Дъжд, слънце, крушения...

19 май 19:21

Мързи ме и пускам дълбоко замразената пица във фурната да се изпече. Все пак трябва да се яде. Гледам и купчината мръсни съдове в мивката и си казвам “Майната му!” - понякога ми писва, че един от домакинството ни изобщо не се притеснява, че се натрупват толкова съдове, че кухнята изглежда като кочина и сякаш знае, че някой друг все ще изчисти. Детско поведение. Всъщност докато Сага ме пита дали да прекъсне образованието си в HUF, да отиде в Копенхаген и да учи в някакво арт училище, виждам и една причина за това й поведение – тя знае, че ще е тук за малко, за още година и половина. Защо тогава да мие съдовете толкова често колкото ние с Майа?

Всъщност наистина защо ?

Но си казвам “Майната му!” и подминавам дразнещите ме чинии. Не си ти когато си гладен. Решил съм да се уединя, за да пиша това, което ме вълнува в последните 168 часа, че и повече, но се сблъсквам с един от проблемите на живота ми тук. Липсата на свободно пространство за мен самия. От стаята на Сага бичи някаква блус ска музика, вратата е отворена, чувам и работещата фурна, а къде е моето късче време? Някъде между ставанията ми в пет сутринта и отиването до работата и прибирането после. В разходките навън за които нямам енергия или пък не мога да отида сам, а винаги има някой около мен. В пиенето на бира в Барис. В моментите когато няма никой в апартамента. Във ваната. Замислям се как да си създам повече време. Може би заради това продължавам да се будя и в почивните си дни в пет, сякаш духът ми казва “Действай! Живей!” И използвам всяка възможност за да постигна нещо...

9 май 14:00

Разбирам, че в петъчните дни приключваме по-рано, в дванайсет и половина, ако няма работа. Със Суне и Пер сме ръгали якоди и репенси в една ужасно мокра почва докато ни вали дъжд. Пер се обяснява както обикновено много с другите работници, а Суне използва всяка възможност да запали цигара. Аз се чувствам по-спокоен, че съм направил първа цяла седмица на работа. Също и че приключваме по-рано, защото имам време да приготвя храната за гостите, които очаквам – Кеннет, Лотте, Аника и Марие. Използвам възможността, че съм сам в апартамента за да ги поканя и опозная извън светлината ми на “гаджето на Майа”. С Кеннет вече имаме този опит, пиейки бири по заведенията, но не и с останалите. Приготовленията ми за кулинарията са започнали от предната вечер, защото и идея си нямах, че ще свършим работа по-рано.
Оставам си с дрехите от работата върху себе си, прибирам другите в чантата, и се спускам с колелото към вкъщи. Вали дъжд, който ме освежава, аз се усмихвам като някой луд и си пея. Очаквам вечерта с нетърпение. Естествено се замотавам докато се наканя да готвя, времето минава, чета някакви неща и се захващам като по часовник с рецептите, а навън времето се смрачава ли смрачава и точно когато съм готов с всичко се излива порой. Въпреки това хората идват – първи са Кеннет и Аника, която ще остане за малко, защото е барманка на забавата в университета. Подаряват ми луксозно вино и бира за отминалия рожден ден,а Лотте, пристигаща малко след тях, ми носи типичен датски комедиен филм “Момичето и милионерът” от времето на нашите златни соц комедии.
Говорим много, обсъждаме филми, идеи за света, а Аника преяжда и лежи на пода като котка. Часовникът се извървява до единайсет и всички се разотиват. Казвам им да не ми помагат с миенето на съдовете.

19 май 20:10

След като сме имали малко вечеря, Сага все пак измива съдовете, явно усещайки напрежението и нежеланието ми. Майа често се оплаква от липсата на желание у съквартирантката ни за поддържане на хигиената. Аз се старая да не се ядосвам, но просто понякога ми избиват чивиите...

10 май

Мързелива сутрин, която е белязана от ранно ставане, което се превръща в ритуал, а небето е все така мрачно. Поставям си за задача да обиколя магазините втора ръка, но за моя изненада се оказва, че работи единствено Фон Отто, който е бутиков и естествено не намирам търсените от мен панталони за работа. В един от супермаркетите засичам Дейвид и Йоанне, с които ще имам вечеря по-късно същия ден. Дейвид ми казва, че Метте ще носи текила и аз предусещам, че ме чака традиционното избухване, което се случва винаги когато Майа не е у дома. Остатъка от деня ми минава в наблюдаване на пръските по стъклото, разговор с Том, който идва да вземе компютъра на Сага и този на Майа в опита си да поправи първия. Отлагам така говореното от мен рестартиране на тичането, защото не ми се излиза във време като това.

