Спици и традиции

24 юни

Някъде между Аархус и Рандерс спирам с колелото, слизам от него, свалям очилата си и гледам света около мен без тях. Липсва онзи светъл жълтеникав филтър, който изпълва всичко с позитивизъм. Без очилата ме посреща скучния релеф, изпълнен с ниви, с поникнала пшеница, шосета по които не минават коли, слънце. Краката ме болят, не смея да седна, а вместо това просто се разхождам леко напред и назад, пиейки вода и оглеждайки се за нещо подходящо за снимане. Макар и да не съм особено впечатлен от релефа, преоткривам страната по друг начин. Ако не цялата, то поне тези четиредесет километра дистанция. И Дания, съблечена от финансовия си блясък, изглежда като средностатистическо селище в България – естествено сградите са по-поддържани, но извън това лъха същата празнина. Но в Дания е така, през деня живот не се наблюдава, само тук там работещи хора, които не си дават зор, а протакват работата – човекът в двора на църквата, мъжът, който правеше огради в един малък град... Но сега около мен няма сгради, а аз осъзнавам грешката си да не си приготвя сандвичи сутринта. Хем Миа ми каза да не се притеснявам, а аз реших, че ще пазарувам по пътя. Поне знам, че съм преполовил пътя и смятам, че ще се справя. Прибирам водата, поставям раницата на гърба и слагам очилата си. Макар и уморено тялото ми се движи с прилична скорост. Навлизам в периферията на поредното малко градче, а къщите излъчват пустота, липсва онзи живец, намирам само сух ред. И все пак тази седмица ми е откриване на датската земя като хора, традиции, отчужденост и близост...

Понякога се чудя как мога да стана наистина близък с тези хора. Чудех се над това миналия вторник, когато Уффе се опитваше да ми приложи уменията си като психолог и тренер, говорейки ми за това да гледам позитивно на нещата, че нищо не е толкова черно. И макар да знам, че е прав, осъзнавам, че все пак той е датчанин, той е дете на системата тук, и тя би направила много за него, но не и за мен. Когато Уффе разбира за моето разкъсване между тук и там за момент му просветлява, но след това отново се впуска в познаттите си разговори. Междувременно аз ескалирам в своя гняв и решавам, че най-добре ще е да си тръгна. Защо да споря с човек, който не може да ме разбере? Не се сърдя на Уффе, той е просто датчанин.

Вероятно заради това ми е мъчно когато си правим прощална вечеря с Мари, Лоте, Андреас и Майа. Макар да не се виждахме толкова често с Мари, тя ми беше близка. В онези моменти когато датчаните превключват бързо на собствения си език и ние блуждаем в желание да ги разберем. Но ето, че тя се връща във Франция и чуждестранната линия на приятелите ми в Рандерс намалява още повече.

20 юни

Лотте има рожден ден, а тя и Майа учат по анатомия за изпита си следващия петък. Аз излизам да търся подарък както за нея, така и за Виктор, братовчеда на Майа, на чиито рожден сме канени. В магазина за изхвърлени вещи откривам един свещник с цена петнайсет крони, но касиерката, възрастна жена, която едва крета, ми казва двайсет крони. Опитвам се да разбера защо е така на датски, не че ми пука за петте крони, които тук са нищо, но все пак ми е любопитно. Не получавам отговор, който да разбера, плащам си двайсетачката и отивам да търся книга за Виктор. В Рандерс книжарниците са изключително постни. Обхождам две от тях надлъжно и откривам едни и същи книги, тук там луксозно издание, а нещата, които мен ме интересуват ги няма. Чудя се дали има смисъл да уча датски ако всичко е толкова бедно откъм литература тук. Естествено рафтовете са пълни с датски автори на криминалета или вероятно любовни потресаващи истории (съдейки по заглавията). Купувам “Робинзон Крузо”, а някъде по пътя ме спира странстващ монах будист, част от цяла шайка, който се издържа продавайки книги за Буда, йога и т.н на свободна цена. Купувам от него една малка книжка за Майа и се нося към апартамента за да оставя покупките. После отивам на рождения ден на Лоте, Майа и други хора са там и разговорът върви основно на датски. Задушно ми е и излизам на площадката, лежа на една от постелките и гледам скупчващите се облаци. Мисля си за трудностите на майка ми, някъде там, на две хиляди километра разстояние. Всъщност две хиляди и петстотин. Поне се успокоявам, че съм успял да й пратя пари, с които да закърпи бюджета. Връщам се и към разговора ми с Уффе от вторника и неговата неспособност да вникне в ситуацията ми. Понякога си мисля, че и Майа не може да ме разбере. Или пък аз драматизирам твърде много...

