На риболов за Андерсен

13 юни

-За мен беше удоволствие да работим заедно! - стискам ръката на Каролу, който от следващата седмица се връща към редовната си работа. Казвам му, че удоволствието е било изцяло мое, разбираме се да се открием по мрежата, да поддържаме връзка по някакъв начин и евентуално да пием по бира или чаша вино някой път. Той трябва да достави особен сорт черешови дървета, а аз да взема тримера и да отида да скълцам нещо на полето с него.
По-рано през деня сме били на огромната бабунеста поляна, която той с тримера успява да офъка по-бързо от мен с косачката. Работата от ВАМ е вероятно на приключване и аз се чудя дали ще съм на работа следващата седмица. А тази седмица, макар и само четири дни, бе изтощителна за мен, влагайки всичките си сили да съм равен с останалите, да не изоставам, а вечерите всяка костица в тялото ми ехти от болка и нямам желание за нищо. Спя дори още по-малко, а сънищата ми са изпълнени с хора, които съм наранил, с пропадания и тихи крясъци.
Но в този момент, стискайки ръката на унгареца, се чувствам на място. Двама чужденци, които се срещат в средата на нищото. През главата ми минават разговорите, някои повече на датски, други на английски. Исуф, който седи на един камък, работещ с темпо, което е продиктувано от онзи далечен страх да не би да загуби работата си. Разказва ни, че си ходи до Косово с колата – три дни по магистрали, цялото семейство на път за почвата, която ухае приятно.
Около час по-късно, работното ми време е свършило и се приготвям да се прибирам. Хеннинг се появява и го питам дали да идвам на работа в понеделник. Съобщава ми, че няма работа, че сме приключили с тази от ВАМ, и  има само за тези в центъра. Питам го дали имам шанс да работя от есента отново за него, но получавам уклончив отговор, който е по-скоро “Не”. Взимам си работните дрехи, оставям ботушите и се сбогувам с Исуф. Прегръщам го за довиждане, а той ми се усмихва сърдечно. Докато карам колелото си мисля за изминалата седмица, за местата където сме работили, за спомените, които ще ми останат. Но част от мен диша спокойно, вече приела факта, че работата е приключила на това място. Съставям си план да работя нещо за месец и да се върна в България за август. Опитвам се да съм позитивен, но не ми се получава на сто процента. Докато карам колелото ям шоколадови бисквити и с удоволствие наблюдавам една датчанка със стегнато тяло как тича. За съжаление бързо я изпреварвам. Ако има нещо със сигурност в Дания, то е процентът на стегнати задници в клинове!
Вкъщи няма никой – Сага е заминала за Швеция, а Майа има някакъв ангажимент. Имам достатъчно време преди да трябва да замина за Аархус, а оттам за Оденсе. Отпускам се в креслото, разравям се в телефона, който Метте ми е дала по-рано през седмицата и бавно се превръщам в онези личности, които са обсебени от виртуалността на света, а не от физическата му част.

В 15:25 съм в Аархус и се въртя на паркинга пред гарата в търсене на черно пежо 107. Колата, с която ще пътувам до Оденсе. Тялото ми се опитва да изключи събитията от предните часове, а съзнанието ми се насочва към Йанник и компания. Знам, че имам нужда от разпускане, а те могат да ми предложат точно това. Без Майа, сам с обърканите си мисли и нуждата от мъжко присъствие. Пежото пристига и сядам на предната седалка. Шофьорката се казва Александра, вероятно е от смесен произход, но не си позволявам да попитам. Освен нея има и още две жени – Миа, която е социален работник, и Амелиа, работеща в магазин за рибни продукти. Някак превземам с присъствието  си колата и разговорът се превключва основно на английски, но скоро се води единствено между мен и Александра и основно на филмова тематика. Зареден от предния ден, когато с Майа сме гледали Х-мен, говоря за комикси, за сай-фай и други жанрове. Колата е без климатик и при всяко задръстване използваме възможността да свалим прозорците и напълним колата със свеж въздух. Минавайки по малкия мост между Джокленд и Фюн, казвам сякаш на себе си, че красотата е в обикновените неща стига да можем да я видим. Александра казва, че е много поетично. Изсумтявам в някакъв отговор...