Мястото на вечерята се оказва в район, който ми е непознат и се ядосвам на няколко пъти, че не съм взел камерата за да снимам няколко места – частта от гробищния парк, в която надгробните плочи са положени по земята все едно са битпазар, самотното колело, което е вързано до единствената пътека към църквата, наситената от дъжда зеленина. Апартаментът се помещава в блок, който извън облика с характерните червени тухли е като добър соц проект. Отваря ми Тери, домакинката ни, самотна майка със син на три години. Хлапето веднага ми се лепва, а Ник е разочарован, че на мен ми се обръща повече внимание от на него. Целта на вечерята е финалът на Евровизия – шоуто показва националните музикални вкусове, а ез се сещам за онзи рожден ден по време на който всичко се сведе до финала на Евровизия. Преди осем години, а сяка всичко се повтаря. С разликата, че съм обкръжен от датчани, а малкото момче решава, че съм най-добрият му приятел и ми показва пластмасовото си барбекю. Правим се, че готвим чесън, лук, меса, а аз симулирам отхапването на тази невероятна храна, хвалейки го за вкуса. Пием уиски и изпадаме в шок от победителя на конкурса. Дейвид остроумничи и се разкрива като способен имитатор на Йода. Аз се радвам, че нас ни няма. Метте и Ник поръчват такси и отиваме в Барис за по бира, играем “Майа”, а Ник обяснява как прави пари от нищото понякога. След две бири, те си тръгват, а аз допивам остатъците от бутилките в нежеланието да си ходя веднага. Въздухът в нощен Рандерс е скучен и аз се надявам да засека някаква компания по трасето, но това не се случва.

На следващата сутрин уморено правя палачинки, надявайки се на изненадващи гости. Никой не се появява, но аз не съм тъжен от този факт, а се радвам на удоволствието да имам повече палачинки за себе си. Когато Сага се връща от уъркшопа в Силкеборг все едно не съм имал два дена на разположение за себе си. В обхващащото ме раздразнение разбирам колко много имам нужда от тези моменти на самостоятелност. Подготвям се за началото на работната седмица, която се очертава да е силно дъждовна, а по някое време през нощта Майа се шмугва в леглото...

12 май

Утрото ме посреща с мрачни облаци. По Хобровей няма повече ремонти и въздухът мирише на студен дъжд, но не и на току що отворила пекарна. Вече нямам проблеми с изкачването на хълма, но не ми се работи в такова гадно време. Избягвам дъжда към работата. Пер и Иб са пратени по обекти, а аз ще работя със Суне. Ще садим растения в едно от полетата, а от пороя предния ден почвата е тежка и лепкава. Моите гумени ботуши пропускат вода и скоро в краката ми са два кални океана. Вали ни дъжд като из ведро и панталоните ми също подгизват. Трудно ми е, но не се оплаквам. Бавен съм и си се дразня, а дразнението ми преминава към всичко наоколо, прехвърля се към Дания и всичко в нея. В настроения като това мразя всичко и реагирам остро. По същия начин когато с Майа говорим за ваканцията, а аз знам, че не мога да си позволя същата ваканция като нея, изпълнен с усещане за липса. Когато тя ми заявява, че иска да дойде в България за месец за да опознае културата ни, то на мен ми става смешно, ставам саркастичен и жесток, хапещ и зъл. Подтискам всички тези импулси, обяснявайки й, че стъпва върху болно място и да не обръща внимание на настроението ми. Решавам, че няма да ходя на сватбата в Испания, но задържам решението за себе си. Кхадер ми пише, че също е знае кога ще е в Дания, но той ми е по-ценен в този момент от братовчедката на Майа.

Със Суне подгизваме стабилно, а почвата се превръща в жестока каша под краката ни. Суне учи за градинар и всъщност взима 110 крони на час, преди данъците. Говорим за баща му, а аз се опитвам да науча нови думи покрай него. Споделя ми, че не пие от септември миналата година, а и е решил да махне всичките си татуировки или поне тези, които си е направил когато се е напивал с един приятел. Суне е близо два метра гигант с който сме като Лаурел и Харди, поне що се отнася до мускули. С типична датска деликатност не ми казва ако работя бавно, но пък аз се опитвам да се движа с неговото темпо. Осъзнавам, че поне засега не мога...

