Мъже на работа и преоткриване на дома

9 май около 6:30 сутринта.

Набирам се на колелото, а въздухът е пропит от влагата на сутрешната мъгла, небето се опитва да пробие през влажната завеса с дребни лъчи. Пуловерът ми тежи леко от водата във въздуха, а тази седмица отива към своя край. Моята първа цяла седмица на работа. И тази сутрин въздухът не ухае на асфалт, ремонтът на пътя е приключил и утринния трафик го няма. Денят на Европа за мен е просто ден, но да наблюдавам красотата всяка сутрин на пътя ми дава някаква радост, която противостои на трудностите през изминалия месец...

А колко е странно, че всяка сутрин, минавайки покрай участъците на ремонт, въздухът ухае като на току що отворена бакалия, на някакъв тежък сладкиш, който е леко прегорял, но въпреки това обещава да е вкусен. Виждам и далекопроводите, които в равната датска земя са вързани в една безкрайна нишка, всеки следващ разтварящ се повече в синьото небе. А цъфналите в жълто поля са като едно странно море...

14 април

Ставам рано сутринта, а тялото ми все още спи. Първи работен ден, а аз трябва да се наглася, че ще карам през дъжд. Приготвям си сандвичи, Майа става да ме изпрати и поемам по пътя, който ме извежда извън града. Задъхано пристигам десетина минути по-рано от уговореното, намирам Роедс и той ме оборудва с най-необходимото на първо време – дрехи и ботуши за дъжд. Казва ми, че ще работя първия ден с двама души – Пер и Иб, единия възрастен и говорещ малко английски, а другият по думите му “малко бавен в главата, все още вършещ някои неща неправилно и неговорещ английски”. Приготвям се и товарим ремаркето. Пер изглежда като стар капитан на кораб, с прошарено жълта къдрава коса, брада и изразително, обрулено от вятъра лице. Иб ми напомня на някой с четвъртитата си глава, широка долна челюст и особен поглед. Чак една седмица по-късно ще свържа неговото лице с това на покойния ми вуйчо. Нервен съм как ще се представя, дали ще издържа, изобщо за много неща. Потегляме с колата и Пер ме разпитва някакви основни неща – на колко години съм, откъде  съм, защо съм в Дания, а аз се опитвам да отговоря къде на датски, къде на английски. Те говорят помежду си на датски, с рандерски диалект, а мозъкът ми се стопява от напрежение да ги разбере. И разговарят толкова бързо, че сграбчвам само отделни думи. А дъждът се засилва. Пристигаме и разтоварваме, аз съм припрян, защото искам да се докажа бързо, да си заслужа постоянен договор, а не този за който сме говорили по мейла с Роед, но откривам, че първата ми бариера е езикът. Колкото и да разбирам датски, бързото говорене ме спира, гледайки като теле в железница. Въпреки това се чувствам добре, разбирам какво се прави, а гледката на Пер, сеещ трева върху насипа е вдъхновяваща по някакъв начин. Един капитан, който се бори с бурята за да пожъне живот накрая. Оплаква се, че ръцете му измръзват, моите са подгизнали въпреки ръкавиците, а в целия този сутрешен студ кожата му се е  нацепила и кърви обилно, но той не обръща внимание и продължава да работи.
Следобяд се връщаме в градинския център и там работя със Сьорен, който е бивш футболист на местния тим и говори свободно английски. От него научавам, че и български футболисти са участвали в отбора, по-специално Тодор Янчев. Денят приключва и се чувствам добре.

На следващия ден нямам същото усещане – оставен съм отначало да работя сам и къде от липсата на тренинг, къде от притеснение, работя бавно, чудя се дали върша нещата правилно. През натрупващите се седмици тези две усещания ще се смесват, ще преливат в отчание и надежда, ще ме карат да се чувствам сам, недолюбван, обект на присмех, емигрант от третия свят. Адаптацията е трудна, но стискам зъби и продължавам.
Запознавам се с Исуф и Изет – двамата са от Косово, дошли по едно и също време в Дания преди 15 години. Покрай тях усещам типичната балканска бързина на работа и се задъхвам. Исуф има деца, жена, датски паспорт. И двамата ме питат дали разбирам сръбски и македонски и онази българска жилка в мен пламти да им каже, че техните езици идват от българския, но се въздържам. Чувствам се стресиран, а Роед така и не ми дава договор в тези първи дни, обяснявайки ми, че проучва нещата за студентския договор, който сме обсъждали. Усещам, че има нещо нередно в цялата ситуация, но нямам голям избор и продължавам. И когато ми съобщава опцията, която може да се случи за да имам договор, я приемам, давайки си думата. И си мисля по нашенски как вероятно ще ме прекарат в една светла юлска сутрин, когато договорът ми приключи.
Вкъщи Майа постоянно ме разпитва, а това ме дразни, цялото това питане на въпроси, чиито отговори не знам. Чувствам се уморен, гледам хаоса из апартамента и се ядосвам. Решили сме да отидем до Копенхаген за Великден и очаквам с нетърпение пътуването дотам. Сутрините са трудни за осъзнаване, а баирът при блока ни ми действа като студен душ...

