И сам войнът е войн

15 февруари 20:01

Мисля си за изминалата седмица и как през повечето време бях сам – наистина при такива ситуации имаш нужда от рутина, която да те движи, да не се отпускаш. Сякаш за тази седмица не успях да си създам такава, но и ежедневието ми бе разкъсано от факта на датския климат. Дори и сега очаквам всеки един момент да препръска брутално и после само да духа с онзи противен тон, който все едно казва “Маааааайнннааааааааата ти!” и те отмества като стой, та гледай и пресичаш светофарите със странна походка...

10 февруари

Съставям си проста програма за деня. Рано сутринта спорт, защото чувствам тялото си уморено, а и тук нямам толкова движение. Все едно този провинциален град ме подтиска и единствения вариант да го победя е с движение и творчество. Както и да си смятам бюджета, то парите ми минават през пръстите колкото и да ги стискам и да се ограничавам. Докато закусвам си набелязвам нещата за всеки ден – както казах, сутрин спорт, а после преглеждане на обявите в интернет или обикаляне на магазините и заведенията наоколо, отново разходка за освежаване на ума, готвене, разговори с приятели и наваксване с личните дела. И ето, че още от понеделник се ядосвам на тази държава тук, цялата ми спеченост се излива в бурна агресия от две неща – новината за умъртвения жираф в Зоопарка в Копенхаген и интернет кандидатстването за Лидл. Ще започна от второто – откритието ми, че в Лидл,този в който бях оставил вече автобиография, търсят човек. Кандидатстването е електронно и аз се наемам с малкото датски, който знам да попълня бланката. И всичко там се сгромолясва до момента, в който откривам, че за да сложа националност няма “българин”. За сметка на това има около десет националности, вероятно малцинствата в Дания и, смешно или не, най-близкото до нашите ширини е “румънец”. От чиста съвест оставям полето за нация празно, но след като попълвам всичко, което трябва да се попълни и регистрацията постоянно ми дава грешка, решавам да се прежаля и да сложа поне този съседски етнос. Естествено отново има грешка и с една сочна псувня към тъпата система, неразбирайки какво не е наред, затварям сайта на Лидл.

Това, което ми покачи градуса обаче бе, новината за въпросното животно. В изблик на странен и нерационален природозащитнически инстинкт започвам да се ровя из новините, да го обсъждам с всеки, който ми попадне, и да правя аналогии между тази постъпка и цялата датска нация. Защо здрав жираф? Защо не са го пратили във Великобритания щом е имало възможност? Пред очите ми се завъртат всички тези образи на датчаните в ежедневния им живот, студеното изражение, липсата на усмивки, на контакт; думите на Нанна, че да показваш емоции тук не се смята за нещо “готино”. Нима искам да съм в страна, където да видя страстна целувка между възрастни хора ще е чудо? Сред хора, които правят дисекции на открито за образование? Имам нужда да дишам, затова се навличам за да тичам навън. Вятърът се вклинява в очите ми, а аз слушам Джон Бътлър Трио, препускайки през природния център, край реката с намерение да изтощя тялото си. То и без това не е във форма...
Вечерта минава монотонно – готвене, четене, опит за нахвърляне на някоя и друга мисъл. Постепенно през прозореца на кухнята виждам как всичко се смрачава, а сякаш този апартамент се превръща в някакъв оазис на сигурност. Може би просто ме хваща шубето.

11 февруари

Сутринта започва според плана – тъй като трябва да изхабя две кубчета с мая, решението ми е да омеся много хляб за тази седмица или просто да експериментирам. След традиционните вече яйца с бекон и чаша чай, пробвам нови рецепти. Излизам да оставя още на няколко места автобиографията си, но естествено времето ми показва среден пръст и на петата минута вали проливен дъжд. Така или иначе съм навън и решавам да се разходя – не искам да изглеждам жалко мокро пале, говорещо на английски с балкански акцент, пред непознати хора. Ставам вир вода докато се върна. Все пак за да успокоя съвестта си се заровям в обявите в различните сайтове, прочитам близо трийсет страници, около шестотин позиции, пиша и пращам. Кихам като за световно и се надявам да не съм се разболял. Започват да ме хващат лудите, липсата на физически контакт с хора ми се отразява. Някак гледам с надежда към утрешния ден, когато Миа би трябвало да дойде на вечеря. Затова и сега си правя някаква измислена калцоне за тази вечер. И все пак е вторник, а в ирландския пъб има викторина. Надявам се да спечеля, защото това значи двеста и петдесет крони, което би ме върнало почти на нулата с непланираните ми разходи. Решавам да се облека добре, като с броня, защото се надявам да поговоря с някой човек, някакъв опит за разчупване на леда, но и да не позволявам да ме третират като втора ръка.

Улиците са по-пусти, а аз си слушам музика за мотивация.

Барът ме удря с шумотевицата на няколко големи компании, които пият бири, смеят се и чакат за куиза. Аз удрям за момент на греда с бармана, който е под пара, но след малко всичко се оправя. Пита ме откъде съм, а при отговора ми, възкликва “А, тук често идва едно момиче от България, редовен клиент е с приятеля си!”. Това ми идва като гръм от ясно небе и, взимайки бирата си, сядам на една маса сам. Чувствам се всъщност асоциален – всичките тези компании ме стряскат и единствената ми мисъл е да си направя кефа с въпросите, да си изпия бирата и просто да се наслаждавам на хората около мен. Стив, човекът водещ куиза, ми оставя една бланка. Вадя химикалката си и тогава чувам, че някой ми вика – мъж с шапка, бузесто лице и син полар. Говори с американски акцент, но дали е преднамерено или не, не мога да преценя. “Човече, присъедини се към нас, ако искаш да сме един отбор. Освен ако не искаш да си сам...”. Естествено, че не исках да съм сам. “Стига да не ви притеснявам!”, отвръщам учтиво. На масата са четирима – той, още един мъж, който бях виждал и преди, и две жени, блондинка и брюнетка, и двете с боядисани коси. Запознавам се моментално с тях. Американецът се оказва автентичен - Боби О'Браян, от Орландо. Другият мъж се казва Уффе, а блондинката и брюнетката съответно Гите и Метте. Отборът ни ще се казва “Интернешънъл”. Боби ми казва, че изглеждам умен и се надява да им помогна да спечелят. Питат ме откъде съм, откога и какво правя в Дания. Казвам им, че търся работа, че приятелката ми е тук. Боби е танцьор, модерни танци, но сега работи в Боунс като сервитьор. От две години е в Дания. Пита ме дали обичам Майа. Отговарям, че щом съм тук, то да. Междувременно Уффе ми задава въпроси, които постоянно биват накъсани от въпросите на които трябва да отговаряме колективно. С Уффе спорим по някои от въпросите, но аз се старая да не противореча. Оказва се, че те ползват помощта на бармана ако забият. Боби изглежда някак тъжен, може би е защото леко е започнал да се опива. Казвам отговорите на някои въпроси – като кой е бил първият избор за Индиана Джоунс, а именно Том Селек. Метте е психолог, но сега е в майчинство. Харесва ми, че на телефона й има надпис “Keep calm and call Batman”. Гите пък има няколко татуировки, едната от които е китайски или японски йероглифи със смисъла “обещание” и дата. Казва ми, че тогава се е разделила с мъж, който я е бил, и оттогава си е обещала, че никога няма да позволи да й посегне друг. Иначе учи в училище за повишаване на квалификацията. Разчита на социалната стипендия. Уффе също е психолог, който работи по множество проекти и затова може да си позволи да почива когато иска. Всичките са ми интересни, защото са първите ми контакти, но Боби е този, който най-много се интересува от мен като личност. Жените пък ме опреличават някакъв актьор. Когато Боби го вижда, възкликва “Те мислят, че си секси!”. Уффе ми купува нова бира, което ме кара да се чувствам неудобно. Казвам му, че съм го видял да играе шах и може някой път да изиграем партия. Чудя се дали за тях не съм просто някакво развлечение. Тогава Метте казва, че трябва да отидем до друг бар, “80-те”, защото там тя има награда от десет литра бира. Гите е ентусиазирана и ме пита дали ще дойда. Аз решавам да се присъединя. Докато стигнем до етап излизане сме обърнали две текили. “80-те” е едва на двайсет метра по-надолу. Като вижда какво мъртвило е вътре, Уффе не иска да влезе. Гите влиза и остава да пуши цигара, а аз, Метте и Уффе се връщаме в пъба, при глъчката и Боби. Метте ми взима още една текила. Боби вижда какво пия и роптае. Казва ми, че съм готин. Отиваме отново в “80-те”, а Уффе си тръгва. В бара сме едва няколко души. На масите при сепаретата има монтирани устройства за наливна бира, а през основата те са свързани с кеговете. Продължаваме да пием, а Боби ме разпитва за приятелката ми и дали наистина я обичам, дали е секси. Отговарям му утвърдително. Пита ме “Каква е твоята цел? Какво искаш да постигнеш?”. Отговорът ми е, че не знам, че имам няколко, че искам да откривам света, да напиша книга. “Каква е твоята страст?”. Отговорът ми – да пътувам. “Какво търсиш в живота?”. Замислям и му казвам, че не мога да му кажа конкретно, а той ми казва, че лъжа. Отвръщам, че най-простото обяснение, което мога да му да е, че искам да съм щастлив, но съм такъв човек, постоянно питащ се човек за това какво е щастието. Той възкликва на няколко пъти, както и в пъба, че ще ми намерят работа. Боби ми харесва. Има нещо, което го изгаря отвътре. “Ти имаш още много път...”, поглежда ме с едно око. След това, виждайки един новодошъл в бара, става и танцува към него. Гите ми се извинява, че е пиян. Аз й казвам, че няма проблем, че не ме е обидил. После Боби се просва на сепарето, подбутва Метте и Гите към мен и ми казва “Знаеш ли каква е моята история? Защо съм в Дания? Метте, кажи му защо съм в Дания! Кажи му!” Метте ме поглежда и обясня кратко – Боби се влюбил в красива датчанка, пристигнал тук, оженил се за нея, има две деца от нея, но сега са разделени и той е сервитьор тук, зарязал кариерата си на танцьор. Боби й казва, че тя е спестила много от историята. “Ти не трябва да оставаш в Дания! Не трябва да се спираш!”. Поглежда ме сякаш съм човек, който може да преодолее неговите грешки. Той се е затворил за света, оставайки тук. Аз го поглеждам и го питам дали обича децата си. “Те са най-ценното ми нещо!”. “Боби, значи ти си открил най-важното нещо за теб на света, твоят свят тепърва ще се разгръща!” Усмихвам му се. Наистина ми харесва. Чувствам го някак сроден. Вече съм изпил към два литра бира, тоест общо три с онази от пъба, и изпадам в едно разчувстващо се настроение. Взимам координатите на Боби, Метте и Гите и им обещавам да ги поканя на вечеря, жест на благодарност. Боби пак възкликва, че ще ми намери работа. Пише нещо в дневника ми, специално за мен, най-вече да живея със страстта си.

