. Мъжа вътре е над петдесет, пълен, приличен на стара мутра по нашите ширини. Отново не говори на английски, а мен ме сърби езика да кажа нещо на датски, но все пак се въздържам. Той ни откарва до Фйелеруп. Веднъж стигнали крайната дестинация настроението ни се подобрява, навлизаме между дърветата и там сме защитени от вятъра, усмивките се връщат по лицата ни. Решаваме на връщане да вземем автобуса за да не мръзнем, майната му на парите, здравето е по-важно!

Излизайки от дърветата се оказваме в покрайнитите на Фйелеруп, където има малки летни къщи. Свиваме по уличките и скоро се озоваваме на брега. Морето е замръзнало в плитчините, а сиво зелената му жива маса се клатушка в далечината. Пясъкът хрущи под обувките ми. С навалялия сняг, всичко изглежда като една постапокалиптична картина – изтърбушени лодки, тук там останки от боклуци, отдавна проядени от солта дървета. Само чайките ми напомнят, че това е просто зима. Вървим по ивицата и пристигаме до голяма гора, която е маркирана с няколко основни цвята. Избираме най-краткия и следваме синята диря. Разминаваме се с други хора, които са помъкнали бинокли и камери, зачервени и усмихнати, всъщност местните обичат суровата си природа. Отбиваме се в една пътека и намираме място на завет където изяждаме обяда си и пием глътка чай. Животът е хубав когато е простичък. Продължаваме по същата пътека и в липсата на сняг ще речеш, че е ранна пролет. Птици пеят между клоните, чайки се чуват в далечината. Обсъждаме планове за намирането ми на работа, за различни неща, които да вършим заедно.

Изведнъж се оказваме пред една ферма. Объркали сме пътя зловещо и Майа не знае къде се намираме и оттам се сдухва. Аз не се притеснявам – има достатъчно време преди слънцето да се скрие, имаме пари и телефони, но нейната нервност ми се отразява. Отбиваме се до къщата и питаме къде точно се намираме. Оказваме се близко до някакъв път, който се оказва от онези, които стопаджиите наричат “изгубени” - малък, с рядко преминаващи коли, а и ние не знаем в коя посока е Фйелеруп, поне да тръгнем натам. Избираме едната и стопираме малкото коли, но никой не се отзовава. Някои ни гледат тъпо и невярващо, а в главата ми са думите на Нанна, която обясняваше веднъж колко се е променило отношението към стопаджиите в Дания. Вървим покрай шосето и скоро пред нас изниква някакво селище – няколко сгради, които са разпръснати по земята наоколо. Призрачно място – няма хора, къщите пустеят и аз се шегувам, че всеки момент някой ще ни убие. Чукаме по вратите, с надеждата да разберем къде сме точно, но всички врати са като вик в пустинята. Накрая един човек ни казва, че сме в правилната посока и близо до по-голям път, а ние продължаваме да вървим за да не замръзнем. Накрая ни спира един мъж с микробус, който ни хвърля близо до следващия път, който трябва да поемем, а не след дълго едно младо семейство ни докарва до изходната ни точка във Фйелеруп. Вървим пеша и скоро стигаме една вече неработеща бензиностанция, която се е превърнала в онези типични места за малките градове – всичкопродавница, видеотека, игрална зала. Всичко, което може да донесе някакви пари. Жената вътре е приятна – с червеникава коса, прилича на госпожа в някое начално училище. Взимаме по един хотдог, който е истинско чудо на кулинарията в този момент за нас, а кафето е едва пет крони за пълна чаша.

Съставяме план – да стоим на топло за малко, после да стопираме докато има светлина, а ако нямаме успех да се върнем обратно. Няма смисъл да мръзнем, а и ще изчакаме автобуса. Жената ни казва, че сега се състои някакъв голям турнир по хандбал. Аз се смея, че явно затова не ни спират. Вече посгряти сме отново на пътя, а колите ни подминават. Махаме, но нищо. И тогава ни спира една жена, която просто решава да ни хвърли до Рандерс – движи се в тази посока, но за нея няма проблем да се отклони малко. Говори на датски, а аз схващам отделни неща, а Майа ми обяснява после.. Работи като физиотерапевт на хора с мозъчни травми. С Майа си говорят на професионална тематика, а аз наблюдавам пътя и оценявам първото си пътуване на стоп. Само се надявам с мълчанието си да не обиждам хората, които ни возят...

1 февруари

Вече сме в Оденсе и търсим базара. Йан е заръчал да купим от любимия му черен чай, който е наистина силен. Влизаме вътре и се оказва, че той е пълен с търговци от арабски или турски произход, които продават всичко, всякакви глупости, дрехи, плодове и прочие. С умиление се разчувствам при гледката на бурканче лютеница “Дерони”, а царската туршия и лозовите листа ме карат да се чувствам като емигрант от години. Странно е как мисълта, че ще си далече от корените ти, те превръща в меланхоличен индивид.

