Блуждения

31 март

Вечерта, когато тя легна до мен, притисна се до тялото ми и ми каза, че не иска да си отивам, че иска да се будим в едно легло, ако не това, то друго, че ме обича. Искаше да й обещая, че ще го направя, а на мен ми идеше да заплача както по-рано същия ден, защото не исках да я лъжа. Страх ме да я изгубя, както изгубих други жени в своя живот, но не мога да я заблуждавам. Мисълта ми прелита към изминалите две седмици, които бяха изпълнени с късчета надежда и топли емоции, но се спира при осъзнаването, че може би ми остава още един месец, как парите ми се стопяват, а новините от родината не са най-обнадеждаващите, но се опитвам да ги подтисна, нарочно, в желанието си да не опорочавам това време, което може би ни остава. Затова и нищо не казвам, а просто я притискам до себе си и я целувам. И си спомням една друга жена, която бях държал по същия начин и бях обещал, че няма да се разделяме, а го направих. И се опитвам с надежда да гледам напред...

И се връщам назад...

Към онази вечер, две седмици по-рано, Барис, когато с Метте, Уффе, Марк, Елена и Майа обсъждахме децата и как да подходим ако те имат различна сексуална ориентация. Марк разказваше за един баща, който получил писмо от сина си, че е гей, а в отговор го публикувал публично, казвайки, че това е било най-хубавото нещо, най-милото нещо, което е чел. Мисля си за мои приятели, които са се оказали в същата ситуация или пък за мен самия ако се бях озовал в същата ситуация, с обсесията за продължаването на рода...

Към двата дни, четвъртък и петък, същата седмица, в които работя за пръв път от много време с ръцете си. Намирам се в двора на Елена, шефката на Майа, и времето е идеално за работа. Усещам как тялото ми е забравило да работи, удрям се с чука един два пъти докато забивам поредния кол в меката пръст. Притеснявам се дали ще я направя добре – никога в живота си не съм правил ограда, а с тези ветрове знае ли човек. Въпреки това се наслаждавам на работата си, старая се да е като хората, да заслужа парите, които тя ще ми даде, защото те биха били добре дошли в сегашната ситуация. Старая се, а Елена идва от време на време, говорейки ми на руски, твърде бързо за да я разбера, но все пак от кашата с езици в главата ми схващам какво иска. Прави ми впечатление, че се е обградила колкото е възможно със славяни, хора от бившия СССР, може би създавайки една малка Русия в сърцето на датската провинция. Но усещането да държиш чук в ръка и да нанасяш удари върху гредата е назаменимо. В тези дни, след няколко часа работа, връщането с колелото е приятно усещане, спускайки се от Сондер Боруп към Рандерс, минавайки край музея на Елвис, приличен на огромна къща за кукли, датски еквивалент на мутренски барок, който е пльоснат в нищото след големите магазини като Баухаус, Юск и Макдоналдс...

И как по-рано, в четвъртък, с Майа сме просили за интервю в отчаяние към ситуацията ни. Чувството да си нищо в една чужда държава е ужасно. “Не говори датски? О, съжалявам, ние работим с възрастни хора, които не говорят английски... Но може да опитате в съседния офис, може би там има работа...” И като просяци се носим от врата на врата, тя говори вместо мен, а аз разбирам достатъчно от разговорите за да схвана, че вероятно отговорът е не. Датчани или българи, езикът на тялото не лъже.

Към петъка, в който Елена ми дава парите, а оградата е почти завършена. Чудесен ден за самочувствието ми. Спускам се по познатия ми път, пея си фалшиво Том Пити на висок глас, боря се с нанагорнищата. Ще имаме гости от училището на Майа – вечеря на която всеки носи по нещо. Тялото ми е уморено от сгъването с триона над дъските, но очаквам с нетърпение да се видя отново с Кенет, който ми напомня на някои приятели в България. Взимам си душ и се уединявам в стаята за да си наваксам с разговорите, с информацията за моя личен свят, който е на над две хиляди километра. В един момент влизат Лотте и Майа, първата да види гардероба, който има планина върху себе си. Лотте е била за един месец съквартирантка на Майа, при пътуването на Сага до Мексико. Присъединявам се към компанията, а там е и една французойка, Марие, по програма за обмен, така че не съм малцинство сам за себе си. Храна се обилно от пира, разположен в кухнята, слушаме как Кенет свири на китара, обсъждаме музика и литература, а в лицето на Марие, за пръв път от много време, срещам човек запознат с гръцката митология. Наблюдавам я с крайчеца на окото си, в желанието си да разбера дали наистина французойките са притегателен център като жени. Все пак тя е от Париж, близо до Монмарт, много по-различна от хората около мен. Всъщност малко от тях са по-скоро интернационални отколкото датчани. Разговорите, които водим са приятни, изпълнени с литература, а това ми липсва...