17 април

Оказвам се в базов модел на БМВ, заедно с Майа и две момчета – Кристчън и  Марко, който е шофьорът. Кристчън ми казва, че има много приятели в Аархус, които са българи, пред завършване на висшето си образование, нещо свързано с икономика на рисковете. Марко от своя страна е военен, работи в Каруп, от Гренландия. Има голяма татуировка на гърба, от която виждам само част, защото е покрита с тениската му. Говорим за традициите на Великден – разговор иницииран от Майа, защото днес тя за първи път в живота си е боядисвала яйца. Разговорът е основно на датски, защото и аз не съм много приказлив, а просто се наслаждавам на пътя, на усещането за движение. Мисля си как по-рано през деня за пръв път съм изпълнявал ритуали за Великден, за боядисването на яйцата, за усърдието, което Том и Сага вложиха в техните яйца и леката нервност на Майа дали нейните яйца ще се получат добре. Колко странно ми беше да съм двигател на една традиция, която съм  свикнал да бъде провеждана от майка ми. Дали това бе знак за самостоятелност или нещо друго? Всички онези буркани и съдове с разтворени бои в тях, вестника и хартията, парчето свещ – всичко това е някакъв олтар на българщината.
Докато минаваме по големия мост, свързващ остров Фюн и Сеаланд, си мисля, че съм  по-високо от което и да е място в Дания. Около нас е просторното море и няколко вятърни мелници, които са точно във водата и се въртят ли въртят. Хората в колата се шегуват, че трябва да си покажат паспортите, защото на другия край на моста има пропускателен пунк. Сеаланд е шведска територия.
Пристигаме в Копенхаген по-рано от очакваното и с Майа се разхождаме малко из центъра, ръми дъжд, а наоколо се чува само английска реч. Купуваме картичка за Сага, откриваме  работещ супермаркет и купуваме неща за ядене. Тъй като през тази седмица постя, а купуваме фъстъчено масло и конфитюр. После взимаме влака, защото чичото на Майа живее в предградията на Копенхаген и по пътя се загубваме. Небето се смрачава, все така ръми, а ние сме на средата на нищото. Майа се ядосва, а аз се наслаждавам, че съм отново на път. Ким се обажда и ни казва да се върнем до гарата. Скоро след това пристигаме при жилището му. Ким и Йан, бащата на Майа, са двуяйчни близнаци, а работата на първия като майстор се е отразила на фигурата му. Ким не говори много английски, явно се чувства неудобно и аз използвам колкото датски мога за да компенсирам това. Ям спагети със спанак, решен да следвам поста си безотказно. Ким ме разпитва някакви неща, за работата, семейството ми и т.н. Появява се и Анди, по-малкият му син, който говори свободно английски, но тъй като съм малцинство не го употребява много. Домът на Ким и Анди е пропит с детство – различни плакати с думите, които трябва да се знаят, азбуката, числата, снимки на Виктор, Анди и Джоуди, на починалата съпруга на Ким, различни неща, които децата са направили. Харесвам този дом, в който Ким е вложил пари и средства за да обезпечи поколението си. С Майа съставяме план за действие за следващия ден.