Навлизаме в Оденсе, а небето се е смрачило, сякаш тропва с крак, че ние  няма да се забавляваме на открито през следобяда. Александра няма да ми върне двайсет крони и й казвам да не се безпокои, а че ще се видим някой път на по кафе в Аархус и ще ми купи едно. Миа, която е дошла да види приятеля си, исландец, ме пита дали ще ме вземат от гарата. Казвам, че се оглеждам за рус висок датчанин, но шегата не  се получава, тъй като Йанник е точно на ъгъла. Прегръщам го и усещам как се радвам да го видя от все сърце, а драмата е подсилена от дъжда, който внезапно усилва. Скриваме се в един супермаркет, пазаруваме за вечеря, а аз го разпитвам какво се случва из Оденсе и как са останалите. Казва ми, че имат търкания със Сара, че Еспен вероятно е нещастен от работата си, Кристофър, съквартирантът им е само на козове и играе компютърни игри. Йанник се притеснява, че енергията в жилището се скапва. Веднага усещам разликата между Оденсе и Рандерс, оживеността на центъра, нещата, които харесвам в родния град на Андерсен.
В апартамента Еспен мие съдовете, а от стаята му звучи Стиви Уондър. Разговорът просто избухва, прехвърлящ се от едно сериозно изречение към десетки несериозни смешки, които понякога просто ме разбиват. Еспенито ми разказва за градината си, за това, че всеки ден прекарва време в нея и я поддържа. Радва се като малко дете на шоколада, който му нося. Приготвяме вечерята, ядем като разпрани и излизаме към ирландския пъб. Испания – Холандия. Първият ми мач като хората за това световно, но в глъчката на бара знам, че съм уморен твърде много. Заспивам на няколко пъти, но не пропускам и гол, а Еспен се е превърнал в залагащ човек, който обаче не следи какви са шансовете. И почти уцелва точните резултати от късните мачове.

14 юни

Събуждам се рано, по навик, чета от книгата си, пиша в новия си дневник, отново се унасям. Спя на обичайния диван, пред масата покрита с петна и остатъци от трева, срещу мен като монолита от Одисеята 2001 стои грамаден телевизор. Няма лакти в гърба ми, може да ми е малко самотно, но няма за какво да бързам. Еспен е заминал рано за работа – оказва се, че хората в старчески домове ядат дори и в почивни дни...
Добромир ми звъни, аз будя Йанник, хапваме малка закуска и отиваме да видим Добри. Той ни разказва за стажа си в САЩ, за това, че всичко там идва от джоба му, как датската бюрокрация му бави парите, които му се полагат и той се чуди какво да прави. Пуши ментолови цигари. Сядаме в кафенето на едно арт кино, а Йанник ни взима напитките,  защото познава една от сервитьорките там. Тримата говорим за опции за туризъм из България, а после се разхождаме из града, минавайки през парка на Андерсен. На площада пред кметството има пазар на стари вещи и Йанник купува един стар бастун, подобен на скиптър, който да даде на Еспен. Ние с Добромир намираме дървена кутия, обработена с пирограф и на капака й пише “Българският войн”, а над надписа има мъж в прилепнала униформа, държащ автомат. В паузите, когато Йанник не е около нас, с Добри превключваме на български. Той ми казва за бране на тиквички на един остров между Джокленд и Фюн, остров Самс. Изпращаме Добромир до автобуса му, на връщане минаваме край една книжарница-кафене и купувам подарък на Йанник за рождения му ден. “Том Сойер”, защото мисля, че ще му приляга. Той ми говори повече за връзката му със Сара и за това как и двамата усещат, че тя се изчерпва. Вечерта сме канени на парти в новата квартира на Луиза и той се чуди как ще е. Аз се надявам нещата да са добре и той да не се накаже.
Прибираме се в апартамента, Йанник отива да си отспи, а аз не мога и затова гледам някакъв филм. Светлината се прокрадва между плътните черни щори, но въздухът е тежък от миризмата на джойнт и аз се чудя колко се палят от Кристофър докато играе компютърни игри. Сякаш се е пропила навсякъде, тази типична миризма на коз, в стените, мебелите, дори и в моите дрехи.

