23 януари 2014, 21:09, Копенхаген
Отчайващо ми се спи.
Последните няколко дни сънят не е мой
спътник, гонен от напрежението на това,
което наближава. Хората минават покрай
мен, а на мен ми писва да се излежавам в
странни пози, пейката е отчайващо
неудобна и очите ми смъдят. До влака ми
има близо три часа, а аз трябва да си
запълня времето. Иначе седя в нищото и
се чудя какво правя и какво ще последва.
Като човек, който обича плановете и не
е почитател на промените, сега се намирам
в положение на “скок на сляпо”. (винаги
съм предпочитал английския израз “скок
на вярата”). Пълно с неизвестни.
Последните дни бяха
странни, турболентни като емоции, връщащи
ме в минали събития, към множество хора
и спомени. Всичките ми скъпи хора са в
сънищата ми и аз сякаш отново тичам онзи
маратон, а те са около мен и ме аплодират.
Аплодират и плачат. Будя се от тези
сънища с тежка глава, като от пиянство,
но въпреки болежките в тялото ми го
заставям да се движи, а сърцето ми да се
пораздере още малко. Знам, че не заминавам
на Северния полюс, но усещането е такова
– всички приятели, които сякаш отчаяно
ми казват “Ще си пишем нали!? Ще се
върнеш?!” И естествено, че ще се върна,
защото не мога без тях, но изборът ми е
такъв и колкото и да ме боли, то трябва
да приема последствията му.
Или вечерта преди
заминаване ми когато с майка ми седяхме
и се гледахме. Видях как очите й се
насълзяват, казах й да не плаче, но е
късно и аз започвам да плача. Страдаме
един за друг – аз, че я изоставям, а тя
заради трудностите, които ми предстоят.
Една част от мен се чувства съкрушена
и пита другата дали си струва. Или
котаракът, който за пръв път не се отдели
от мен цялата нощ, притиснал се и не
мъркащ, тъжен по един аристократичен
начин.
В полуспящото ми съзнание
всички мигове се нареждат като пъзел.
Влизам в летището и ми
се иска да съм като онези филмови герои,
които просто се хващат с раницата и
заминават някъде. Но не съм такъв, аз
съм с план, който няма точен вариант, а
логични развития. В мрака отвън чакалнята
е цял един свят, който чака да се събуди.
Усещането да се издигам
с изгрева, над облаците, в слънцето. Аз
съм Хелиос, който трябва да изкове
съдбата си, не прост човек, изтъкан от
плът и кръв, а левиатан, който се готви
за битка с други левиатани. Високо в
облаците, над градове и хора, се
стабилизирам. Майка ми е все още там, в
съзнанието ми, представям си я как не е
заспала след емоционалното изпращане
пред блока, как пие кафе и пуши, но аз
трябва да се съсредоточа за идващата
борба. А времето ще покаже дали съм бил
прав.
Берлин, който ухае на
зима, истинска зима, а не като тази, която
съм оставил. И дори и това не е истинска
зима, снежната пелена е твърде тънка,
добавяща чар, а не апокалиптичен трафик,
към облика на града. Този път откривам
част от града за себе си, а не се опитвам
да го видя както баща ми би го видял.
Малка и недостатъчна, но моя. Бягам от
една циганка още преди да ме е заговорила
и да ми иска пари. Участвам в проучване.
Не ограбвам нищо. Вървя край реката,
пеша обратно към летището, и гледам
парчетиите лед във водата.
Малкото момиченце в
самолета, която отнема лошите ми мисли.
Родителите й, които я обсипват с любов.
Златисто розовата мараня по облаците.
Желанието ми да скоча и да плувам в тях.
Алпите, които се подават над тях.
Магичността на София,
която не успях да снимам от самолета.
Осъзнавам, че пътят ме
зарежда, укрепвам психически. И все пак
не съм цял, може би никога няма да е така,
не и в онзи смисъл на думата. В момента
на моето напускане осъзнавам, че аз имам
корени, които са посяти дълбоко в
приятелите ми, в жените, които съм обичал
и продължавам да обичам, в местата, които
имат значение, в случките, които съм
преживял. Но една част от корените ми
са адвентивни, те са поникнали извън
почвата на моето семе и аз трябва да
разбера дали са от значение, дали за тях
ще се намери почва. И ето, че заради това
се оказвам и на тази неудобна пейка в
Копенхаген и чакам своя влак, който е
след няколко часа. И се надявам всички,
които обичам да са щастливи и обичани,
най-вече здрави. Защото хората правят
мястото, а не мястото хората, и виждането
е неизбежно, то е просто без точна дата,
но очаквано с усмивка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар