14 април, 4:30, Сантияго де Компостела
Сутринта
съм тих колкото мога, но малко муден,
въпреки притеснението ми да хвана влак
за Мадрид.
Навън Сантияго е пълен с
гуляйджии, някои спящи по улиците, други
спорещи и викащи, а аз вървя спокойно
към гарата, вдишвам въздуха, който е
пълен с миризма на урина, разбити бутилки
с алкохол и тук там на повръщано.
Сядам
във влака и чакам да тръгнем. Когато
потегля започвам да да придремвам, да
слушам музика и да мисля върху изминалото
време...
Във влака влиза семейство, а
момчето там ми напомня на Никола, напомня
ми за желанието да имам собствено дете,
още когато бях на двайсет и пет, но може
сега се чувствам по-готов, не съм забравял
желанието, то гори и не просто да хвърля
семето си с идеята да продължа рода, а
да се грижа, да се боря за него, да имам
човека до себе си за това. Пътят се вие
и се чудя дали ще разпозная част от
пътя...
Пристигам в Мадрид, в далечна
гара, сблъсквайки се с множеството от
хора, което ме побърква, изцежда, все
едно шумът ме връща към екзистенциалната
самота. По същия начин се чувствах преди
време и в Будапеща – скиталец без цел,
който просто губи времето си. Лутам се
в неясно желание да видя малко от града,
опитвайки се да избегна лудостта на
туризма, да имам момент на усамотение.
Всички тези хора ме карат да бягам от
главните и да се вливам в малките улици,
имам да убия много време. Не се чувствам
удобно да нося раницата си – може би тя
тепърва се товари с багаж, по тези улици,
от тези хора, сядам по разни пейки, тежи
или просто сегашното мъкнене ми се
струва безсмислено...
Тук откривам
българските следи – един българо-румънски
магазин, а после надпис България и
свастика. Минавам през непознатите за
туристите места в Мадрид, там където
хората пушат, играят футбол и се бият.
В магазина хората ме гледат странно,
когато ги заговарям, аз съм далечен от
тях, може би луд...
Попадам повече на
българска реч, туристи, ходя малко, седя
повече по кафенета и малко преди да
хвана автобуса за летището влизам в
едно етно-органик-веган заведение,
което пуска приятна музика. Щом сядам
започва саундтракът от La
la land, музиката свършва
докато хората са все още заедно във
филма, а аз мисля за нашият танц тогава
и се усмихвам. Гледам часа
и си казвам, че ще отида по-рано на
летището, ще мина проверките и просто
ще седя, ще пиша в дневника и ще си събера
мислите. Тази лудница тук ми идва в
повече, не знам как ще се чувствам като
се върна в София, може би наистина първо
ще отида на планина...
В автобуса се
запознавам с българско семейство, те
мислят, че уча в Мадрид, не са чували за
пътя и вероятно аз съм малко като див
човек, току що слезнал от планината.
Усещам как мириша неприятно и съм се
приготвил за това, имам опит от двудневното
ми лутане в Малмьо, а не мисля да си
взимам душ на някоя гара, и затова пред
летището сменям тениската, преподреждам
багажа си, опитвам се да сведа всичко
до елементарни движения. Скоро трябва
да отворят гишето за чек ин, а вече по
традиция се извила опашка. Нямам за
какво да бързам, стоя спокойно, а около
мен хората мрънкат, говорят по телефона,
кълнат, смеят се, нетърпеливи са да минат
две крачки по-напред. Заради това
наблюдавам жестовете им, нямам обяснение
за нетърпеливостта им, да седят без
опции за действие, но осъзнавам, че
вероятно ще са из безмитната зона, която
едва ли е евтина. Аз знам, че просто искам
да се отделя в някой ъгъл и да събирам
мислите си, все пак едно летище е като
пътешествие – всеки бърза, хората те
подминават и ти нямаш значение, сливаш
се с общия шум и си една история.
И
изведнъж Камино се завръща – стоя на
опашката, пред мен се разправят разни
хора, а на съседната опашка, тази за
полета до Будапеща виждам Боти. Викам
го, той също се радва да ме види, разказва
ми, че е вървял от Муксия до Сантияго,
че това му е дошло в повече и е грешка.
Разбираме се да се видим след проверките,
но това така и няма да се случи, защото
той ще отиде в друг сектор на летището,
а аз тепърва ще давам да натоварят
раницата ми.
Пред мен
има двама души, мъж и жена, вероятно
роми, които се опитват да се разберат с
жената зад гишето. И двамата не говорят
английски или испански, чувстват се
безпомощни, гледат объркано и може би
малко уплашено. Тогава на помощ им се
притичва възрастен мъж, който от всичко,
което е казал до момента, знам, че живее
в Мадрид вече десет години, дошъл е да
изпрати семейството си обратно към
България, говори испански и е бил
полковник. Той говори със служителката,
хората се придвижват, а жената се оглежда
и ме вижда.
-Хей, момче, мога ли да те
помоля за нещо? - гласът й трепери и аз
не съм в настроение да давам каквото и
да е.
-Кажете.
-Можеш ли да му
помогнеш? - сочи мъжа, който беше с нея.
- Той не е съвсем в ред, за пръв път
лети...
-Ами вижте...
-Моля те, не е
на себе си, прибира се за погребението
на майка си... - тя ме хваща за ръката и
аз не мога да кажа нищо повече.
-Да,
няма проблем.
-Ето, момчето ще помогне...
- тя се обръща към полковника, усмихва
се, после вика мъжа. - Виж, следвай момчето,
той ще те заведе до самолета.