Луиза се е преместила в предградията и ние трябва да вземем автобус от гарата. Там засичаме Каспър, момчето на което Йанник е отговорник и не се бе появило предния ден. Разговарят някакви неща, а Каспър се оплаква от прическата си. Уговарят се да се видят следващата седмица. В автобуса седим на отделни двойни седалки, стиснали по стек с шест бири, а аз наблюдавам отново как датчаните не обичат да седят по двама на седалка, а по-скоро ще са прави. Виждам отново онези признаци на емоционална репресираност, но сега сякаш те ми се натрапват в светлината на последните събития.
Където Луиза живее е пълно с малки къщички, най-много два етажа и ние вървим по една дълга алея, заобиколена от еднакви  сгради. Луиза ни посреща тичайкии, изключително щастлива, че ни вижда. От момента, в който си оставяме багажа, се отварят бири и Йанник си свива цигари на стълбището. Хладилникът е пълен с алкохол, а хората постепенно пристигат. И макар, че се опитва да не му личи, си мисля, че Йанник е напрегнат как ще е вечерта със Сара. Когато тя пристига и той й казва здрасти, а тя не, виждам апокалиптичния шанс той да се напие, но вместо това просто я избягва, нежелаейки да бъде в една стая с нея. Снова между тях, защото все пак отношенията между тях не бива да влияят на моите отношения с тях. Постепенно, с бирите, това напрежение се заличава и се отприщва вакханалия. Аз говоря на датско-английски, Йанник ми връчва една бутилка с узо и кафе, която разделяме, шотовете просто потъват в гърлото ми, а когато се появява бутилка със щрох си казвам, че вечерта няма да свърши добре. Запознавам се с едно момиче, което прилича на моя братовчедка и се разприказвам с нея. Опитвам се да снимам, но се отказвам и се отдавам на пиенето. Йанник и Сара ми казват, че отиват да пушат отвън, а аз им казвам, че ще дойда след малко... Часът е малко след полунощ.

15 юни

Събуждам се, а гърлото ми е пресъхнало, направо се е спекло от липса на вода. На стъклената маса има пълна чаша и я пресушавам без да я усетя. Ставам, часът е едва седем и половина, завлачвам се в банята и гледам кървясалия си поглед. Опитвам се да живна малко, но не се получава и се връщам на дивана. Въздухът е отново тежък от миризмата на трева, а аз се чудя защо фотоапаратът ми е под масата. Взимам го, спомняйки си, че съм правил снимки на купона и първото, което виждам е свитата си като стафида физиономия, вероятно в някакъв жалък опит за усмивка. Връщам назад и виждам размазаните снимки, направени при бавна скорост на затвора, със светкавица, в които подскачам около пейка, галя някакво куче и соча среден пръст. И не си спомням нищо от това. За пръв път от две години отново имам безпаметна вечер. По часът на снимките преценявам, че ми се губят три часа. Спомням си някакви моменти откъслечно и се надявам да не съм правил простотии. Когато Йанник и Сара стават ги питам директно какво се е случило. Йанник си поглежда очилата и ме пита дали искам да знам. Потвърждавам.
-Ами просто реши да се покажеш в един момент, че си мъж, вдигна бутилката щрох, отпи яка чиста глътка, завъртя се и когато ме погледна те видях, че си свършен....
Разбирам, че съм говорил внезапно основно на датски, без затруднения, че съм танцувал много, че съм се опитал да вдигам всички, но съм паднал заедно с Луиза. На прибиране съм си изпуснал камерата, ял съм за първи път в Макдоналдс, дал съм сандвича на Йанник на някакво бездомно куче, опитал съм да прескоча някаква пейка, но една не съм си разбил  главата. Слушайки какво съм правил започвам да се хиля и да си представям как ли съм изглеждал. Постепенно болката и умората от алкохола се връща в тялото ми и аз си взимам леден душ, връщайки се отново в “зората на мъртвите”. С Йанник излизаме на разходка до базара – решил съм да готвя за тях, а там мога да взема лозови сарми. Светът отвън е жесток и груб към нашия махмурлук, аз съм все едно в забавен режим и от време на време се хиля като идиот, но просто тялото ми е изтощено. На базара намирам лютеница и сирене, решавамм, че всъщност ще правя мусака за вечеря, и отново с изтощена стъпка се връщаме към апартамента. Презареждаме с храна и вода и отиваме в парка. Там отново се уча да играя табла, а от порите ми сякаш се излива зловоние. Йанник гледа жените и аз не мога да се въздържа. Когато съм около него тялото ми взема надмощие над главата и аз се превръщам в сексуален звяр. Комуникацията ми с Майа е сведена до минимум, защото мисля, че в момента това е най-добре. С Йанник играем фризби, но не мога да хвана диска нито веднъж и играта приключва когато от ръката ми той рикушира в носа ми. Започвам да кървя и просто се излягам с огромен парцал на лицето. Йанник се смее и не му се сърдя – той е човек, който използва много тялото си, а аз не съм такъв.

Йанник ми помага в приготовленията за мусаката, а по някое време Кристофър изпълзява от стаята за да си изпържи бекон. Сара също се появява, Кристчън още не може да се осъзнае от собствения си съботен запой и се разбираме да се видим на следващия ден. Чувствам се толкова уморен, че не мога дори да ям, но това не ми пречи да изгледаме два филма един след друг и да си легна към един през нощта. Режимът от работата ми е тотално заминал на вятъра...

16 юни

Излежавам се в леглото, нищо че съм се събудил от рано. Отново се чувствам уморен, сякаш махмурлукът ми не е минал вече втори ден, но предполагам е промяната в спането ми. Ставам и приготвям палачинки – все пак за тях съм говорил и като много пиян индивид.
С Йанник отиваме на разходка из града, Сара отива да учи, но ни оставя ключовете от колелото й за всеки случай. Съквартирантът ми от училището ме развежда из места където не сме били преди, но са част от неговата история. Старата кланица, където с няколко момчета имали гараж, който правели всичко – музика, изкуство и т.н. Спускаме се към един квартал, в който Еспен е израстнал като дете, разтъпкваме почвата в някаква малка гора, по-скоро парк по моите стандарти, и се  озоваваме на пристанището на Оденсе. По пътя говорим за предишни връзки, за сегашни проблеми и се изслушваме. Йанник ми казва как ми сваля шапка за това, че съм оставил целия си живот в България и съм дошъл тук.
Пристанището на Оденсе търпи реконструкция в последните години, с желание да прилича на Амстердам с каналите си, но всъщност ми прилича на част от Копенхаген. Странно, но се срещат туристи, а слънцето ни пече.
На излизане от пристанището,  при доковете, виждам нещо. Статуя на Ханс Кристиан Андерсен, която се подава от водата подобно на неговата собствена русалка и гледа хората, насядали по пейките. Йанник се пита дали може да се качи върху статуята, но тя не ми се вижда стабилна. Виждаме част от въдица, която се заседнала в едно заграждения и Йанник отива да я вземе. По средата на пътя до там, по законите на Мърфи, естествено му звъни телефона и той се държи с една ръка за дървената конструкция, петите на кецовете му лизват водата, а с другата държи телефона и говори. Чист абсурд. Мята ми въдицата и аз побутвам Андерсен за носа. Истинско неуважение към автора, но виждайки как статуята се мести във водата, решаваме да я придърпаме до ръба. Протягам ръка и с пръта, впит в ухото на писателя, я придърпвам към мен. Статуята се оказва вързана за нещо, не можем да я извадим, но си правим поредица снимки тип “рибарски”. После Йанник иска да ми покаже една друга част от Оденсе и се спускаме по улиците й, а той разказва къде е живял из тези улици. С първата си приятелка, Лине. Те са били заедно дванайсет години и си мисля, че Йанник се потапя в спомените с лека носталгия. Мисля си, че не е напълно щастлив със Сара, защото е с носталгия в сърцето. Разказва ми колко близо е живял с едните си баба и дядо, с по-големия си брат, превръщайки тази част от града в семеен пристан. Говорим за възможното му идване в България през лятото и му разказвам, че едва ли ще мога да му покажа София по същия начин. Най-малкото защото много от моите домове са разрушени сега.

