Страх и омраза в Рандерс

4 юни 2014

-Когато животът ти дава възможности, трябва да ги вземеш! - ми казва Каролу, скрил очите си зад тъмните кръгли стъкла на очилата. Макар да няма никаква визуална прилика все пак ми прилича на нещо средно между Джон Ленън и Морфеус. Казва ми това тъкмо след като сме си говорили за Барселона, а той се оказва, че е живял известно време там, работейки и също обича този град. Исуф, който не говори английски толкова много, слуша по същия начин, който аз слушам хора, говорещи си на датски – схващайки част от думите, но не всичко. Извинявам му се, че говорим на английски, а той ме потупва по крака и казва, че всичко е наред.

От височината на седалката ми в буса наблюдавам скучния датски релеф. Като цяло областта около Рандерс е по-хълмиста, но дори и тази радост не трае дълго, удавяйки се в еднообразието. Мисля си, че е време да говоря с Роед, дали ще оставам на работа или не, а умът ми върти всякакви възможности, планове и комбинации, което ме уморява. Вече са минали три седмици от разговора ни, а аз съм преминал през всякакви състояния на духа – от сляп гняв, през униние, непукизъм, готовност доброволно да се предам и да напусна и решението да се задържа колкото се може повече. Всъщност нищо няма значение, нямам опции за друга работа, по обявите където и да кандидатствам ми връщат откази, а междувременно ми пращат оферти за работа в България. Иронично, нали?

-Ти си пътувал много! - възкликва Исуф на датски, а Каролу потвърждава. Осъзнавам, че разбирам достатъчно датски, особено от тези двама души, които са от над десет години в страната и говорят датски все още с акцент, но бавно и по-просто, така че мога и аз да си върша работата. И точно в този ден се чувствам добре, осъзнавайки, че ако не ме задържат ще има неща, които ще ми липсват. Пер, който ме пита за  моя boyfriend, имайки предвид Майа, а Иб ще го поправи от другия край на кабината. Или когато Пер се държи сякаш аз съм шефа и ме пита дали ще правим почивка за чаша кафе. Изет, който ме пита “Како си?” и се усмихва като му кажа, че работата е ок. Суне, който е винаги усмихнат и лъхащ на доброта човек. Разни дребни моменти и гледки, които ме карат да си харесвам работата, усещането да заравяш пръсти в почвата, а във времето да виждаш как от труда ти се създава красота. И приемам факта, че ми остава да чакам...

20 май

Вечерта в бара е белязана от първата ни загуба от няколко седмици. Уффе я приема тежко, а аз му казвам, че от малко разнообразие глава не боли. Той не може да губи. Естествено Боби се обърква на въпроси за Америка, което ни е една от решаващите точки, но никой не му се сърди. То си е традиция за Боби. Метте говори за Арнолд и за желаната от нея работа, а аз тържествено обещавам на Боби, че следващата седмица ще му направя така дълго отлагания сладкиш. Слушам различни хора, от различни страни, които си общуват на различни езици, но английският е преобладаващ в това пространство. Чувствам се уморен, напрегнат от ситуацията с работата и колкото и да се опитвам да съм свеж не се получава. В работата движенията ми са припряни, малко да доизкарам времето си там, а новините, които идват от България ме обезкуражават малко или много. Сутрините се будя преди алармата и гледам събуждащото се небе.

23 май

Дните са се изнизали без да имам точна сметка какво се е случило през работните дни. Виждам Ерик и Волдос, които приключват работата си при Хеннинг, а Ерик ми е казал плана си – да се върне за две или три седмици в Латвия, а после да се завърне и да търси работа отново. Волдос се чувства добре, че ще се върне в Латвия, споделя ми на руски, че не харесва страната, а и работата. Само ми говори за пиене – водка, вино, бира. Все на майтап, но вероятно не съвсем.
Оказвам се на работа с Хеннинг и Исуф, а това ме кара да се опитам да съм спокоен около шефа. Отиваме да посадим няколко растения, а моите съмнения са, че къщата е на един от кандидатите  за Европарламента. Лицето ми е познато, защото всяка сутрин, карайки традиционните шест километра до работата, преминавам покрай плакатите на основните кандидати. Смешно е как всички обясняват как ще подкрепят идентичността на Дания в Европейския парламент, а името на е един от кандидатите, Месершмид, ми навява асоциации за Втората световна. Все пак в Дания хората са расисти по отношение на финансов признак. В колата Хеннинг обяснява на Исуф, че дъщеря му учи за преподавател, а синът му седи твърде много пред компютъра. Времето е дъждовно, а аз се чудя как ли ще се състои барбекюто планирано от Миа. Мислите ми отиват натам. Оказва се, че съм си забравил храната в градинския център и Исуф споделя своята с мен. С него си говорим на смесица от датски,  сръбски, босненско-хърватски, български и в цялата мешавица от езици и думи се чувствам уютно. Говори как времето не е хубаво и че вероятно няма да работим цял ден. Опитвам се да му отговарям на въпросите на датски, но превключвам на английски и български.

Исуф е прав и към четири и двайсет сме вече във влака за Аархус. С Майа и Сага превключваме на шеги за това как  ако имам брак или дете от Майа си решавам всички проблеми с оставането и как можем да изкараме пари от детето. Мъжът, който седи до нас, се включва в разговора или по-скоро го въвличам насила, а той се опитва да ми продаде работни обувки. В мигове на мълчание си мисля за нерешителността на хората около мен – Майа, която цял ден се е чудела дали да дойде в крайна сметка и сменя решенията си като дрехите. Надявам се да не изпадне в някакво настроение, защото аз имам нужда да се видя с тези хора. Осъзнавам как си мисля понякога дали жертвите, които съм поел си заслужават терзанието...

Вечерта минава изключително весело. С Матиас и Томас правим серенади на жените докато правим барбекюто, пием уиски и бира, разпитвам ги горещо за техните планове. Матиас е решен да се върне в училището, защото държавата има интерес от това. Томас все още е на социални помощи, търсещ някаква работа за лятото. От позицията ми на работещ не мога да го разбера и си мисля, че просто отбива номера в някаква степен. Миа споделя за своята връзка и макар всички да предполагаме, че става дума за Денис, тя не казва името му. Разбирам я – Денис не е от любимците на нашия клас. Говори се повече на датски, а после играем игра “Кой в стаята е?” за да се опознаем повече. Опивам се леко, но съм достатъчно трезв в преценката си. Тръгваме си четиримата със Сигне към апартамента й където ще пренощуваме. Преминаваме по тихи улици, а кулата в далечината свети във виолетово.

На следващата сутрин се събуждам естествено твърде рано, седя в кухнята и пия вода. Да съм отново в този апартамент е нещо изключително приятно. Гледам снимката на родителите на Марек, прочитам недискретно писмото,  което той й е написал на чешки, картичките от него и от мен за тях двамата, магнитите от Прага. Спомени от отминалата връзка между тях, но те ми навяват уют. По същия начин пазя спомените си от хората, които съм и все още обичам, защото те ме карат да се чувствам жив. Чувствам се благодарен на този момент, в който пребивавам в жилището й и пиша кратка бележка за нея, пъхайки я в чантата й. Тя има нужда от нещо такова. А пък тя ме накара да отпразнувам Денят на славянската писменост с платната върху които бе изписала кирилицата ни. Обичам я, че е такъв човек.
Излизам бързо на пазар за закуската ни, а после, когато всички сме хапнали и пили по чаша кафе, се отправям в  търсене на българския магазин в Аархус. Спускам се към Томас, срещайки по пътя Матиас – така и не се разсърдих на двамата, че ни напуснаха за да играят компютърни игри, това е техния начин да се справят с част от проблемите си. И двамата са леко неадекватни след цяла нощ през компютъра, много трева и алкохол. Виждайки колко далеч е магазина от жилището на Томас, му казвам, че сам ще го намеря, а с треперещи ръце той пише на клавиатурата за повече насоки. Сбогуваме се и аз поемам на приключение, опитвайки се по пътя да си направя видео за конкурса на швейцарските авиолинии, но нищо не се получава. Адреналинът ми се покачва от чувството да търся нещо ново, спускам се по улиците, попивам гледките, които не са впечатляващи, но е промяна. Намирам магазина на тиха улица, а жената ме посреща радостно. От Елхово, тя е от четири години в Дания, говорим си за много неща – живота в чужбина, българите в чужбина, еснафството, а аз се наслаждавам да си използвам езика, избирайки какво да си купя. В един момент влизат двама датчани, които искат да купят нещо екзотично, а ние ги съветваме. Искрено се надявам бизнесът на това семейство да е успешен. Тя ме разпитва за Рандерс – предложили са им да се преместят там, така ще са по-близо до магазина, но пък е чула за лошо отношение към чужденците. И не е чак толкова далеч от истината, но не се изказвам толкова черно за  ситуацията, не е необходимо  да предизвиквам съдбата. Натъпквам чантата си с малки съкровища от родината, хващам автобуса и се озовавам в центъра. Допълнително се глезя, купувайки си книга, Кормак Маккарти, защото храната за душата ми е намаляла и това не ми харесва. Седя пред гарата и поглъщам думите, откривайки колко е западнал английският ми, което ме гневи тихо. Тъпо е в опитите да научиш нов език да забравиш друг.

Неделята е ден за видео записи – спускам се около реката, Майа е с мен, вървя и говоря на камерата ми, защото искам да спечеля или поне да се справя подобаващо по време на конкурса. Философствам на глас, а присъствието й до мен е малко смущаващо. Отварянето пред камерата не е задължително да е отваряне пред нея, мисълта ми лакатуши и интроверта в мен крещи. Докато се разхождаме около реката, гледайки равния терен, ми се повдига. Иска ми се да ускоря крачка и да открия тази планина... Но тук няма никакви планини, нито видими, нито невидими...

27 май

Оказва се катастрофален ден. Работейки с тримера, докато парченца трева се впиват жестоко в очите ми (въпреки каската с визьора), машината се поврежда. От там всичко тръгва зле. Работя със Сьорен, който свършва повече работа от мен, а аз пуфтя и съм готов да се откажа да съм при Роуд, защото просто не си струва. Замислям се, че в последно време наистина не се чувствам щастлив или щастието ми е някак на приливи и отливи. Станали са четири месеца откакто съм в чужбина, естествено не чакам нещата да се случат с магическа пръчица, но все пак се дразня колко време отнема всичко...
Вечерта губим отново куиза, Ник е с нас вместо Метте, а Боби се опитва да задява Сага. Американският ми приятел пие повече тези дни, след като е останал без работа, в очакване на заминаването му за кратко към Америка. Говорим си за срещата в неделя, когато той бе с децата си, а аз му давам сладкиша. Раздавам и на хората в бара, а Еди, един от работещите там, ме черпи бира. Може  би трябва да се занимавам със сладкарство... Ник ми казва, че от яхтклуба му създават проблеми и може би ще продаде старата лодка, а с парите ще пусне “Емма” на вода. Става ми мъничко мъчно от тази новина, защото не вярвам някой да се запали по същия начин по лодката като Ник. А и аз съм оставил малка част от себе си в нея – ако я изгорят или разрушат тази част ще изчезне безвъзвратно.

29 май

Отново съм с Пер и Иб, последен ден за седмицата. Денят е празник в Дания и официално неработен, а ние сме на работа за да почиваме три дни на куп. Работата върви мързеливо, Пер си почива често, плевелите са много, но не чак толкова, а един възрастен мъж, не особено в ред, ми ломоти на датски. Докато закусвам и се наслаждавам на слънцето си мисля за всички животни, които сме видяли размазани по магистралата и пътищата. Не знам защо се сещам за това, но е започнало да ми се повдига от вида на разкъсаната плът, която е пръснала кръв по асфалта, а нещо е напуснало нашия свят внезапно. Имам чувство, че само аз реагирам на тези неща, че датчаните са се вкаменили, влюбени в пътя, тоест не влюбени, а просто пребиваващи там в удобния затвор на колите си, място за изолация от света. Но те са постоянно изолирани от света.
Или искат да се изолират от света, който заплашва тяхната сигурност – затова и крайно десните спечелиха изборите в Дания, заради чист финансов расизъм. “Повече Дания, по-малко Европейски съюз!” и драгият Месершмидт. Друга част от съзнанието ми е окупирана от мисълта за баща ми и наближаващата годишнина от смъртта му. Тъжно ми е, че не мога да се върна в България за това. Пер се шегува, че трябва да отидем на църква и да пеем, а аз просто казвам “ОК, ОК...” и той леко с насмешка ме повтаря. Имам дни и дни, в които го разбирам или все едно не знам и дума датски. Тиковете на Иб, неговото психично заболяване, всичко това също ме изтощава, отключвайки спомена за вуйчо ми, който толкова приличаше на него. Гледам с радост към изминаващия ден, а вечерта изтощен заспивам пред компютъра.

30 май

Отново ще наглеждаме Меги, защото Ирене има работа в Аархус. Сага спи, Майа е някъде с училището, а аз останам единствен, който да се занимава с малката сладурана. Меги копнее за вниманието ми, скачайки на дивана до мен и бутайки тялото си в хълбока ми. Аз съм взел решение да започна да превеждам блога за баща си на английски, което от своя страна отключва спомени и аз се чувствам тъжен. Меги вероятно усеща това и се притиска повече до мен. Когато Сага се събужда си говорим за някакви филми. Взимам си душ и се впускам да свърша малко задачи – искам да се запиша в езиковото училище, но вратите му са затворени. Купувам си предплатена карта с датски номер, но се оказва, че телефонът на Майа не работи. Времето навън е хубаво и изкарвам дълга разходка с кучето, което се дърпа и души навсякъде. Говоря му тихо на български. Чувствам се някак самотен...

31 май

Вятърът духа право в лицето ми, а колелото се съпротивлява на порива. Майа е някъде зад мен, също на колело, преминавайки край малки селища в близост до Рандерс. Отиваме до Фусингсьо, едно езеро, което е много хубаво място за разходки. Странно, но докато карам колелото се чувствам сам, единак, наслаждавайки се на пътя, опитвайки се да забравя за проблемите си. Задъхвам се въпреки ежедневните десет плюс километра до работа и обратно. Раницата на гърба ми е неудобна, а гумата ми се оказва твърде мека. Искаме помощ от една възрастна жена, която ни дава ръчната си помпа и след малко упражнения за ръцете сме отново на път. Един километър преди Фусингсьо пътят рязко свива надолу и аз се оставям на гравитацията. Вятърът се засилва в лицето ми, а миризмата му е ухание на свобода. За пръв път от много време дишам истински. Фусингсьо е приятно място за разходки – натъкваме се на семейства, на двойки с кучета или без, на приятели. Майа нервничи, че не знае къде започват пътеките за разходка, а аз си казвам тихо, че това не е моя работа да проверя, опитвайки се да не се напрягам. Мълчаливо вървя под дърветата, обикалям езерото и се наслаждавам на природата. Но не съм в хармония, не мога да я постигна и това ме яде отвътре, прониква в порите ми и вероятно се излива в “аурата” ми. Ядем каквото сме донесли като сандвичи. Излежавам се на слънце, което не се показва много много заради облаците. В даден момент се чудя дали да плувам в езерото, но би ми се искало да има повече светлина. Или може би да съм сам. Оригиналният план да пренощуваме се е свил до няколко часа престой и в средата на следобеда сме отново в Рандерс, а пътят обратно е бърз, изпълнен с повече нанадолнища и по-малко усилия. Иска ми се да снимам по пътя, но не го правя, откривайки, че предните скорости са се развалили, а липсата на хармония у мен е все така осезателна.
Връщайки се, научавам новини, които ме шокират и хармонията се отдалечава още повече. Разкъсването между тук и там е силно, неизбежно и болезнено. Да науча колко пари е дал чичо за гроба ме вади от равновесие и се чудя дали има смисъл от авантюрата ми тук, в Дания. Дали си заслужават жертвите, които правя ако  ще се чувствам нещастен в тази страна със студени хора? Излизам навън за да си проясня главата, бродя из града, а краката ми ме водят към бара. Там е Рори и Томас  от Исландия. Взимам си бира и седя в моя малък оазис. С Томас говорим за фотография, той ми обяснява как си търси спътник за фотографски пътувания, говорим за това какво трябва да говори едно изображение, за обработката му и т.н. Забравям за момент другия свят докато Томас не заговаря за ресурсовата икономика като бъдещето на света, а аз съм готов да му се изсмея в лицето. Той толкова вярва в това нещо, без да осъзнава, че всичко зависи от готовността на тези хора, които са над други хора, да се лишат от стандарта си за известно време в името на общото благо. Седим в бара, на по бира, две крайности от един континент, богата и бедна, обсъждайки една химера. “Ама, разбираш ли? Когато преминем към базирана на ресурси икономика...?” - с това изречение се опитва да ме обори всеки път, а аз му казвам, че икономиката като идея не е лоша, но трябва човечеството да узрее за нея. Всички тези конфликти са знаци за една граница между старото и новото. Въртим се в затворен кръг с Томас. Същата тема ще коментирам с Ник два дни по-късно, когато ще им отида на гости на Метте за да взема телефон от нея, гледайки едно видео за Цивилизация Тип 1. Но в този момент, с Томас, аз усещам, че се зъбя от емигрантския си статус, от това, че съм експлоатиран, че съм далеч от почти всичко, което обичам, от някаква форма на духовност. Изпивам си бирата, разменям си контактите с исландеца, защото можем да обикаляме и да снимаме, а това не е малко. Гладът в мен за откривателство е силен, задушавайки всичко с нетрезвото си състояние... Отново излизам от пристана си в Рандерс, гмуркайки се в двойния си живот.

2 юни

-Прав си. Датчаните са студени, те са расисти и имат двоен стандарт... - Королу се е облегнал на малката мотика и ме гледа, този път без очилата  си. - Аз живея тук от осемнайсет години, говоря езика им, а за тях съм чужденец. Не ме разбирай погрешно, не искам да съм датчанин. Имам право да стана датчанин по документи, но не искам. Имам приятели и понякога когато си говоря с тях те забравят, че съм емигрант и говорят срещу тях, коментират ги, а после се чувствам засрамени, че са се разкрили. Те се опитват да се покажат разбиращи, опитват се да не обидят никой,  И в крайна сметка го правят...

Королу е от много време тук, дошъл в Дания по същите причини поради които аз сега плевя, а слънцето пече гърба ми. Има две деца, а жена му се е развела с него. И докато разрохквам земята за да махна плевелите се опитвам да не мисля, че е изминала една година от смъртта на баща ми.  Мислите ми обаче се насочват към някаква скрита ненавист към Дания, към отношението им към чужденците, цялата им резервираност и страх да не направят нещо грешно, а всъщност често разглеждат света от положението на финансовата си стабилност, която ги е разглезила. Виждам го по Майа и по други хора. И все пак ксенофобията е тук, малко или много. Мисля си и как предния ден усетих леката ирония на Йан, който пиейки българско кафе, подмята нещо за социализма. И не мога да разбера къде е границата между простата докачка или нещо като опит за превъзходство над хората като мен. Говори ми за възможността да се правят турове из България, които да са добре организирани, за хора с различни възможности и физическа активност, които да катерят планини или да се запознаят със София и културата на страната ми като цяло. Лизбет не говори особено – осъзнавам, че тя е несигурна в общуването си на английски, а аз се чувствам изолиран от това семейство в този момент, погълнат от мисълта за моето собствено и проблемите с които се борят. Може би това ме разсейва и не виждам цялата картина, но има и една липса на духовност наоколо, която ми се отразява...

Но срещата с Королу и други чужденци, които са просто заседнали в Дания, защото са последвали датски жени, а после са се оказали нещастни, ме подтиска. Осъзнаването на различията между мен и Майа също ми се отразява – моментите, в които тя апатично седи и няма какво да каже в разговора, внасяйки хлад във въздуха наоколо ми действа на нервите понякога.

Вторник се запознавам с българката, за която съм слушал толкова много от Рори. Деница. Тя е от Сливен, учила в Дания, четири години е в Рандерс и днес й е първата смяна в бара. Говорим си на английски и български, но не много. Все пак е приятно да има с кой да говориш на собствения си език. Боби не е наоколо, прекарвайки повече време с децата си преди да замине за месец. С Метте печелим куиза и се връщаме в играта. Аз съм щастлив, че говоря с някой на български...

Цяла седмица съм заедно с Королу и Исуф. С Исуф, на нашата смесица от езици си говорим за моето семейство и за неговото. Той не иска да остарее в Дания, а да прекара старините си в Косово, сред близките. Майка му е загубила единайсет мъже от семейството във войните на Югославия. Чудя се дали белегът на челото му е от битка или просто инцидент. В движенията му усещам тази припряност, този страх да загуби работата си, раболепността пред Хеннинг, който пък сам внася нервност в работата когато сам не може да реши какво да се направи първо. Гледайки този страх, и то от човек, който е вече петнайсет години в страната и знае езика, не се чувствам добре. Исуф ми казва, че работата тук не е добра. Разговорите ни се проточват във времето, а защото той не разбира много английски, а Королу не разбира славянски езици, аз говоря много на датски, но с тях ми е дори по-лесно. Те говорят по-бавно от датчаните, изслушват ме. Унгарецът ми казва, че се е изненадал колко знам от езика без курсове. Работата върви бавно. Всеки ден плевим, прекопаваме, а в края на деня ръцете ми са изтръпнали от скубане  на растения. Исуф все казва, че плевелите са много, а аз му казвам, че не са малко. Исуф не обича да говори на сръбски по разбираеми причини.
Цялото ми същество е пропито от смесени чувства към Дания, а обкръжението в работата ми сякаш затвърждава този дуализъм. Сутрините, в които слънцето е все още ниско над земята, а лъчите му превръщат парата от все още влажната земя в златиста мъгла над дърветата, са понякога магични, зареждащи ме с позитивизъм и желание да свърша по-добра работа този ден от предния. Но следобедите, когато се връщам, тялото ми чувства умората от деня, а колите не ме интересуват. Последните дни гледам трупа на един таралеж върху велоалеята. Тялото му е прегънато, а всеки ден някое друго колело или пък мотопед минава през него, доразкъсвайки главата от тялото му като някакво ритуално убийство. Минавам само за секунда край него, става ми мъчно, а очите ми все едно проникват дълбоко в плътта, различавайки личинките, които се появяват. Защото има нещо гнило в Дания, което е крие зад подредеността на градините, учтивостта на хората, крие се може би в сърцата им, в непознаването на другите хора и страни, в студенината. Може би самият аз съм този таралеж, а главата ми постепенно се отделя от трупа, въргаляйки се на някакъв прашен път.

4 юни

Прибираме се от работа, а ставите на пръстите ме болят. Гледайки ръцете си, по начина на свиване, те приличат на тези на Пер. Кожата ми се е обелила няколко пъти и загрубяла на места, изпечена от слънцето. Поемам си въздух, защото трябва да говоря с Хеннинг. За извънредните ми часове на работа. Каролу иска да работи повече в петък, а аз нямам планове и съм съгласен. Мия си ръцете в къщата когато Хеннинг пристига с дъждобрана си. Казва ми, че сега взимаме работа от друга компания и когато тази работа свърши, след може би две седмици, няма да има много какво да се върши и ще се наложи да ме освободи. Не споря, няма нужда, защото така или иначе съм осъзнал, че съм просто евтина работна ръка и всичко, за това да заместя Пер когато той се пенсионира, е било в сферата на фантазиите. Знаех го още когато Роуд ме гледаше с лек бляскав поглед, обяснявайки ми за договора, и аз се съгласих на условията. И колкото и да се притеснявам поне знам какво се случва. Смятам си грубо часовете и излиза, че съм работил безплатно десет дни, а това са близо 5000 крони. Парите, с които мога да изкарам спокойно два месеца, всъщност три. И осъзнавам, че съм се унижил, че съм преглътнал някаква гордост, за да върша тази работа. И се ядосвам за това.

На следващия ден Каролу ми разказва за първите си стъпки в Дания, за това как е започнал да е градинар и докато се крием в буса, защото вали като из ведро, в  лицето му, покрито с парченца трева, има някакъв стоицизъм, нещо, което ми вдъхва позитивно усещане. Мисля си за думите му, че животът ти предлага възможности, които да вземеш. Може би просто трябва да се оглеждам...

“Ти не избираш живот. Живееш го!”

В една зала на ВИА, университета, в който учи Майа, сме се събрали и гледаме “Пътят”. Игнорирам хората, които са се излегнали около мен и части от телата им допират моето, игнорирам ласките на Майа, която ме чеше по врата, и гледам филма. В седмицата, когато е една година от смъртта на татко, той ме разчувства и проронвам сълзи. Някак връзката между главните герои, бащата и починалия син, е същата като мен и моя родител. Той също искаше да живея живота си, да го откривам всеки ден, защото самият той не бе успял да го постигне. Докато кадрите се въртят на стената си спомням решението ми, след първото гледане на филма, да мина Ел Камино до пет години. Остават ми още две. И заради мен, и заради него...

След края на филма съм умислен, затворен. Имам нужда да спя, защото на следващия ден ще дойдат Миа и Сигне, а вечерта ще съм на караоке.

7 юни

Не спя изобщо. Събуждам се в четири и нещо и просто гледам небето от прозореца. Чувствам се сам, а Майа се е свила на кълбо в юргана си. Започвам да готвя от рано, мотивирайки се с фънк музика. Безсънието се оказва плюс по отношение на повече свободно време. Решил съм да правя мусака и разни други вкусотии. Започвам нов дневник. Отивам на феста, в чиято организация Сага участва. Като за начало е ясно, че повечето хора са от самата организация, а аз се разхождам в пространството пред ВИА и снимам. Слънцето е жестоко и горещо – чакам Сигне и Миа с нетърпение. Но когато те идват се говори повече на датски и някакъв глад в мен остава незапълнен и аз предпочитам да се върна в апартамента и да готвя. Искам да си говоря с Миа, но не ми се отдава възможност да пореден път. Кеннет също идва на вечерята, говорим по различни теми, а аз превключвам на политика. Подобно на баща ми, тя се превръща за мен в отдушник за социална несправедливост. Осъзнавам се малко късно кога да спра. Когато момичетата си тръгват, ние с Кеннет се отправяме към бара. Говорим за различни аспекти на датското общество, за неговия опит в Германия, за същите неща, с които аз се сблъсквам тук. Когато Майа идва разговорът помежду ни е напреднал и тя може само седи и мълчи през повечето време, внасяйки някаква студенина. Не стои много и на караокето, а аз се раздавам. Мари се появява с компанията си от колегиума, които също се раздават. Кеннет печели време да избира песни, които знае, а аз подскачам на Ролинг Стоунс, признавайки си с песен, че се чувствам неудовлетворен. В три през нощта, спускайки се към дома, дишам отново. Мракът скрива, че съм в Дания и открива други неща. Някакъв мъж просто си отваря дюкяна на средата на улицата и се изпикава. Датчаните са се наковали за пореден път в някакъв опит да се отворят емоционално. Аз съм пил и пил, а мозъкът ми е твърде твърде трезв... И очакващ нещо да се случи...