В търсене

09 февруари, 8:30

Небето над главата ми е натежало от сиви облаци, а аз се прозявам лениво. Първа сутрин когато съм сам в къщата. Предстои ми седмица на уединение, време в което да си събера ума и да преценя какво правя, време за моя си мързел, за творчество. Искам да си направя план за следващата седмица, защото без рутинна програма предполагам, че ще съм свършен още на втората вечер. Ставам и правя лицеви опори. Слушам музика. Правя си закуска. Лентяйствам с филми. През съзнанието ми минават различни изречения, които да осмислят съня ми от предната нощ – аз и Стаси сме на сватбата на Криста, мисля че Стаси е шаферка, но аз не знам къде съм в цялата картинка, защото точно тогава съм се събудил. Напоследък сънувам много. Странно е...

Седмица по-рано се будя рано. Спал съм едва пет часа. Имам нужда от въздух след изпълненията от предната нощ. Чувствам се объркан и искам да остана сам. Но не искам да излезна, а съм изпаднал в някаква апатия. Пред очите ми е стъкления й поглед. Налудничавата ситуация. Питам се какво правя тук и има ли смисъл. Въпросите пулсират в главата ми, но остават без отговор. Мисля си за баща ми и сякаш го чувам да казва “Какви ги вършиш?”. Осъзнавам, че просто ми е самотно. Когато тя се събужда се отбягваме – поведението ни е малко или много на котка и мишка, аз съм студен, наранен и затова наранявам и нея. Чудя се дали осъзнава какво е направила. Пита ме дали искам да излезна, а аз отклонявам поканата колкото мога. В крайна сметка излизаме заедно, но тя започва да плаче и се връща в апартамента, но моя милост продължава към реката, към мочурливите от топящия се сняг пътеки. Хората са излезнали в приятното време, да хванат слънце и да се разтъпчат. Музиката в ушите ми ме изолира от тях. Може би ми се плаче, не мога да определя, а част от мен иска да се натряска, но знам, че е безсмислено. Правя снимки по навик, не се старая особено, просто удължавам времето си навън. Сядам на една пейка и гледам Рандерс в далечината. Пия хладен чай. Хора ме подминават. Не ме интересуват, но ми се иска някой, ей така, без да го познавам или нещо, да каже, че всичко ще е наред. Естествено такъв човек няма и чайките са ми точно толкова приятели колкото и жителите на този град. Тръгвам наобратно, отклонявам се в квартал, койтто не познавам и внезапно откривам нещо красиво. Дом на творец – дворът е пълен със скулптори, пред вратата има две колони, украсени с множество парченца порцелан, разни материали се въргалят в тревата и дори през прозорците на къщата мога да разбера, че това място е пристан за несретници като мен. Не го снимам, а имам високи идеали за къщата. Желая да се запозная с човека, който я обитава. Но не сега, друг ден когато съм в подходящото настроение. Спускам се по улиците, виждам няколко момиченца, които се сърдят едно на друго и си подвикват нещо, оказвам се в покрайнините на града и бавно се връщам откъдето съм тръгнал.

Вечерта бавно пъпли към нас и аз се хващам да свърша малко работа – готвя сармии просто пиша за изминалите събития. Малкият дявол още ме яде. Говорим с нея, и двамата сме притеснени от това какво ще се случи, какво е станало и защо се държим така. Подкрепяме се. Времето ще покаже всичко.

Понеделнишки Майа става рано, а аз не искам, но заспивам отново и се събуждам късно по своя стандарт. Днес е големият ден. Началото на търсенето на работа. Стомахът ми се е свил. Ядосвам се на себе си. Отивам до библиотеката и разпечатвам автобиографията си. Времето е слънчево и се опитвам да поема колкото се може повече лъчи – искам да се заредя за предстоящите разговори. Минавам два-три магазина и говоря със служителите там. На места директно ме питат дали знам датски или ми казват, че в момента не търсят хора. Отбивам се до един ирлански бар, който съм набелязал, но и там удрям на греда. За да не съм съвсем капо си взимам бира и наблюдавам хората вътре – мъж със сребриста коса, вероятно на шейсет, пуши цигара и светлината си играе през дима върху лицето му. Слушам датски, опитвайки се да схвана значението на думите. Упражнение, което ми помага да свиквам с речта около мен. Нахвърлям си бележки в дневника. Слънцето се показва още повече и аз излизам в желанието си да хвана повече от лъчите му. Отивам до синия мост и се пека като гущер, но въпреки светлината е хладно. По пътя към апартамента оставям на още няколко места автобиографията си. Не се чувствам обнадежден от резултатността за деня. Вечерта Аника идва на вечеря. Чувствам се странично от разговора. Може би се превръщам в отшелник.