Прибирам се и се подготвям да изпита, който трябва да положа онлайн, обграден от 2 компютъра , два телефона, чаша кафе и бутилка с вода. Оказва се, че системата не е готова и точно в същия момент пристига Кристчън. Изглежда в по-добра форма, изпитите му текат, а той и Йанник ще са феста в Роскилде като доброволци. И двамата знаят, че ще си махнат главите. Разказвам му за преживелиците си от пиянската вечер в Оденсе и той се смее. Казвам му за статуята, а той ми разказва, че всъщност тя е изхвърлена от един скулптор, който след като нямало да бъде платен за цяла статуя, я бастисал.
Йанник довежда един младеж, Йохан, който е гледал апартамента на Сара. Тя се изнася и търси някой да го наеме на нейно място. Но Йохан е пианист, така че тя решава да му каже за опцията при Йанник. Кристофър ще се изнася при всички положения, но не е ясно кога. Йохан е висок, хърбав, с обици на ушите и къдрава коса. Пием кафе в кухнята и си мисля, че това момче би паснало на апартамента. Въпреки шегите на Еспен, че нямат нужда от още някой изцяло погълнат от себе си.
Вечеряме късно, пием малко вино, а Кристофър е окупирал дивана, изпушил вече два джоинта, и играе компютърни игри. Йанник отива да спи при Сара, а аз се разполагам в неговото легло. Има глъчка на Вестергоде, има хора и аз заспивам с очаквания за утрешния ден. Часът е един.

17 юни

Събуждам се след 4 часа сън, Кристофър още играе компютърни игри. Сякаш е вампир и когато светлината се появи той се скрива и спи. Измивам си лицето, обличам се и пия едно кафе. Йанник се появява, защото иска да ме заведе до мястото откъдето колата за Рандерс тръгва. Взима колелото, за да се прибере и отспи по-бързо. Минава през парка на Андерсен, а срещу нас, все едно сме във филма “Глутница кучета” вървят девет мъже в костюми, с бели ризи, почти идентично облечени. “Кучетата” или “Портокал с часовников механизъм”. Не знам на кое ми прилича повече. Водим още малко разговори, Йанник ми показва по пътя къщата на един мъж, който е бил клиент на фирмата му. С малко тичане, за да хванем един светофар, пристигаме на точното място в точния час. Стандартна къща от жълти тухли, а Берлингото, с което трябва да се возя седи в сянката на един тис. Момчето излиза, метър и шейсет, забързан. Пал. Сбогувам се с Йанник и се разбираме скоро пак да се видим. Той ми обещава, че ще се огледа за някаква работа.
В колата се разговарям с Пал, който се оказва от Фарорските острови и естествено познава семейството на Сага. Учи в близост до Рандерс за авио инструктор, иначе има лиценз  да пилотира, но той не е валиден в Дания. Небето е слънчево и трафикът, с изключение на една част, е минимален. Говорим за неуредиците в датската система, за мудността и как всъщност никой нищо не знае... Говорим си за връзки, за разликите между жени и мъже, за филми. Аз се чувствам вътрешно отпочинал, макар и да не знам какво следва оттук насетне...
Поне знам, че съм уловиил един Андерсен...