На следващия ден, Майа още спи след като е купонясвала до късно, а аз излизам рано за да купя продуктите за моята вечеря, за моите приятели от Барис. Денят ми преминава в готвене, разходки от време на време, а вечерта е топла. Метте пристига с Ник и Арнолд, а Уффе води Йенни, приятелката си. Боби е на работа и не се появява цялата вечер, което е тъжно, защото той е причината останалите хора да са тук. Специално за вечерта Метте и Уффе са приготвили куиз с награда. Много от въпросите ги знам, но отговорите не идват на момента, а после. Печели отборът на Марк, а наградата е голямо шоколадово яйце. Ник, приятелят на Метте, е художник, артист по душа, който се занимава и с преподаване, а Йенни е социално-медицинската сфера. Говорим по различни теми, а Йенни, Метте и Ник си тръгват по-рано по различни причини. С останалите играем на Сикуенс, където Уффе се ядосва, че не печели в противоречие с философията му за щастието. Чувствам се приятно от това да имам нещо като моя група приятели...

Неделята в която за пръв път избягах онзи заветен маршрут край реката, а малко по-рано с Майа сме го минали пеша. Някакви си осем километра, но за мен това не е малко, защото за пръв път от много време съм минал подобно разстояние без наколенка. Слънцето играе щастливо по лицето ми, а аз смятам, че животът е щастлив. Или нещастен, че не е винаги като този момент на настъпление на ендорфини...

Вторника, в който се събудих и видях съобщението от Елена. Оградата не струва и всичките ми страхове, тревоги, депресии се отключват от факта, че не мога да направя една тъпа ограда. Или по-скоро, че аз съм толкова тъп и вързан в ръцете... Сривам се тотално и Сага, чиято любов с Том се развива, ме дразни. Всички датчани, които са презадоволени от благата на системата им в този момент са ми изключително черни. Правя различни схеми как да оправя оградата, този път с мои пари. Вечерта се виждам с Уффе в бара и пием по бира. Докато го слушам, с неговата цяла тирада за позитивизма, си мисля колко добре би било да има семинар в България. Осъзнавам собствената си негативност, която е пропила съзнанието ми напоследък.

Дъждът, който ме брули докато отивам към Елена. Нарамил съм раницата си, в която има шест парчета дърво по метър и двайсет, чук и други неща. Чувствам се ужасно и съзнанието ми прехвърля вариантите на срещата ми с рускинята. Нося срама си със себе си, но някакъв собствен бяс ме е обладал и въпреки всичкото мръзнене, водата в обувките ми, мокрите дрехи, се справям и макар да е грозна, оградата е стабилна. Моята награда за това е зверска настинка и факта, че нямаме вода...

31 март
Влизаме сутринта в стаята на родителите й. Баща й става на петдесет и аз съм част от ритуала. Гледам как той се усмихва, как щастливо се разсънва, прегръщайки децата си, а те го даряват с цялата си обич. Аз съм част от едно щастливо семейство, а в мен нещо се къса. Спомням си моите подобни моменти, в които бивах ограбван от смисъл, превръщайки се в причина за нечие нещастие. Бучката от цялата тази жлъч се надига, а аз не мога да я задържа. Слагам си обувките и излизам на разходка, Отивам до езерото където бяхме предната вечер с Майа, а там няма никой. И в мъглата на тази далечна страна аз плача. Сълзите просто рукват и аз удрям безсилно едно дърво. Удрям него. Удрям себе си. Усещам как се отчайвам...

Поемам си въздух. Препъвам се по пътеките. Връщам се в къщата и помагам с приготовленията. Както предния ден когато отидохме до Германия, а Майа ни отдалечи на няколко километра заради безплатен сладолед. Хората започват да пристигат на групи, а аз съм мълчаливия фотограф. Хора ме заговарят на датски и английски, а аз им отговарям. Дистанцирам се духовно от всичко това, което ме ядеше сутринта. Радвам се, че присъствам на този юбилей.

01 април

Осъзнавам, че ми остават още двайсет дни за да си намеря работа. Говоря вечерта в бара с Уффе, който най-сетне пише на познатия си. А аз съм окрилен от онази история за мъжа на моста в Рандерс, търсещ работа. Съставям план.