Събуждам се рано, твърде рано, защото тялото ми се приспособява към работата. Ким е също буден, чете вестник и ми обяснява, че ще ходи на работа. Излиза, а аз си правя кафе и наваксвам с малко писане. Проверявам къде се намира туристическия център в Копенхаген за да можем да се сдобием с карта на града, да проучим какво може да правим безплатно, защото гоним малък бюджет, проверявам времето и други неща, а една малка частица от мен се надява да поскита сам из това място, навик, който имам от много време. Времето обещава да е прекрасно и слънчево.
Излизаме с Майа, правим се на заблудени в първия влак, който е краткото ни пътуване, чак после купуваме талон с десет билета, който би трябвало да ни свърши работа за целия престой. Градът е пълен с чужденци, а ние решаваме да отидем до Природонаучния музей, защото е безплатен. Когато пристигаме там, бутайки се с хората, се оказва, че не е и затова се отправяме към Ботаническата градина, която е прекрасно оформен парк, изпълнен с различни растителни видове и бронзови копия на римски статуи, които пък са били копия на гръцки статуи. Копирането му е майката! Майа не знае кой е Нарцис, коя е Атина Палада, кои са амазонките и вървим и й разказвам гръцката митология. Около нас пък хората се снимат сред цъфналите дървета.
След това се отправяме към спирката на Норепорт за да отидем при тъщата на Ким. Тя също живее в предградията. Оказва се приятна възрастна дама, чиито дом е направен в бяло и черно, като по учебник, с множество статуетки, снимки на децата, артефакти от странстванията на дъщеря й и Ким. Разбирам и как са се запознали двамата – тя е била екскурзовод в Австралия, а той е работил там. Били много влюбени един в друг. Разглеждам огромна книга, ръчна изработка, със залепени вътре различни снимки и написани текстове, които обясняват всичко това. Нарушавам поста си и изяждам едно парче кекс, защото жената се е постарала и не искам да я обидя. Тя ни разказва за Баккен, близо до Лундби, където можем да се разходим, парк с атракции.
Бързаме да хванем влак във времевия период от един час и да се върнем обратно в центъра, сбогуваме се и се оказва, че машината където сме се чекирали последно е маркирала напред с петнайсет минути и няма заащо да се тревожим. Целта ни е да видим много важната статуя на Малката русалка, без която все едно не сме били в Копенхаген. Слизаме до Кастелет, все още активно укрепление, което все пак е пълно с хора, някои местни използват мястото за джогинг, а кадетите пушат цигари на входа. Издирваме прословутата статуя, минаваме край цъфналите вишни, а някои се снимат като обезумяли с тях. Шегуваме се, че русалката може да е решила да си вземе отпуска и затова не я откриваме, но скоро се натъкваме на мястото и гъмжилото от туристи, а аз не съм впечатлен. Правя една две снимки и се връщаме обратно, защото искам да отида до руската черква в града и да запаля свещ. По пътя виждаме група, която се събира за селфи и моето предположение, че са българи се потвърждава. “Хайде, съберете се за селфи!”, казва една от жените, а партньорът й мрънка “Защо се снимаме с телефона? Нали носим хубава камера?”, но тя не му обръща внимание. Отивам към тях и им казвам “Да ви направя снимка?”, а те щастливо ми дават камерата. Разделяме се, пожелаваме си весели Великденски празници, а аз виждам един паметник на Чърчил, в чиято гуша са се събрали стотици калинки.
Руската черква се оказва прилепена от двете си страни с други сгради, но кубетата й, в типичен стил, се издигат в хармония с червения цвят и оформлението на фасадата. Влизаме вътре, а едно момиче ни посреща и казва на английски със славянски акцент, че е затворено. Слизам долу и чета листа, който е залепен на вратата с церемониите. Същото момиче идва и ме пита дали има литургия по-късно същия ден, а после се разконспирираме, че сме българи. Тя работи някъде из града. Разделяме се бързо. Обикаляме и други забележителности, сядаме да хапнем по някой сандвич, а не след дълго се озоваваме пред “Веселата стена” - покрита с подвижни плоскости стена, които имат различен цвят от вътрешната си страна и хората разместват за да получат различни думи. Сядаме на шезлонгите на едно кафене наблизо, което се помещава в нещо като стар вестникарски павилион, а френска музика се излиза заедно с приятни ухания. Пием по едно кафе, а мен ме обзема пристъп на романтично желание да танцувам, който бива неразбрано от Майа. Получава се неловко и за да туширам напрежението, което се е създало, отивам до стената и написвам “КУР” от типичен български дебилизъм. Като в онзи виц за българите в пирамидата. Снимам се доволно, а с Майа се смеем. Някакво азиатче се опитва да произнесе думата и се получава нещо от сорта на “Кип, Куп...?” Разхождаме се край Кристианхавн, седим край яхтите и слушаме един цигански оркестър. Купуваме неща за Ким и Анди и се връщаме в Лундби където гледаме филм за Джеймс Бонд. Ким ми показва на карта къде се намира Баккен и ми разказва за голям парк, който е бил използван за лов от кралското семейство, с хълм от който има красива гледка.