Мъжът
се усмихва, аз кимам, предавам си багажа
за товар и тръгвам към проверките. Той
се казва Благой и се усмихва нервно, в
него има нещо пречупено и не съм сигурен
какво е, а и дали на това се дължи
мекушавостта му. Насочвам го с мен,
казвам му да ме следва, да прави каквото
и аз правя – сваляне на колан, обувки,
оставяне на багажа за проверка от
скенера. Той носи само една скъсана
раница, подобна на тази, с която съм
правил първите си качвания в планината,
на тази, с която исках да избягам някога.
Якето му е износено, все пак мирише на
чисто и ми благодари за всичко. Създаваме
суматоха, аз говоря високо, за да знае
той как да реагира на охраната. Казвам
му, че щом минем всички проверки, ако се
разделим, да търси този и този изход, а
Благой просто възкликва „Как ще се
разделяме? Та нали сме приятели?
Чувствам
се асоциален, нищо че се опитвам да съм
съпричастен, въпреки всичко съм малко
зъл, може би малко повече отколкото
трябва. Казвам го на Благой, не искам да
го накарам да се чувства зле, обяснявам
му, а той просто казва, че ще стои до мен,
но няма да говори. Скоро обаче чувам
цялата история – как заминал да бере
ягоди, едва направил три седмици и вече
правел планове как ще купи подаръци и
след Великден ще се прибере, ще зарадва
майка си, която е била най-близкия му
човек, част от душата му, просто искал
да я зарадва, а ето че сега се прибира
за погребение. В този момент той е загубил
част от себе си, а в самото му връщане
няма никакъв си смисъл. Вървим заедно,
а това за мен е отново сблъсък на Каминото
с реалността – почти 4 години по-рано
аз бях като Благой, от момент на радост
се прибирах със самолет от Берлин, защото
баща ми беше починал. Той ми разказва
как са живели заедно, а аз си спомням
как очаквах да видя Вихрен и да си говорим
за Берлин. Нуждата ми да събера главата
си поне малко преди полета се изпарява
и аз се грижа за един повреден човек,
отново подсъзнателно се опитвам да съм
спасител. Говорим си за смъртта, аз мисля
за татко и как това е поредната ирония
на пътя, карайки да преживея в някаква
степен смъртта на баща ми. В този миг
Благой няма друг, няма майка, синове
или приятелка. Тук, аз трябва да бъда за
него нещо, което аз нямах когато бях на
едно чуждестранно летище, а нямаше хора,
които да ме успокоят, аз пътувах с болката
си. Затова се заговаряме с Благой, той
се радва, че шефът му го е пуснал –
уговорката с него е, че седмица по-късно
той отново ще трябва да лети и да работи
във фермата... Иска ми се да му кажа, че
трябва да е твърд, дори да му коства още,
че меките хора ги мачка животът, колкото
и да са добри. Искам да му кажа много
неща, но нямам сили и затова мълчим или
просто той говори без да прекъсва... Аз
не бях преди четири години.
С Благой
се разделяме в самолета, той е на едно
от първите места, а аз назад, давам му
съвети при излитането, какво трябва да
прави. Самият самолет е място прилично
на лудница, огромна въздушна треска за
пазаруване, а аз не искам да правя
коментар на човека, който се е разположил
твърде нашироко, не виждам смисъл. Вместо
това се опитвам да спя, но не се получава,
гледам как Луната е под самолета в този
момент, а ние сме една вакханалия от
консуматори...
Мисля си за Благой,
дали и той не е едно затваряне на кръга,
един цикъл от животи, но изтъкан от
смъртта на близките им. Дали да помогна
на Благой е начин да помогна на себе си?
В този момент ми се иска да съм до него
в самолета, да знам, че той е спокоен, че
не се плаши от полета, че има с кой да
говори и да излее мъката си...
„Аз се
притеснявам от сблъсъка си с реалността
– дали съм променен или е заблуда? Или
Каминото е лутане, борба със самия себе
си и готов ли съм да пускам неща?
За
мен се оказва пътуване в любовта –
бащина, майчина, романтична, жадувана,
отказана, отхвърляна и наранявана. Това
е което знам съсъ сигурност. И се надявам
да се нареди. Най-вече аз да се наредя
вътрешно, защото все още не се чувствам
подреден.
Това ме притеснява. Ако не
се чувствам на място, ако се превърна в
подобие на Давид? Той толкова приличаше
визуално на баща ми и някои мисли, които
той сподели тогава с нас са опасно близки
до моите от преди години. Мисля си как
имам още час и половина от полета до
София и какво ще стане...“
Час
и половина по-късно, се намирам пред
паспортния контрол, Благой го няма, но
съм спокоен, защото знам, че има кой да
го вземе и да го посрещне. Както мен ме
посрещнаха Вальо и Мила тогава. Взимам
си раницата и съм просто един човек,
който пътува – мидата е прибрана вътре
в раницата, не издава факта какво съм
направил, а и дали има значение. Часът
е близо два през нощта. Качвам се в едно
такси, а мъжът вътре гледа филмът „Злато“
с Матю Макхонъхи. Филм за двама авантюристи
в търсене на златна мина. Заглеждам се,
защото виждам как единият слага грамофонна
плоча на Talking heads и
обяснява за бандата. А песента, която
тръгва не е на бандата, а е кавър на This
must be the place. Усмихвам се на
себе си, припявам си леко и сякаш на себе
си.
Приближавам дома си и може би това
е мястото... Не знам... Тепърва ще видим...
Няма коментари:
Публикуване на коментар