Дразня се, че никой не се сеща за мен и моите нужди по отношение на храната. Тъпча се със сандвичи в работата, тъпча се със сандвичи като се върна. Липсва сготвена храна. Майа разказва за престоя си в Хамбург и колко добре се е чувствала да говори отново испански. Аз съм уморен...

13 май

Будя се твърде рано. Спя неспокойно, сънувайки различни хора, а когато отварям очи знам, че днес ще се случи нещо. Небето е все така навъсено. В екип съм със Суне и Сьорен, ще копаем борчета за клиенти. Обикалям в търсене на маркираните дървета, закичвам ги с текстилената мрежа, те започват да копаят, а аз връзвам буците около корените. Когато го правиш трябва да стегнеш мрежата добре, да уплътниш почвата за да корените защитени. Много от буците се разпадат и тичам до червеното хале за ластици. Докато връзвам буците ръкавите ми постоянно се вдигат нагоре, блузата, която Роед ми е дал, не е по мой размер. Дърпам си ръкавите нагоре, а игличките на дърветат бодат кожата по вътрешните части на ръцете ми, покривайки ги със ситни пъпки, подобно на обрив, който е от някаква венерическа болест. Със Суне местим дърветата на удобно за събиране място и тримата със Сьорен ги опаковаме за клиенти. Използвам цялото си тяло и се чувствам добре, макар и уморен. Въпреки това нещо ме дразни под лъжичката...

В края на деня Хеннинг иска да разговаряме. Пита ме как се чувствам след близо месец, а аз съм откровен, че още свиквам с режима, че се ядосвам за загубените си работни навици, че ми е гадно като другите вършат повече работа заради мен. Тогава той ми казва, че още не се справям достатъчно добре в работата, че не правя нещата като хората. Говорим прямо един с друг. Осъзнавам, че може да не успея да изкарам дори и пробния си тримесечен срок на работа. В този момент мразя всичко в Дания, чувствам се предаден от Роед, защото времето, което ми беше казал в началото на договорката ни бива скъсено драстично. Запазвам спокойствие, рационалната част на мозъка ми се включва на обороти и се договаряме да видим какво ще е развитието ми в началото на юни. Виждам конспиративни теории за този разговор, а някакво сухо отчаяние ме е хванало за гърлото. Суне ме пита какво е станало, аз споделям на две на три, а той ми казва, че е водил същия разговор с Хеннинг малко след като е започнал работа тук. Но всъщност, както размишлявам докато се прибирам с колелото, Хеннинг може да няма нужда от мен в момента, с латвийците, чиито договор приключва след седмица, със силния сезон, който спира за няколко месеца след края на май. Съобщавам на Майа новината, а тя ме гледа с големи очи. Замразявам всякакви планове за пътувания. Намирам се в мрачно настроение и дори и компанията в Барис не ме развеселява. Разговарям с Боби, който ме облъчва с негативизма си за Дания, а точно в този момент аз съм благодатна почва за целта. Пием бири, отново печелим куиза, а с Джо говорим за плоскостта на датския релеф. Прибирам се рано, защото съм емоционално изтощен.

На сутринта ръцете ме болят, обривът се е превърнал в множество ранички, сякаш съм някой наркоман. За разнообразие има малко слънце на небосклона, а аз съм буреносен облак в работата, поел си въздух и решил да прави каквото трябва пък да става каквото ще. Хеннинг ми възлага да стегна една градинка и това ми отнема много повече време от моята собствена преценка. Въпреки това се справям добре, не отлично, но все пак достатъчно добре за самооценката ми. Работя и върху градината около дома му, но внезапно се излива нов проливен дъжд и започвам да плевя в парниковите къщи, а през пробития покрив се излива вода. В някои от саксиите има повече плевели отколкото полезни растения и аз си тананикам Welcome to the Jungle на Гънс. Със Суне се опитваме да подготвим едно място за саксии с илекс, но като типичен датчанин, в момента когато става четири ,часа той пуска всичко и се отправяме към съблекалните. Прибирайки се пиша на офиса за работа с чужденци в желанието си да разбера какви са ми опциите ако все пак договорът ми бъде приключен предсрочно. Разговарям с майка си, а новините от дома ме изпълват с огорчение и тъга по някои взети решения. Разбирам, че никога няма да съм напълно цял, а това не е лесно за преглъщане. Сага се тръшка, че компютърът й е развален, изпадайки в лошо настроение, а аз си мисля колко по-лоши неща има. Датчаните са понякога много разглезени хора, забравили за света отвъд рамките на “социалния им рай”. Както онзи път когато Пер ми обясняваше, че нацията им е забравила какво е война...