09 февруари 11:00

Фокачите се надигат стремглаво във фурната, а мисълта ми се тревожи от дилемата какво да сготвя. Прочитам няколко страници от “По пътя”. Може би всички сме малко Сал или Дийн, един вид Джекил и Хайд, които са неразривно свързани и подклаждат желанията ни. Дъждът пръска по прозореца, но аз искам да се разходя. Като ще съм цяла седмица сам, то това не значи да съм заточеник между четири стени. Предполагам, че по същото време Майа е на пистата, в пълно “бойно” снаражение и се готви за спускане. Вероятно няма да видя нищо от тазгодишната олимпиада. Това няма значение. Обличам се и излизам, защото имам нужда от въздух, а и да мина отново по местата, където бях със Сага предния ден, но без камера.

Вторник времето е пълна противоположност на понеделника. Силен вятър и дъжд. Седя вкъщи и се ровя в сайтовете за работа. Пращам мейли и се надявам на резултат. Започвам да се замислям какво би се случило с моя свят при различните развития на ситуацията. Имам нужда от моето си уединение и някак очаквам седмицата на моята самота. Майа предлага да отидем на кино, а аз й предлагам да отидем първо в ирландския бар за по бира. При все, че съм превишил лимита си с парите плащам бирите ни. Това ме кара да се чувствам по-добре, по-мъж някак. Странно е как нещо такова те кара да си по-пълноценен. Също и да подариш цвете, да отмениш някой в дневните му задължения, разни дребни неща от всекидневието, но такива с идеята за ползотворност. В бара се провежда отново онази игра с въпросите и ние отново завършваме последни, но пък се забавляваме. Притеснявам се за Сага, която е някак апатична към всичко. Майа също се притеснява. Не сме настроени за филм и се прибираме вкъщи, а Сага е сготвила спагети. Ядем тихо.

Срядата започва по същия начин, но някак по-целенасочено. Пиша на едно архитектурно студио, на няколко други места, проверявам си пощата по няколко пъти. Започва да ми става нервно. Опитвам се да чета, но не ми се получава. Напрегнат съм и затова отивам да тичам. Не съм във форма, защото се задъхвам на втория километър. Храча често. Решавам, че трябва да се стегна. Не е редно да се чувствам така. Взимам дълга баня и наблюдавам как прозорецът се запотява бавно. Навън отново завалява. Вечерта гледаме “Великия диктатор”. Обичам Чаплин.

09 ноември 13:30

Вървя по пътеките и един баща гледа дъщеря си, която се катери на едно дърво за да стигне къщичката за птици. Става ми мило. Мисля си за разговора ни със Сага от предния ден, че датчаните са по-скоро студени, че има една резервираност в общуването им. Случки като тези ми казват, че не е точно така, но все пак съм чужденец тук. А хората отвръщат на усмивката ми, гледат ме докато снимам, може би се чувстват горди, че оценявам природата им. Истината е, че нямам много избор тук. Не е като да имаш планина. И въпреки това, да вървя покрай реката и високата жълта трева дас е издига над мен, е някак приятно. Дори и да е твърде подредено. Все пак това е страна, която смята, че вълците трябва да са в зоопарка. Необичайно топло е за февруари. Не нося зимното си яке, усещам пощипването на студа, но не е нещо драстично. Вървя покрай реката и малките езерца докато не се озовавам покрай летните къщи – малки паянтови сгради с дворчета и разхвърляни наоколо материали, играчки, стари мебели. От този тип къщи и Майа искаше да купи една – сещам се за романтичната си представа да пиша в една такава къща. Като Хемингуей – да пия бира, да цепя дърва, да сътворявам неща. Но точно сега въздухът е влажен, няма слънце и всичкия този безпорядък, който е наоколо не ме впечатлява. Напомня ми, че това е провинциален град, от онези чиито жители искат да избягат в големия град, град с промишленост и работници. А ето, че аз бях дошъл. Наистина градът правеше и Сага нещастна, но след място като Мексико няма как да е иначе. Вероятно и с мен е така. Осъзнавам колко хората роптаят срещу София, но всъщност в София се случват достатъчно неща за да поддържа интереса. На моменти имам усещането, че Рандерс е обитават от призраци – припознавам онази самота, която усетих докато със София и Иван бяхме минавали през Северна България, някакво опечаление. Но истината е, че тук това е част от културата – тази изолираност...