Часът става два без петнайсет и с Майа се връщаме в апартамента за да се приготвим. Тя ми казва, че е решила какво ще носи на партито, но започва да се чуди какво да носи сега, а аз съм готов и я чакам. Часът става два и пет, а влакът ни е след десет минути. Изхвърчам от апартамента, защото трябва да си купя билет, а тя има карта, която може да ползва. Псувам си тихо на ум, а хващането на влака е на косъм – кондукторката беше започнала да влиза във вагона когато се изстреляхме от подлеза към перона. Седя и се взирам в скучния релеф, а умът ми е някъде другаде, към хората във Варна, които страдат от наводненията, към загиналите. Прочел съм, че има загинали деца и в съзнанието им виждам ръцете, лицата и устата запълнени с кал и вода. Нещо в мен крещи, че трябва да съм там и да помагам, защото е важно.

Слизаме във Вайле, а там ни чакат родителите и братът на Майа. Натоварваме се в колата, без това да е особено удобно за никой на задните седалки. Майа говори за изпита си, за анатомията, а на мен ми е безразлично – подготвям се психически за всички, които ще ме питат дали работя, предполагайки, че новините са се разпространили по фамилната нишка. Задникът ми изтръпва на седалката, гледам как Майа се забавлява със семейството, чувствам се отчужден и самотен, копнеещ за моето семейство. Скоро ще станат пет месеца откакто ме няма и естествено мисля върху всичко това. Минаваме през Роскилде, старата викингска столица и настоящ център на небезизвестния фест. Йан, вече не шофьор, а на задната седалка, запазва билети за Барселона. Опитвам се да игнорирам това, гледам сградите в Роскилде, мяркам в далечината катедралата с две кули, построена от една викингска кралица, която била дала обещание на своя съпруг, колоездачите, колите, всичко, което може да грабне интереса ми, но такова няма.

Пристигаме в къщата на Мариане и Ранърс – тя е най-голямата сестра на Лизбет. Енергична жена с бяла коса, която си личи, че обича да командва. Ранърс е спокоен, говорещ тихо мъж, излъчващ интелект. Там е по-голямата част от фамилията от страната на майката на Майа. Срещам се с лелята, която прилича изключително на Майа – откривам прилики, но и много разлики. Там е и партньорката й, също и сина й и още едно момче. Предполагам, че аз съм една от основните атракции на вечерта – чуждестранното гадже, а това не ме блазни. Ям на открито, бивам разпитван както и очаквам, говоря много на датски. С Ранърс си говорим за фотография, а когато разглеждам библиотеката му с книги за изкуството му правя впечатление. Разгръщам с внимание различни книги, докосвам с трепет страниците, а той ми показва цветни литографии от т.нар. “мръсни илюстрации”. Ранърс е в изключителен констраст с останалите членове на семейството на Майа и ми е приятно да си говоря с него. Сякаш осъзнавайки това, с него разгръщаме една книга с 501 филма, които трябва да се видят и обсъждаме кои са добри и кои не. Той и съпругата му са били в България преди много години, преди аз самия да съм бил роден. Говорят каква красота е било тогава. Без да знаят палят пламъчето на носталгията в сърцето ми.

21 юни

На следващата сутрин се събуждам рано. Обличам се с идеята да почета книгата си на спокойствие в изпълнената със светлина утрин, а Мариане се появява на стълбите и ме пита дали искам кафе, чай или вестник. На датски. След това отива за хляб. Аз седя като призрак в дневната – Ранерс също става, минава в кухнята и не ме забелязва. Когато все пак открива присъствието ми ме пита как съм спал. Пием кафе, а другите постепенно се разбуждат.

След като сме закусили се качваме отново на колата и тръгваме към Лунгбу. Йан ми казва, че тук е бил като дете – нещо, което знам от Ким, брат му, а и Майа. Въпреки това слушам. Паркираме, Ким ни посреща с колата, взима Лизбет, а останалите вървим към мястото на партито. След като се загубваме за момент, се оказваме в една стара ферма, от онези с дебел сламен покрив, която е превърната в културен център. Водещият на програмата, Мортен, се оказва благ човек, който разговаря много с мен, изобщо с всички, но може би най-вече с мен. Бивш балетист, пътувал много, всеки път когато се заговоря с него ми обяснява за някакви случки, които са истина. За някои не му вярвам напълно, но все пак е приятно да се слуша човек с такава добра артикулация на английски. Редим пространството, Ким е под напрежение, но ми казва, че се радва от присъствието ми. Анди и Джоди си играят, а Виктор вероятно е заточен преди самото парти. Аз имам задача да нарисувам нещо на голям лист хартия, а всички гости след това да налепят посланията си за Виктор. Резултатът е нещо средно между Гандалф и Бял бродник от “Игра на тронове”, но всички казват, че е много добре. Виктор идва и има традиционната задача да вдигне флага – в Дания вдигнатият флаг означава много неща, но най-вече празник. С Майа слагаме малки флагове на входа, а пръчката един от тях се чупи и аз се наръгвам. Явно е, че най-сетне ще прокървя за Дания, не че страната го заслужава!

Появяват се гостите – първо тези от Швеция, които се отделят на малка маса, игнорирайки колкото се може повече останалите. Всички се запознават с мен, а аз знам, че ще запомня само няколко имена и се надявам да няма конфузна ситуация. Виктор също се появява отново, този път облечен с костюм, нервен, защото джобовете му са зашити и никой не е махнал конеца от тях. Иска да си сложи ръцете вътре и в тази негова напрегнатост аз разпознавам момчето, което е на границата да стане мъж. Шестнайсет години. Не знам защо, но се изпълвам с нещо като бащинска любов, казвам му да не мърда, взимам една ножица и махам конеца от джобовете, давайки му възможността да се предпази.

Разместваме се по масите на почти произволен принцип – чрез теглене на карти от тесте. Аз седя до Андрес, който е годеникът на Мария, братовчедката на Майа. Полудатчанин, полуиспанец, от разговорите ми с него и наблюденията ми смятам, че е повече испанец, отколкото северняк. От другата ми страна са други роднини на Виктор, по линия на майка му, които също ме разпитват. Всъщност празнуването е по строг ред – ордьовър, който е хляб и рибна салата, след това пауза за пушене, пренареждане, вдигане на тостове и плюскане, а на мен ми е интересно, но някак сухо. В паузите децата играят на двора и Виктор се отдава на детските си страсти. Но в цялата подреденост на ритуалите, в точките кога нещо започна и свършва има една тържественост, която ми е малко странна. Не съм сигурен колко всъщност хората наистина си прекарват добре или е просто повод за поклюкарстване за бъдещето, начин да се изфукат или друго. Като братовчеда от Швеция, който носи значка на Мерцедес, защото кара такава кола. Иначе е просто шофьор на камион.

Но най-ценното от вечерта е когато Виктор става за своята реч. И макар да не разбирам датски добре, разбирам достатъчно за да се разчувствам. Виктор говори за баща си, колко е горд, че го има, колко е щастлив, че е обичан от него, колко му е благодарен. Ким идва до него, прегръща сина си и всички викаме “Ура!” за Ким, но всъщност е за Ким и Виктор. Всички сме разчувствани. Когато и десерта бива поднесен, изяден, а кутиите със сладолед се запотяват от топлината, хората започват да се разотиват. Няколко души чистим, а другите продължават приказките.

Накрая ядем тортите, които Ким е направил и с претъпкан стомах се качвам в колата с Андрес, Майа, Хенинг и Андреас. Отиваме в апартамента на Андрес и Мария където ще спим, а умората ме връхлита. Говори се на датски, а аз нямам възможността да поема от този език повече. Спя тежко и неспокойно. Сутринта се събуждам рано и се чувствам недоспал. С Майа се изнизваме тихо, защото трябва да хванем превоза си с GoMore, който е от Лундбу. Пристигаме точно навреме и нашият шофьор се оказва, че се мести в Аархус, помъкнал нещата си в ремарке. Освен нас има и две жени. Разговорът започва моментално на датски, а аз се унасям в сън, кратък и не особено ободряващ, но нужен. Събуждам се малко преди големия мост между Сийланд и Фюн, а в синевата на вълните откривам единственото нещо, което може да балансира липсата на планини в Дания. Йон, шофьорът ни, ме пита дали разбирам датски, аз отговарям на датски, но от тук насетне езикът се смесвва с английски и ми е по-лесно да се включа. Разпитват ме за родината – във вестника, който се разпространява безплатно по гарите, има статия за София, която е доста банална според мен, но е позитивна ако не друго. Всеки се интересува от различни неща, а възрастната жена разказва, че е минала през България когато е била на път за Индия. Лиа, другата жена, пък ме разпитва за български писатели – нещо, което не съм очаквал и аз говоря за съвременните писатели, които знам, че са преведени на английски или са писали на английски. Около мен се създава нещо като аура, поемам центъра на разговора дори и когато е на датски, а накрая когато се разделяме, Лиа ме пита дали има големи книжарници в България. При положителния ми отговор тя възкликва, че ако има книжарници и планини друго не й трябва. А аз съм без думи и не мога да изразя колко ме е впечатлило нейното откровение.

Във вкъщи се запознавам с Николай – бащата на Сага. Полуруснак, полугрък, той има чертите на жител на Узбекистан, но духа на балканец. Пасваме си веднага, разменяме думи на руски, но говорим основно на английски. Разпитвам го като човек живял на много неща за живота му и света, който е видял. Осъзнавам, че той има проблема да е от друго тесто в сравнение с децата и жена си, но въпреки това е щастлив.

23 юни

Решил съм, че ще ходя до Аархус с колело, а Майа май не е особено щастлива от този факт. Началото на пътуването не е обещаващо – оказва се, че задната ми гума е спаднала, а жилото на предните предавки сдава багажа. Намествам я ръчно на втора предна предавка и се заричам да карам колелото пък каквото ще да става. Оказва се, че формата ми за колоездене не е лоша и пред очите ми скоро се разкриват множество фабрики, сгушени в разни малки склонове, подобно на стари скелети, без да излъчват живот, дълги поля с пшеница, а пътят ме води основно по хоризонтални пътища с някое и друго спускане. Всичко е наред до момента, в който не се оказвам внезапно на магистралата, но моментално спирам и се връщам внимателно към страничните отклонения. Хората ме гледат странно заради облеклото, голямата раница и тъмните очи, които ме издават най-вече, че съм чужденец, а не датчанин.

В Аархус се загубвам за момент, но се осланям на интуицията си и записките, които съм направил и се приземявам точно в уречения час пред жилището на Миа. Когато се виждаме е малко сконфузено, защото не сме имали възможност да бъдем само двамата от много време. Тя ми разкрива всичко за това, което я тревожи, а аз съм малко неприятно изненадан, че е забравила смъртта на баща ми. Но явно личните й драми са по-важни – все пак е малка.

Имаме уговорка с Томас и Стине да се видим за “горенето на вещицата” - ритуал, който ознаменува края на лятото и наближаването на зимата. Пътьом за парка минаваме да вземем една колежка на Миа, отново караме колелата и си правя сметка, че до края на деня ще съм навъртя близо петдесет километра. Паркът е на територията на университета, а множество хора са насядали и пият. Около тях сноват взвод азиатци, събиращи бутилките и кенчетата, защото могат да направят много пари от тях. До края на вечерта виждам как са събрали поне дванайсет големи чувала, по груби сметки поне хиляда крони. И това е за няколко часа работа. Може би трябва да помисля да влезна в този бизнес. И колкото и да се шегуваме с чучалото, облечено като вещица, което стърчи от върха на приготвената клада, си мисля как са се изменили традициите. Всички онези жени, които са били изгорени, удавени, обесени, измъчвани заради нечии фанатични интереси или религиозна слепота и хората, които са гледали събитието с нескрит интерес, подхранвайки богоязливостта си, а в очите на децата им се запечатвал образа на гърчещото се човешко същество. А ето сега, в двайсет и първи век сме на розово одеало, пием чешка бира и си говорим шеги за всичко това. Сякаш нищо не се е променило, само сме заместили плътта с нещо по-лесно горимо. Томас и Стине изглеждат щастливи, а заедно с Миа обясняват, че сега трябва да вземат фист дилдото и да направят преход пеша от Аархус до Рандерс. Вечерта е студена, леко треперя докато се прибираме обратно.

24 юни

Събуждам се сутринта преди алармата на Миа и просто лежа и гледам тавана от пода. Подобно на Майа, Миа има нужда от няколко аларми за да се събуди. Става и се приготвя за смяната й в болницата, а аз пия вода и гледам колелата отвън. Сбогуваме се, тя ми оставя ключ за жилището, аз закусвам, стягам си раницата и поемам обратно към Рандерс, знаейки, че пътят ми обратно ще е по-тежък...

Някъде около Сондер Боруп вече съм без сили и за щастие стигам до магазина 7/11 и си купувам две закуски. Оттук вече ще е лесно и аз се чувствам горд с постижението си... И светът, поне за момента, е по-хубав под жълтите стъкла на очилата ми...