В Оденсе вали и след като сме накупили всичко необходимо тръгваме към Йанник и Еспен. Имаме нужда да седнем на по кафе и да хапнем по някой залък. Пътьом сме унищожили вече джинджифиловия хляб, който Майа бе направила в петък. Заварваме момчетата след поредния купон – хора си тръгват, а ние влизаме, квартирата им е като хан за желаещите да си пийнат по бира. Гледката на Йанник ме успокоява, за миг всички онези въпроси за бъдещето се отдалечават от мен, защото тук е приятелят ми, най-близкият ми от цялото училище. Отново е пуснал брада и е както когато се запознах с него. Голям мечок. Еспен пък е без брада – забрана от работата, която е започнал.Грижа за хора в старчески дом. Той не е щастлив от нея. Пием кафе и просто се наслаждаваме присъствието си на едно място. Между стените на тази квартира бих живял, защото тя винаги е била нещо като пристан за мен с еклектичната си момчешка атмосфера. Всяка една дума, която Йанник или Еспен казват, ми напомня колко имах нужда от мъжко присъствие. Малко тестостерон във въздуха е винаги положително нещо. Момчетиите трябва да чистят затова излизаме за час и нещо – хем да не им пречим, хем да свършим малко задачи и да видим Кристчън. Него го намираме при кметството – той е един от наставниците, старшите студенти, които трябва да посветят “зайците” в сан студентство. Около него подскачат няколко души, които са облечени като големи бебета с провисналите платове като пелени. Говорим въпреки студа, а той се подкрепя от време на време с глътка абсент. Вчера са започнали пиянските вакханалии на новобранците и той ни обяснява за това какво е видял, показва и малко снимки. Смеем се.

Връщайки се в бърлогата, съставяме план за лечение на глада ни, а Еспен като богаташ купува стек с бири. Всички се запретваме да готвим и това ми напомня за училището и колективния му дух. По същия начин се чувствах и когато няколко дни по-рано Сигне и Миа бяха дошли на гости в Рандерс, а аз се бях захванал да имам пълноценен ден и да сготвя хубава вечеря. Тези контакти са спасителни за човек като мен, давайки ми някакво чувство за принадлежност. Появява се и Силия, която не съм я виждал от десет месеца и си говорим с нея. Смеем се много. Обичам Йанник и Еспен като дуо. Големи непорастнали деца, едни датски питърпанчовци. Неусетно настава времето да тръгваме и с Майа се понасяме към гарата, откъдето баща й трябва да ни вземе. Ясно е, че връщането ни ще е дълго, защото сме изпуснали директния влак от Вайле при всички положения. Потапяме се в нощта...

Йан ни оставя пред гарата във Вайле, а влакът идва бързо, но това значи повече от час чакане в Орхус на автобуса за Рандерс. Не спя. Тялото ми е нащрек. Умът също. Тя спи. Уморена е. Разбирам я. Гледам възрастният мъж на седалката срещу мен, който ме връща към вечерта с безплатната салса и ужаса ми да уча стъпки, още повече на чужд език. И онази висока датчанка, която ме караше да се чувствам като петокласник на ръст.

Чакането в Орхус е болезнено – Майа изпада в някаква дълбока криза, която се опитвам да игнорирам, защото в противен случай ще се изпокараме. В опита си да се контролира прилича на побъркана с изцъкления си поглед и невъзможността да покаже емоцията си на момента пред толкова хора. Предполагам, че и аз я натоварвам с присъствието си. Опитвам се да я успокоя, но точно този оцъклен поглед ме плаши. В този момент не искам да съм до нея, а да мога да подредя мислите си. Тя ме изтощава. И въпреки това я обичам. Тя сякаш сама се усеща и отива да си вземе нещо за да се подкрепи, да притъпи гласа на влудяващия я демон. Мълча, а мислите ми са се насочили към бъдещето и миналото, към днешната дата и приятната емоция от Оденсе...

Отново поглеждам часовника в автобуса. Спи ми се. Спомням си баща си. А тези дни пред очите ми е разхвърлялата се пръст от гроба му. Спомням си как изглеждаше той преди година. И се чудя какво ли си мисли той сега, какво би казал за това, което правя. Майа ми стиска ръката в просъницата си – оставил съм я да спи. Но ето тя ме стиска и аз я гледам отвъд собствената си черногледост и решавам да дам шанс на утрото. Твърде е неподходящо да мисля сега, осъзнавайки собствената си нерационалност. Слизаме от автобуса и ме лъхва свеж въздух. Лъхва ме живот...