Четвъртък се събуждам с добро настроение. Времето също отговаря на настроението ми и в слънчевите лъчи се отправям към покрайнините на града, в частта където са мебелните магазини. Не ме интересува какви ще са ответните реакции, но искам да знам, че все пак съм се осланял на образованието си като начин да намеря работа. Иначе защо съм учил толкова време. Спускам се по вътрешните улици, после се озовавам на пътя към Орхус и вървя срещу слънцето. От време на време някой облак преминава и препръска лицето ми. Виждам къщи, които са разрушени – може би ще се строи нова на тяхно място, но с отнетия им покрив, разхвърляна като разкъсана плът изолация, ми се струва като знак за илюзията в датската реалност. Влизам в магазините и действам на различен принцип – първо обикалям или първо давам автобиографията си. Особено ми става забавно как ме посреща управителят на магазина за кухни и смяната на физиономията му при осъзнаването, че не съм клиент. На връщане отново намирам моята любима къща, която по някаква причина ми напомня за Барселона, може би заради карамиката на входа и по оградата. Не се престрашавам да почукам на вратата, мисля, че моментът не е дошъл.

С Майа ще играем боулинг. Освен нас ще са още двама нейни колеги – Кенет и Фредерика. Много психомоторни терапевти на едно място. Кенет се оказва талант – помита ни безмилостно, а аз имам някакъв модел на поведение, който се състои в редуване на една или девет свалени кегли. Фредерика има най-добрата техника за непрофесионалист – хвърля топката и се обръща без да се интересува какво е ударила. Разменям си приказки с тях. Кенет е с баща американец, тъкмо се е върнал от Тайланд, а Фредерика се занимава с коне и затова колата й е пълна със сено. След боулинга пазаруваме за вечеря. Играем монополи или както се нарича тук “матадор”. Отегчавам се в един момент – игрите не са за мен ако не са динамични, а когато опре до пари не съм особено впечатлен. Затова и губя нарочно.

Петък решавам да си почина малко от цялото търсене. Захващам се да готвя и правя първия си напълно омесен от мен хляб. Готвенето ме отпуска. Днес е денят в който Майа заминава за Италия, а аз искам да направя нещо специално за нея. В случая мога само да готвя. Пазарувам каквото ще ми трябва за седмица уединение. Трябва да си оправя бюджета, но още не знам, че това няма как да се случи при положение, че на другия ден ще дам сто и двайсет крони на Сага за две бутилки вино. Изпращам Майа до гарата и чакам докато автобусът й тръгне. В апартамента е дошъл Микел, съученик на Сага за който съм слушал много. Прави ми добро впечатление, но аз съм уморен, защото пак съм се събудил твърде рано. А и не искам да преча. Когато той си тръгва, аз и Сага говорим нашироко. Опитвам се да разбера защо не се чувства добре. Слушаме класическа музика. Говорим с баща й по скайп, а аз упражнявам малко руски. Той е симпатичен човек. Разбираме се да правим палачинки на следващия ден.

09 февруари, 15:00

От ръба на чашата ми се надига пара. Наслаждавам се на чая си. Денят минава спокойно. Слагам вода в една тенджера да заври. Ще правя спагети. Осъзнавам какво прозрение съм имал докато вървях по калните пътеки. Че онова изображение на Адам и Бог, където те протягат ръце един към друг, е много много прастаро, то е било наоколо винаги, но никой не го осъзнава. Това са две дървета – старото и младото поникнало от семената на старото, които протягат клони едно към друго на фона на небето. Без значение дали имат листа или не. Природата винаги се е отнасяла с обич към поколенията, а ако Бог съществува, то той е природа. Той е нас. Независимо дали го ценим или не.

Събота не правим палачинки. Правя отново фокачи, защото смятам, че Сага заслужава същия начин на изпращане. А и ми е приятно да готвя за някой. Излизаме на разходка, която включва носенето на две бутилки руско шампанско, всъщност произведено в Чехия, пакетирани в картонена кутия. Кутията не издържа точно четиристотин метра преди апартамента. Имаме време и купуваме нови две бутилки, този път за моя сметка. Може би за пръв път прекарвам толкова време сам със Сага и чувството е добро, мисля, че и двамата сме доволни от това, защото по някакъв начин и двамата сме самотници в Рандерс. Изпращам я на гарата, а тя ми казва, че се радва да съм тук. Аз също се радвам, че съм на място където съм ценен, но вътрешно носталгията ме измъчва. Влакът потегля, а аз се оказвам в моето самотно мъжко царство.

09 февруари 22:00

Някой тича на съседната улица. Получил съм учтив отказ от архитектурното студио. Слушам блусари и джазмени. Прал съм. Всичко е в рутината. И тя продължава утре. Танцувам глупаво в апартамента. Седмицата тепърва започва...