Метте си тръгва, защото скоро детето й ще се разбуди, а Гите се премества на бара. Боби казва, че е шизофреничка, но иначе е готина. Наливаме си още бира в картонени чаши и пием навън, бавно носейки се към пъба. Барманът там се подготвя да затваря, а аз се запознавам с още един младеж, но името ми бяга в момента, защото съм заковал около пет литра бира. Дългокос викинг. Опитвам се да произнеса името му няколко пъти, но не успявам. Говорим някакви неща, които са ми в мъгла, а не след дълго излизаме всички. Казвам на Боби, че ще се прибера, прегръщам го и казвам, че се радвам на запознанството ни. Прибирането ми се струва твърде дълго и бавно. Просвам се на дивана, който е моята обетована земя след като съм изпрал всички завивки на леглото, завивам се криво ляво и се сгърчвам да спя. Часът е три и нещо сутринта.

12 февруари

Няколкото часа сън не са ми достатъчни, а дехидратираното ми тяло обявява революция. Не си спомням от колко време не съм се чувствал толкова зле. Шансовете ми за поемане на храна клонят към нула, онази много голяма нула, която е еквивалента на това да ти е топло в открия космос по пижама. Денят ми преминава през свиване в леглото, титаничен опит да се храня и хидратирам, дълга вана, безброй повръщания, излежавания, а времето навън е прекрасно. Аз се движа като зомби, класически вид, бавно и прегърбено. За да не е денят ми напълно загубен, със същото бавно темпо изчиствам апартамента. Това не е моето тяло. Вечерта отново се просвам на дивана и гледам филми. Радвам се, че Миа не е тук, защото нямаше как да направя каквото и да било. И макар да се гърча като отчаян на канапето, се радвам, че съм създал някак собствени контакти. Да знаеш, че все пак светът не е самотно място, е приятно усещане, изпълнено с надежда...

13 февруари

Събуждам се жив и гладен. Наваксвам си с яденето за предния ден, отварям пощата си и се чувствам съкрушен от множеството откази за работа, които съм получил. Излизам да се разхождам, а навън вали. Но това няма значение. Дори и това, че ме бра градушка няма значение. Имам нужда от въздух, а след като съм прекарал вчерашния прекрасен ден в леглото, то нямам избор. Въпреки това се задъхват от малкото ходене, което съм направил. Направо мразя като не съм във форма. Научавам, че и в друга зоологическа градина мислят да умъртвят жираф ако нямат опции. Това ми идва в повече. Опитвам се да пиша по проекта за Вихрен, но нищо не излиза. Странно, а когато съм навън всичко е толкова живо в съзнанието ми. Мисля си за други хора. Режимът ми е нарушен отново. Поне спя в леглото.

14 февруари

Свети Валентин или Трифон Зарезан, но за мен няма значение. Нито ще пия вино, или пък ще се целувам, но пък съм решил да убия всичко човешко в мен с титанични порции чесън. Пиша на още няколко обяви. Разхождам се навън, защото нищо друго не ми се прави. На връщане минавам през един от църковните магазини и купувам няколко саксии, които да са началото на градинската с подправки на Майа. Вечерта отпразнувам с още чесън, а междувременно съм пуснал още едно пране. Излизам на разходка да поснимам нощен Рандерс. След като съм прочел “По пътя” в мен бушува един дух срещу застоялостта. Знам, че скоро трябва да започна да правя нещо, в противен случай ще полудея.

15 февруари 7:00

Последен ден от мъжките времена. Будя се рано. Възобновявам спорта на пълни обороти, но времето отново се гъбарка с мен – облечен съм да тичам, а на вън запръсква поредния порой. Чакам да свърши и си мисля, че времето тук не ме обича особено. Правя си стандартния четирикилометров пробег, а почвата джвака под краката ми. В далечината гледам един облак, който прилича по форма на Витоша. Планината ми липсва. Приятелите също. Наоколо е пълно с изсъхнали дървета и жълта трева. По-късно, на свечеряване минавам отново по същия път, а вятърът, многократно усилен, ме блъска настрани. Може би ще мога да излетя – гледам как една чайка се бори с настървената стихия и планира насрещно на вятъра. Облаците розовеят... Какво ми беше казала Стаси? Да, че е знак за идването на пролетта. Май няма да видя особено зима. Докато съм в апартамента скицирам архитектура, защото не ме свърта да стоя бездействащо. Откривам изкуството да правя имитация на ориз по китайски. Имам нужда от захар. Мисля си за проекта за Вихрен. Имам кратък проблясък за отъждествяването му с песни, по специално на Цепелин. И все така се чудя какво ме чака отвъд. Пиша си със Сага и тя ми казва отново, че се радва да съм тук. Чакам завръщането на Майа. Може би тепърва идват по-трудните дни. Все пак едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш. Усмихвам се като се сещам за Хайтов. Имам нужда от малко родопска мъдрост. Или просто да се стегна...