Сутринта се отправяме натам и пътят ни минава през малки улици и тихи къщи, които напомнят на някое американско предградие точно преди да настъпи зомби апокалипсиса – разхвърляни по двора играчки, паркирани коли и високи плетове. С малко лутане стигаме Дурехавнпарк, който естествено е твърде подреден за моя вкус. Решаваме първо да намерим въпросния хълм, а след това да се спуснем към Баккен. Трябва да следим времето и да не се бавим много, защото следобяд имаме уговорка с Тина, приятелка на Майа. Въпреки това се оказваме първо в Баккен, който е изпълнен с различни павилиони, но ще отвори чак по обяд. Разхождаме се из него и се отправяме към Ермитажслотет (слот на датски е замък), а пътят ни е хълмист за разнообразие. Горещо е и се потя в зимните си обувки, отбелязвайки си мислено, че трябва да си купя други обувки с първата заплата. Ермитажслотет се оказва малка резиденция, но наистина от височината му се открива широка гледка към морето и околността. Чуваме испанска реч, седим малко и се радваме на слънцето, а след това поемаме бързо надолу, към спирката на С-влака, за да не закъснеем много за срещата с Тина. Пристигаме преди нея, а Майа решава да се видят насаме, така и аз да имам възможност да се разходя сам из града. Обикалям околността, седя край един от каналите, а около мен млади хора се радват на слънцето, пият бира и миришат на коз, вероятно защото Кристияния е близо. Някои от моите приятели биха казали, че тези хора са хипстъри до мозъка на костите си, но аз мога да кажа същото и за тях. Наслаждавам се на слънцето и си мисля, че ми остава още малко от поста – цялото това ядене на фъстъчено масло ми идва в повече.
Събирам се отново с Майа и Тина, отиваме до Операта, която е затворена за посетители (освен ако не са група от хора), седим край морето, а после се спускаме в Кристияния. Майа не се чувства комфортно тук и това ми се предава на мен. В зоната на Кристияния е забранено да снимаш хора, защото тук хората са свободни да правят каквото си искат, нещо като малък Амстердам. Наоколо се пушат дебели козове, издигат странни самоделни къщи, чува се музика и мирише на барбекю. От изоставен район, Кристияния се е превърнала в централна дестинация, изпълена със собствен живот, който обаче аз не усещам особено. Както ми казва Сага по-късно трябва да знаеш какво търсиш там. Седим край реката, а комарите ме хапят на залязващото слънце. Чувствам се уморен.
Връщаме се обратно в дома на Ким, а той и Анди не са вкъщи, а на рожден ден на чичото на Ким. Ядем, слушаме музика, приготвяме се да спим и проучваме откъде трябва да ни вземе колата, с която ще се връщаме до Аархус.

На следващата сутрин Ким отново отива рано на работа, а аз му благодаря за гостоприемството. С Майа се чукваме с яйца и тя е победител. Този бияч се оказва неразрушим в продължение на пет битки. Срещата ни е в друго предградие и докато чакаме шофьора ни гледам емигрантите, които пристигат и разтоварват автобуси. Сякаш годините не са се променили в много отношения и не сме 2014-та, а примерно двайсет години по-рано.
Шофьорката ни се оказва сирийка, родена в Дания, а освен нея в колата е нейна добра приятелка, полякиня. Две жени, които обичат да лудеят и предната нощ са избухнали в столицата, а сега бързат да се видят с близките си за празника. Отново говорим за великденски традиции – оказва се, че в Сирия също имат ритуалното чукане с яйца. Говорим за религия, за толерантност, а шофьорката ни не спира да говори, прекъсва ни и постоянно използва израза “You know what I'm saying!”. Става ми приятно от пътуването, в Оденсе оставаме полякинята, а два часа по-късно се оказваме отново в Аархус. По пътя съм разбрал, че тя работи като преводачка, че пътува често до Щатите, че обожава природата на Америка и се интересува от други култури.

21 април

Ставам рано сутринта да правя козунак за първи път в живота си. Борбата е безмилостно жестока, близо пет часа. Чак се изпотявам от толкова бъркане, блъскане в плота, месене и оформление на козунака. Печа го внимателно, но въпреки това го препичам по върха. Очакваме бащата на Майа за обяд. Той е карал колело наблизо и идва за малко. Опитваме козунака и се оказва сполучлив, макар и не на конци. Чувствам се доволен от резултата. Майа побеждава Сага и баща си с нейния бияч, а по-късно вечерта и Том. Правим си празнична вечеря, слушаме музика, говорим глупости.

Следващите дни на работа са тежки. Работя с Пер и Иб, които говорят все така бързо, но се опитвам и им говоря на датски. Пер има няколко сестри, скоро ще стане на шейсет и пет, има няколко деца и живее във ферма близо до Рандерс. Иб има брат, обича американски филми откъде е научил и малко английски, работи от десет години за Роед. Работя и със Суне, който е от Копенхаген и чийто баща има приятелка в София. Става ми смешно от този факт, но се разприказваме за София и какво може той да прави там. В един момент работя и с Роед и старият ми навик да се напрягам около шефа се събужда. Сякаш всичко, което върша е грешно, а не само твърде бавно. Опознавам лека по лека и литовците, които работят временно за него, Ерик и Волдос. Ерик говори английски, а Волдос ми говори на руски. Най-сетне получавам договора си, което ме успокоява. Работим на открито, обектът е голям и често вали. С Изет оправяме машината за пръст, опитвайки се да свържем елементите на веригите. Те обаче се разпадат и аз се пребивам като куче, натъртвайки си ребрата. Докато пътувам единия от дните с Роед той ми разказва, че фирмата му е на двайсет и седем години. Всъщност изглежда точен човек, а може би просто моето мнително съзнание ми изгражда погрешната представа за него.
Опитвам се да разбера как да си оправя документите и от офиса ми казват, че ще са ми необходими 4 седмици, което ме обезкуражава. Майа обаче ми съобщава, че се е свързала с центъра за чуждестранни граждани, където мога да направя всичко. И така петък решавам да се занеса сутринта до Аархус за да си оправя документацията. Но всъщност мислите ми са насочени към събирането на класа ми в Логумклостер – преломния момент на моето оставане ако не беше изскочила тази работа...

25 април 8:16

Седя на странична седалка във влака, до мен мъж играе осембитова версия на Супер Марио на компютъра си, а аз нахвърлям бележки в малкия си дневник – притеснен и едновременно окрилен с надежда, че всичко може да се нареди бързо, размишлявайки върху работата ми, върху това от колко отдавна не съм писал каквото и да е, как баща ми би ме погледнал сега. Осъзнавам, че няма да се прибера вкъщи още няколко месеца. Мисълта е болезнена, но знам, че не мога просто да правя каквото ми скимне и като малко момченце да искам друг шоколад,  защото просто този, който ям в момента, не е достатъчно сладък. Гледам и всички хора около мен, които са потънали в дигитална изолация, не се гледат в очите, а само от време на време си мятат по някой скришен поглед. Аз пък от своя страна се опитвам да видя всичко, да попия всичко. На седалката  срещу мен има красива жена със студени черти и боядисана коса, която е прекалила със солариума или козметиката и кожата й прилича на презрял портокал.
Пътуването до Аархус трае точно 38 минути, 40 ако смятаме и забавеното приближаване към гарата. Пристигам в 8,52, осем минути преди да отвори офисът и имам достатъчно време да стигна до него. Вече познавам центъра на града достатъчно добре, заобикалям пътно-ремонтните участъци, разглеждам интересни витрини, които са изпълнени с усет към детайла, и се озовавам пред сградата. Влизам, а вътре вече има хора, които попълват документи, а висок датчанин с лек загар и бяла коса ги съветва какво точно да направят. Оказва се, че той е същият, с който Майа е говорила по телефона предния ден и бе отговорил на моя мейл. Той е подготвил документите ми и аз сядам да ги попълня. Офисът жужи от хора, които търсят различни начини да останат в Дания – чрез бременност, брак, които просто са започнали работа и си уреждат документите като мен. Оказва се, че тук работи и българка, Силвия, която отговаря за един форум посветен на чужденците в Дания. Но имам и лоша новина, че не мога да си направя документите, защото ми трябва адресна регистрация, за нея пък ми трябва разрешение за престой, а за това разрешение ми трябва договор за повече от три месеца. Моят е точно толкова като продължителност и съм с вързани ръце. Обикалям напред-назад между офиса и главната катедрала, за да се успокоя, в опити да измисля решение и накрая единственото, което успявам да направя е да си активирам гражданския номер от престоя ми в училището за да мога да си плащам данъците и евентуално да си направя банкова сметка. За нея също удрям на камък и единственото решение се оказва да поискам от Роед да ми удължи договора с един ден поне. Така ще мога да задействам всичко. Той се съгласява по телефона, а аз имам още няколко часа в Аархус преди срещата с Миа и останалите. Седя и скицирам катедралата, наблюдавам учениците, които са насядали по земята, на слънце, пушат и ядат неща от макдоналдс. Влизам и в Нетто за да купя нещо за Майа – все пак имаме повод. Излизам с кутия бисквити за десет крони. Разминавам се и с други българи – син развежда майка си край Музикхусет (Музикалната къща), обяснявайки с меко наречие кое какво е. Аз мълча и не разкривам принадлежността си. Отделям съзнанието си от документалния Параграф 22 и  се насочвам към предстоящото ми събиране със скъпите приятели.
Майа и Сага се появяват, а също и Денис, който както предполагах ще е шофьорът ни. Така и не разбирам какво намира Миа в него, изобщо на какво се дължи връзката им. В колата се говори основно на датски, естествено става въпрос за работата ми, а аз гледам през прозореца. Знам, че си отивам вкъщи. Засега моят дом в Дания е Логумклостер, а е винаги приятно да се завърнеш у дома. Надпреварваме се да стигнем за вечерята, избягвайки трафика по магистралата, а с наближаването на градчето аз се оглеждам за върха на манастира, най-високато точка в околността. Даже се шегувам, цитирайки “Хобит”, но никой не ме разбира. Пристигаме навреме. Прегръщам Нанна и Ниелс, те са щастливи и усмихнати от присъствието на толкова много хора. Останалите от ЛК 13 закъсняват. Ханс естествено е тук заедно с Амела, но хората от Оденсе са в трафик, а чехите в неизвестност. По-късно разбираме, че са се загубили в Германия. Вечерята е както си я спомням – огромните отрупани маси с храна, която може да не е най-великата на света, но си заслужава да се натъпчеш яката. Новите ученици не слушат Ниелс, явно неспазвайки традицията с пеенето. Виждам и Мортен, а когато Нанна обяснява за работилниците и че едната ще е водена от Мортен знам какво ще правя на следващия ден. Липсва ми Лейла и Кхадер в този момент, а и се чудя къде е Доминик. Постепенно хората пристигат, а ние влизаме в октагона за да видим представлението на тазгодишния клас. То е подобно на нашето от миналата година, но на мен ми се струва по-структурирано, липсва хаотичността и импровизацията, която ние имахме. Или просто се заблуждавам, защото този път съм страничен наблюдател. По средата на представлението вратата се открехва и виждаме чехите и Мирела, най-сетне в обетованата земя. Вечерта преминава в пиене на вино, ядене на сирене, песни, разказване на истории и прегръдки. Сякаш сега за първи път разбирам текста на “След десет години”. Има и хора от предни години, някои от преди петдесет, а един възрастен мъж с помощна количка проскърцва из коридорите и залите. Обикалям местата, които са били моя дом за четири месеца и знам, че искам да се върна тук отново. Ниелс ни казва, че ситуацията не е добра, че училището е пред банкрут и лятото ще покаже какво ще се случи. Казвам му, че ще помогна с каквото мога. На него и на Нанна. Защото училището трябва да оцелее. И имам вяра, че това ще се случи.

Сутринта на следващия ден се събуждам рано, нуждая се от още сън, но не мога да заспя. Взимам си душ и отивам на закуска. Неочаквано и за мен се събираме клубът “закуска” - Луиза, Ханс, Йанник. Традициите трябва да се спазват и всички се чувстваме все едно сме се върнали назад една година. С изключението, че ръката на Луиза е в гипс след инцидент при яздене. Виждам и някакво напрежение между Йанник и Сара, но си мълча. Разговарям и с Ивайло, който ми казва, че иска да остане в Дания и се опитва всячески да го постигне. Денят се развива изключително бързо, а същевременно е изпълнен с много събития. Разговаряме помежду си, припомняме си моменти от миналото (като все още залепените плакати да не се пикае върху къщата Ф), а сутринта преминава в слушане на фадо, което Мортен споделя с нас, разказвайки ни за училището, за това, че Ана Марие Морис се пенсионира и той би бил щастлив да поеме нейната роля. Говорим за Малта, за богатствата, които притежава, за живота. Обичам Мортен, защото е просто себе си. Разговарям и с Аня, която отново преподава в училището. Разхождаме се из града, разбираме, че Факта, където сме пазарували толкова много, затваря врати след десет дни и ни е тъжно. В Логумклостер има панаир и местните са изложили всичко, което продават в желание да направят малко пари. Майа и Сигне спечелват от някаква лотария, а аз се чудя откъде изведнъж се появиха толкова много хора тук.
Излежаваме се на слънце, а аз отивам в класа на Мортен, където се оказваме трима души – аз, чехкиня от новия клас и един от старите ученици, който сега е в борда. Предизвиква ни да пишем и аз просто отварям съзнанието си за това какво е да съм отново тук. По някакво мистично стечение на обстоятелствата написвам пет страници, чехкинята пет строфи, а другото момче пет изречения. Пет е новият ни мистицизъм, а Мортен се забавлява от този факт. Той също се старае да популяризира училището. Играем игра между класовете от различни години, но губим жестоко заради липсата на стратегия и база, която се намира основно на асфалт. Играем джага, аз се упражнявам на пиано за пръв път от много време, разговарям с Йанник, с Еспен, с всички по малко. Радваме се всички на малкия Ричард. С Марек отиваме да видим Ане Марие и Майкъл, които се местят по-далеч от училището за да не се ангажират емоционално след като тя се пенсионира.
Вечерта на отворения микрофон започна и аз съм подготвил своя версия на Лига на разказвачите. Едва няколко души се престрашават да излезнат, един от тях, Лудвиг, просто цепи мрака с историята си за своя нагон по време на пътуването на неговия клас в Пекин. Мулехил, както и да се пише, значи възможност. Поне това запомних. Хонза изпълнява песен на чешки, имаме изпълнение на хора, но вечерта избухва с нашето изпълнение на Get Lucky. Нашата песен, нашето мото. Това е Логумклостер за нас. После нагласяме мястото за вечерната ни забава и избухваме. Сигне е умислена заради Марек, а аз си говоря с нея. Пием много, Матош се смазва, а накрая няколко от новите хора правят стриптийз, което вероятно идва в повече на част от старите ученици.  Миа крещи като луда по двете парчета месо, които се мандахерцат...

Неделята е отново период на сбогуване – дълго и продължително, не като преди година, но все пак с много емоции. Прегръщам Хонза, прегръщам всички и се радвам, че ги познавам. Матош ми казва чао и после отива да реанимира. Мирела също. От тях струи любов.
Прибираме се с влак  от Фредерика, а по-късно вечерта пристига и Лаура, която ще остане през следващата седмица. Подготвям се за работата през следващия ден, а тялото ми се носи от крилата на срещата с приятелите.

28 април

Жега. Работя с Пер и Иб, а слънцето ни изпича живи – иска ми се да се съблека колкото мога повече, но не става. Работя бавно, а двамата ми говорят неща, които не разбирам. Изнервям се. За да се успокоявам започвам да скицирам. Роед идва и ни носи безалкохолно и сладки. Започвам да свиквам с ранното ставане, а тялото ми се адаптира към изкачването на хълма всяка сутрин. Времето е хубаво и топло, а опитите ми да говоря на датски се подобряват. Харесвам Пер, който се смее постоянно. Разбирам, че ме гласят да съм на неговото място. Мисля си за дома и забивам лопатата в земята. Вторник, след работа, отиваме с Майа на басейн, а аз едва правя един километър с множество почивки.

Виждам Лаура само вечерите, вторника я завеждам на куиз-а в Барис, а там са Марк, Боби, Метте, Гите и Уффе. Уффе ще ходи в Будапеща, а аз се чудя дали да му дам нещата за Лейла, но решавам да не го правя. Той ме пита как е работата, забелязва белите ми коси за пръв път, смее се. Печелим както винаги и Рори ми обяснява, че ще спре участието ми заради множеството победи.

Срядата отново сме на същия обект, който е гаден за работа, а Пер оперира с всички машини. Чувствам се сякаш не помагам достатъчно в работата и се бавим заради мен. Разговарям с датско-английски с Иб и Пер. Но и ето, че този ден трябваше да се случи първата ми по-сериозна травма. Приключваме деня, а аз нося инструментите към буса и докато ги оставям в желанието да сваля рампата внезапно нещо ме повдига сякаш съм перце, забивайки се в прасеца на десния ми крак, който бива заклещен между движещата се сила и неподвижния микробус. Пер е изпуснал фрезата от контрол, а аз вия докато стоте кила притискат крака ми за няколко секунди. Отместват машината, аз подскачам, разтривам мястото и усещам как кракът се подува. Пер ми говори притеснено на датски, а в момента целият свят ми е черен. Все пак само мускулът е засегнат и аз ходя с куцукане. Прибираме се, а Пер ми казва, че може да ме закара, но аз му отвръщам да не се притеснява, че сам ще се прибера с колелото. Изненадано откривам, че ми е по-лесно да карам колело отколкото да ходя. С Майа отиваме на вечеря с нейните колеги и ям прекрасна храна. Лотте свири на укулеле, а аз ги приканям да отидем на караоке същата събота. Кеннет е надъхан, а Мериме също изявява желание.

Четвъртък се събуждам рано и кракът ми е изтръпнал. Едва стъпвам, но стискам зъби и се опитвам да съм бърз, но ходя като член на Гестапо. Работя с Пер и Иб, които ме питат как е крака ми, а аз просто не се крия от работата. Същия ден получавам и първата си заплата. На ръка, защото все още нямам сметка, но вече имам и нов договор, който е увеличен с две седмици и сега вече не би трябвало да имам проблеми с документите. Прибирам се вкъщи и се оказва, че заплатата ми е повече отколкото съм предполагал за тези шест дни работа. За тези дни съм изкарал повече отколкото майка ми за цял месец и наистина стандартът тук е висок, но ми става тъжно. Решавам да отпразнуваме първата ми заплата, получена на деня на труда, а и така или иначе ми трябват някакви неща, които намирам в Лидл. На касата обаче се оказва, че нямат да ми върнат ресто, защото поголовно хората плащат с карти и никой не държи толкова кеш. Осъзнавам, че ще ми се наложи да развалям пари в банката следващия път.

2 май

Отново съм във влака за Аархус, но този път с повече надежда от преди. И наистина документите се развиват без проблем, единствено в банката ми казват, че ще им трябват няколко седмици да оформят документите, защото съм чужденец и ще ми пишат когато са готови за да ги подпиша. Времето е слънчево и ветровито, а аз се спускам по Норреалле към книжарницата за медицинска литература. Трябва да купя книги на Майа, а служителката там ме пита дали съм американец. Ти да видиш какъв американски акцент съм вадил?! Става ми смешно и тъй като Матиас не ми се обажда дали ще се видим за кафе се прибирам обратно в Рандерс, а после с колело се отправям към Елена, защото сме се уговорили да довърша оградата й. Свършвам за един час и заедно с Майа, която е била на работа този ден, се връщаме вкъщи, тя се приготвя и заминава за Сондер Фелдинг, защото майка й има рожден ден. Аз оставам, защото имам нужда от време за себе си – от толкова работа на датски главата ми се изцежда и често ме тресе главоболие. Планирам да пиша повече, да се видя още малко с Лаура преди да си замине, да се разнообразя сам...