Няколко дни по-късно отново съм затрупан от откази. Въпреки това съм взел решение да съм щастлив. Просто щастлив. Точка. Това е. И в жест към нея й пиша писма и ги крия из апартамента. За да ги открие в някакъв неясен момент когато пътищата ни може да са заедно или не. Треперя. Страх ме е.
Решавам да не пиша за блога си. Сънувам странни неща. Усещам как тялото ми се подготвя за негативния вариант. Готвя с любов или поне се старая.

Неделята на същата седмица отиваме в Тропическата градина на Рандерс. Бащата на Майа е дошъл. Странно е да се разхождаш сред сравнително свободни животни, прелитащите около теб прилепи, лемурите, които се опитват да докоснат камерата ми.

Пея предната вечер на караоке, опитвайки се да вържа настоящето ми обитание с моите места из София. Влизаме в опушени барове, танцуваме на фона на осемдесетарски песни, а Кеннет ни купува бира.

Събуждам се тъжен в леглото, а светлината е вече нахлула в стаята.

7 април

Отивам на интервю за работа. Или отново вид просия. Още нищо не знам, а колелото и пътят ме водят извън Рандерс, покрай магистралата и полята. Завъртам се около кулата в края на града, минавам под мостове, а очите ми търсят мястото където Майа е разговаряла, че търсят работа. И го виждам – сред първите табели, подканящи да се грижат за градината, а в полето с насаждения се вее трансперант “Roeds planteskole” и логото, лопата превръщаща се в дърво. Търся собственика, а той ме посреща с въпроса дали съм приятелят на Уффе. Отговарям му, че да, но съм дошъл по друга линия и не съм знаел, че точно той е човекът на който Уффе е писал. Разговаряме дълго, той ме разпитва неща по биографията ми, а аз съм нервен, но изпълнен с надежда. Обещава ми да ми пише след два или три дни. Силно се надявам да се случи, а не просто да ми каже не.
Дните ми се завъртат в очакване на този мейл, а за да не мисля върху това и да се напрягам работя при Елена. Ядосвам се на себе си, че съм загубил навиците си за работа. Уффе ме разпитва какво става с работата във вторник, когато е рождения му ден и ние сме отново в Барис.
Времето е слънчево и ветровито. От време на време вали...

10 април

Прибирам се от работата при Елена, отварям пощата си и чета “Реших да те взема на работа.” Очите ми пропускат всичко останало, а просто препрочитат това изречение. Вътре в мен нещо се разкъсва, креща “Да!”, но и ми става тъжно, защото знам, че това значи да не видя близките си хора още време. Но стискам зъби и продължавам. Не мога да бягам от отговорност и от собствения си избор. Правя си сметки за бюджет, а също и как трябва да отида да направя оградата при Елена за да знам, че съм довършил нещата си при нея. Чувствам се като в ураган, погълнат от емоции и се надявам да няма нещо измамно в цялата работа.
Казвам на Майа когато тя се прибира. Крещи от радост и ме прегръща. Разпитва ме неща, които не знам, пита ме отново и отново, а това ме напряга. Ами ако е вид измама? Въпреки това всичко в къщата е с приповдигнато настроение.

Съботата отиваме при Ирене, приятелката на Майа, която я зарежда с неща (мебели, аксесоари и каквото друго се сетиш в този дух) и имаме приятно следобедно матине. Майа трябва да тръгва към родителите си, а аз оставам още малко и Ирене ме разпитва повече неща за мен. Казва ми, че би се радвала да дойде в България, да отседне при майка ми и да й заплати за престоя. Отговарям й, че това не е нужно, но основният проблем ще е майка ми, която не владее английски.Тя ми споделя как се е сдобила с Меги, кученцето й, когато след заболяване не е смеела да излиза сред хора. Разказва ми и за своя живот, за различни неща в Дания като това, че човек с действащ граждански номер може да пише на фондове, че парите не му стигат и те да ти дадат спонсорство безвъзмездно.

Вечерта Кеннет ми пише ако искам да пием по бира, а аз така или иначе нямам планове и се озовавам във ВанХатен. Някакво момиче пее с електронен съпровод, а Кеннет ми разказва неща за собствения си живот, разпитва ме как се чувствам.

Времето бавно се разваля, неделята превалява, а аз се подготвям психически за първия си работен ден и завръщането на една отдавна забравена реалност с надежда и очакване...