15 май

Събуждаме Сага в пет сутринта. Тя вече не е тийн, тя е на двайсет. Предния ден Майа е прекарала много време в това да изрисува всички флагове от държавите, свързани с произхода на Сага – Финландия, Гърция, Файорските острови, Русия. Майа държи на своята традиция за рождения ден. Аз не закусвам като хората поради тази причина, но все пак се получава добра изненада. Очаквана изненада.

В работата се чудим със Суне дали сме на работа на следващия ден, тъй като е важен църковен празник в Дания, а тези неща се тачат тук. Пер се шегува сутринта да не взема да дойда в петък, а аз просто се усмихвам. Денят е хаотичен. Иска ми се отново да кося трева и да кантирам, но вместо това със Суне вадим дървета за продажба, защото ще садим рози на тяхно място, а междувременно аз ръся тор като айляк, хвърляйки малки бели топчета навсякъде. За малко да се сдобия с нова трудова злополука, но се разминавам само с жестоко опарване от коприва – ясно е, че ръцете ми ще изстрадат от всичко това. Става жежко, което мен ме радва. Целият този дъжд ме е изтощил физически за последната седмица. Част от ума ми е заета с калкулации колко ще взема през май. Получам втората си заплата отново в плик – за девет дни съм изкарал повече като дизайнер на кухни за месец. Просто е безумно... И тъжно...

Оказваме се почивка в петък. Замислям се, че за един месец работа имам само една седмица с пет работни дни. Смея се колко абсурдно е всичко това. Волдос ми обяснява, че сега е време за бира или водка. Старият латвиец само говори за пиячка. Но пък е приятно всяка сутрин да го засичам на път за работа с неговото колело, което се движи само на първа скорост. Надявам се Ерик и той да не бъдат прецакани по някакъв начин.

Прибирам се вкъщи, а Сага не желае днес да е рожденият й ден. Отказва да е днес и казва, че няма. За мен е поредната проява на детско съзнание, нищо че разбирам причините. Всеки има лош ден на рождения си ден. Отказът за празненство е причина Майа да отиде на каяк, а аз използвам времето да си наваксам със някаква информация.

16 май

Оказвам се литургия в главната катедрала на града. Отишъл съм, защото Сага ще пее и на мен ще ми е приятно разнообразие. Времето е слънчево, но този път съм заел място далеч от прозорците и наблюдавам хората. Вероятно ме мислят за датчанин – уредникът на храма ми дава книга с псалмите за пеене, хората ми кимат, а аз държа книгата, прелиствам между песните и се чудя какво правя всъщност. По едно време започвам да чувам едно шъшкане от лявата ми страна и се оказва, че седя до баба шизофреничка, която си приказва и си шъшка сама на себе си, но и на всички, които според нея смущават литургията, дори и на свещеника. Той пък обяснява нещо за конфирмациите и тропическата гора в града. Имитирам датчаните в поведението им, само не пея.

Със Сага се разхождаме край реката, защото тя има време до срещата с Том. Ще ходят в Рибе, ще се запознае с майката на приятеля си. Времето е слънчево и аз решавам да не се ядосвам за работата. Ще направя каквото мога по въпроса и това е. Изпращам Сага до гарата и после се прибирам. Имам нужда от мързеливи и безгрижни почивни дни, защото така или иначе се събуждам рано сутринта всеки ден. Разхождаме се с Майа край реката, а вечерта отиваме в Барис за по бира, засичаме се с Метте и Уффе, разговаряме за пикник на следващия ден.

Съботната сутрин е също мързелива и бавна, но за мен е започнала в пет сутринта. Ник ми пише, че ще работи по старата лодка и аз решавам да отида за няколко часа. Никога не съм работил по кораб и искам да имам това преживяване. Работим голи до кръста, а слънцето ни пече, усещам как кожата ми се стяга и потъмнява и знам, че в един момент гърбът ще ме боли. Шкурим корпуса на лодката – килът е строшен, а кормилото е ръждясало, на места дървото се е огънало от напрежение, а светлината прониква през различни дупки. Работя няколко часа с Ник и след това тичам към вкъщи, да си взема душ и да се приготвя за пикника. Ще дойдат Лотте, Кеннет и Йеппе с дъщеричката си, може би и Марие. Уффе е писал на Майа, че няма да успее поради семейни ангажименти.