3 май

Майа ми звъни за да ме пита дали мога да наглеждам Меги, кучето на Ирене. Казвам, че няма проблем, и без това планът ми е да пиша повече. Меги се лигави, играе си с играчките, а послее спи. Извеждам я навън, седя и се опитвам да пиша, но главоболието се завръща и вместо това скицирам някакви неща. Вечерта не ме свърта и излизам на разходка. Натъквам се на Ник, който ме кани на чаша вино, която прераства на вечеря у дома им с Метте, разговори за изкуство, пушене на пурети, случки от живота на Ник. Дори и да не разбирам съвсем изкуството му го оценявам и ми интересно за мнението му върху Баухаус епохата, модернизма, Мондриан. Става късно и им благодаря за вечерята, с Метте отиваме до Барис на караокето, а Кеннет вече ми е писал, че няма да дойде. Отнякъде се появява Мериме с компания от нейни приятели, чужденци и се присъединявам към тях. Пеем много, забавляваме се, а аз се зареждам от емоцията. Майа се прибира в два през нощта и щом часовникът ми показва, че два минава се понасям с весела крачка към дома. Тя е още будна и ми казва, че съм й липсвал. Прегръщам я.

На следващата сутрин аз се будя рано без да имам проблеми, а Майа е все едно препила. Разпитва ме за любими ястия, а аз знам, че иска да ми подготви изненади за наближаващия рожден ден. Мислите ми отиват натам от време на време, свързвайки се със спомена за татко. Може би навлизането в нов цикъл ми се отразява. Неделята преминава спокойно, без излишен шум.

6 май

В пет без петнайсет телефонът на Майа включва алармата си и аз се будя. Забавно е, че тя иска да направи същата семейна традиция с мен, но е трудно ставането й. Аз се въртя в леглото и чакам тя да стане най-сетне. Не ме бива в преструвките, а и съм я разконспирирал от вчера – готвенето на сарми, нарисуваните български флагове, всички тези малки следи, които водят до заключението за планираната организация. Тя най-сетне става, аз си седя в леглото и слушам звуците от кухнята. Малко по-късно вратата се отваря, Майа носи поднос, а Сага и Том свирят на цигулка и китара. Сага дори е донесла бутилка пенливо вино, но не я отваряме. Получавам подаръците си – карта на Дания, брошура за фериботите до Норвегия, буркан с айвар, кутия с моливи от Сага. Ядем парченца пъпеш, пием кафе, а аз се приготвям за работа, взимам един от кексовете, които съм направил предния ден, оставяйки другите, които са за вкъщи и за бара. Работата си върви нормално, а сме само Пер и аз. Бащата на Иб не се чувства добре и той е останал вкъщи. По-късно се присъединяват Суне и литовците. Датчаните говорят много, понякога твърде много. Ерик ме разпитва какво ще правя ако договорът ми не бъде удължен, а аз му казвам, че няма да го мисля в момента. Неговият план е когато приключи с работата тук, да се прибере за две седмици и да си почине и после пак да дойде в Дания за някаква кратка работа.

Прибирам се от работа, бързайки, за да се чуя с приятелите и семейството, а Майа е подготвила нова изненада. На вратата се звъни и ме очакват Стине и Томас, дошли да отпразнуват рождения ден заедно с мен. Правим жива връзка между България и Дания, пием и ядем, а Майа отива на каяк, защото се оказва, че урокът й е бил вторник, а не сряда. С Томас и Стине отиваме в бара, а там са Боби и Марк. Боби е пиян, напуснал е работата си, юни ще се връща в Америка за месец и после ми разказва как има планове да създаде студио за танци в Дания. От телефона на масата се вижда, че Анна му пише, но той не обръща внимание. Яде от кекса на поразия, крещи по време на куиза и Метте го третира като малко момченце. Празненството се оказва по-дълго от предполагането – разливаме шотове, изпиваме парите от куиза, с Майа танцуваме на фона на Ерик Клептън, с който Рори ни поздравява. По пътя наобратно си взимаме пица и ядем по пътя. Любя страстно Майа.

Следващата сутрин е дъждовна. Свеж съм въпреки малкото сън, карам покрай ухаещия на пекарна асфалт и съм зареден положително от рождения ми ден. Отново съм заедно с Пер, а дъждът накъсва работата ни, стоварвайки цялата си стихия върху нас. Пер е забравил чашата си и затова изливам водата от шишето си и му го давам. Говоря бавно на датски и той ме разпитва различни неща. Разбирам го повече интуитивно и си разказваме какви са били колите по улиците в детството ни. Пер ми казва, че е като майка си, че обича хората и веселието. Докато се връщаме обратно към центъра аз придремвам, а в главата ми се сливат различни жени, които съм обичал.

Времето е дъждовно и на следващия ден, аз съм с Иб и Суне. Обикаляме няколко места, дъждът ни пречи, ние сме мокри, а времето не минава достатъчно бързо. Гледам хълмистия регион на Аархус, но той ми е отново твърде плосък. Вечерта Майа се прибира късно. Аз съм вече заспал когато тя си идва.

9 май

Сутринта я целувам да лек път. Тя ще ходи до приятелите си в Хамбург след като е била в дилема дали да не остане за да прекараме повече време заедно. Според мен постъпва правилно, защото кой знае кога ще има възможност да отиде там. И излизам за работа с мисълта за ухаещия асфалт...