Взимаме Лотте от тях, спускаме се до Нетто за покупки, но там няма грил за еднократна употреба и Майа отива до Фотекс за целта, а ние с Лотте търсим място в парка недалеч от университета им. Нещо в него ми напомня на част от Борисовата градина, но мащабите са значително по-малки. Избираме една голяма поляна с много слънце, а след малко се появява Майа, заедно с Йеппе и Барбара, която е срамежлива и с тениска с надпис “Твърде готин за да ми пука”. Йеппе се оказва, че е бивш алкохолик – нещо, което не бих предположил по поведението и излъчването му. Играе с дъщеря си, а в погледа на Лотте разчитам някакво привличане към него. Усмихнат мъж, но може би с тежък характер по начина как изглежда лицето му когато е замислен. Идва и Кеннет, а на един по-късен етап и Уффе със сина си. Момчето е срамежливо, но щом заговаря за компютърни игри се отпушва и говори с такава скорост, че не мога да му смогна. Интровертно хлапе, което обаче е наследило желанието за комуникация от баща си. Играем различни игри и хората постепенно се разотиват. Часът наближава осем и ние не знаем къде са минали тези пет часа. Вечерта Майа е заспала на дивана докато учи, а аз седя и си пиша с един приятел. Правя палачинки.

18 май

Отново пет сутринта. Тялото ми роптае от всичкото това ранно ставане. Ники ми пише от хиляди километри разстояние и в главата ми се върти текста на “След десет години”. Разбирам, че му е трудно с мащабите в Америка. Говорим си неща, които иначе няма с кой от настоящето ми обкръжение да споделя.

Отивам към яхтклуба, а един беззъб оцъклен пиян датчанин се опитва да ми каже, че не мога да съм тук със сумтене и знаци. Нарочно му говоря на английски, а той ме води към друг от хората от клуба, който разбира малко английски. Чакам Ник няколко минути. Боядисваме някои метални елементи и корпуса. Бялата боя искри с надежда от слънцето, а кожата ми е добила бронзов цвят. Докато гледам корабчето и как новият цвят отразява слънцето си мисля как сега “Лидия” ни казва, че водата й липсва. Искам да плавам един ден с нея. Ник ми разказва как е решил да приключи бохемските си години. Как една жена го преследвала, вманиачена по него, и една вечер завела други хора на тогавашната му лодка. Ник се прибрал пиян от града, чул шума от кораба си и им извикал да напуснат кораба. Някакъв мъж се показал, подхлъзнал се на палубата и паднал в реката. Започнал да вика, че не може да плува, а Ник, осъзнавайки, че ако скочи да му помага ще се удавят и двамата, се обадил на полицията. Полицаите не дошли навреме и мъжът се удавил. Ник бил в шок две седмици, спейки като труп, а когато се събудил осъзнал, че вече иска жена и деца, семейство. И срещнал Метте.

Пием по бира с Ник, Метте му се обажда и се разделяме. Тялото ми е покрито с пръски бяла боя.

Вечерта сме канени на вечеря при Ирене и отдавна не съм имал такова пиршество – много месо, салата, картофени крокети. Ирене ме разпитва за кухнята в моята страна, споделя за опита си в Латвия, за това, че е желала да отиде в Русия да изучава определени тъкачни техники. Боядисала е старата си дъбова маса в бяло и сега тя изглежда като направена от Итонг. Не ми харесва, но го споделям деликатно. Меги е постригана, но все така игрива. Говорим за зависимостта от технологии...
Вечерта напредва и се прибираме с идеята за настъпващата седмица. А аз се чувствам зареден с енергия...

19 май

Работя с Изет, другия от косоварите. Той говори английски, сръбски, македонски, датски. Машинен инженер по образование. Работил това тринайсет години в Косово. Нула години в Дания. Казва ми да запиша езиково училище и друго училище, така че да ме вземат някъде като дизайнер. Редим паваж, а Пер и Иб не са завършили задачите си. Бавим се. Вали слабо. Режа с флекс. Говоря на английски, български и датски. Някак е приятно и странно да използвам собствения си език с Изет. Работата върви и оставаме малко след четири часа. Аз съм доволен от моят дял в работата.

Прибирам се с колелото и краката ми не са толкова уморени. Може би натрупвам сили най-сетне. Все си мисля, че първият месец в дадена работа е най-труден. Надявам се и за мен да е пред приключване... В противен случай ме очаква връщане на изходна права...

22:44

В стаята е мрачно. Лампата осветява килима от Мексико. Може би маите са били прави. Или ацтеките. Но цикличността на календара им не ме касае. Чувствам се уморен...

Утре е нов ден....