По Камино - ден 31

7 април 6:30 Монте до Гозо


Ставаме рано, навън е тъмно и приготвяме багажа си, каквото е останало да се прибере в него, чуваме и учениците, които се разбуждат, но ние имаме две цели – да стигнем Сантияго на зазоряване и да се класираме за обяда в скъпия ресторант.
Излизаме навън, краката ни чаткат по паважа, подминаваме тъмните сгради, които очакват множеството пилигрими през лятото, минаваме през бариерата, а в далечината светлините очертават целта ни. Пет километра, които би трябвало даже да не усетим. Включваме челниците, със Сам водим пътя, пресичаме околовръстното и там е табелата Сантияго, декорирана с множество стикери. Пред нас се появява група ученици, които са шумни, мудни в бройката си и макар да знаем, че не е състезание ускоряваме крачка. Или просто влизаме в ритъм. Алин изостава, а ние със Сам и Дарта влизаме в един бар за да вземем печат – правилото е, че трябва да вземем поне един преди катедралата като доказателство, че не сме лъгали в последните метри. Небето започва да просветлява, вече е утро, но слънцето не се е вдигнало. Ян се хили, че няма да му вземат обяда. Чуваме един глас да казва „Буен Камино“, а наличието на сложни кръстовища ни обърква. Озоваваме се в старата част, табелите ни гледат отвсякъде, а на маркера 1000 метра сякаш настава последен напън. Сам започва да пее 500 miles, пуска я на телефона си. Дарта му казва, че ще го убие, защото постоянно я е въртял и всъщност това ще е добро дело. Убийството на Сам. Шегуваме се, че свещениците ще я благословят, а аз сменям припева „Ла да дада ...“ на „Да-да-да-дарта“. Виждаме паметник на Сервантес, а там, над сградите и една част от катедралата. Спускаме се по малките улици, хората около нас се приготвят за нормален работен ден, те всеки ден виждат луди като нашите потни аз-ове. Заобикаляме катедралата и в 8:30, заедно с камбаните сме пред централния й вход. Със Сам и Дарта скачаме и викаме..
Успяхме! Наистина сме герои!

Искаме да вземем печат от катедралата, все пак това е събирателния пунк на всички поклонници. Вътре се крият мощите на св. Яков, но централния вход е затворен, скелета и найлони покриват фасадата за реконструкция и тази сцена от филма „Пътят“ когато слагаха ръка в колоната няма да се случи. По табелите се лутаме кое е точно входа и накрая влизаме през едното крило. Трябва да оставим раниците си в преддверието, искаме да попитаме за печати, но вместо това се разкъсваме, а аз съм впечатлен от мащабите на интериора. Минаваме покрай пейките, аз не снимам, а се любувам на тишината преди ежедневната меса за пилигрими, когато местните идват да се помолят.

Сам коленичи и се моли по неговия начин, открит за моя приятел през изминалия месец. Заобикаляме олтара, а едни малки стълби водят към реликвариума, най-свещеното място в Сантияго, второто най-свещено след Йерусалим за вярващите. Аз се спускам долу и се оказвам заедно с един мъж, който е коленичил, скръстил е ръце и ме гледа внимателно, защото съм прекъснал уединението му. Коленича до него, пред мен са решенките, а отвъд тях съдът с мощите, останалата част е в камък и пурпур. Досега в катедралите съм се молил или поне влизал като православен християнин, но сега съм сключил ръце и започвам да се моля. Благодаря, че съм тук, че Бог, Вселената или тази сила, която движи всичко, са ме пазили, че съм стигнал и се моля за любов – за тази, която е в сърцето ми, но ако не тя ми е писана, то за една щастлива любов, тази, която е за мен и която ще осветли душата ми. Странно е да се молиш за такова нещо, но пък се чувствам една идея пречистен. Ставам, прекръствам се и се връщам към света на живите и мечтаещите. Със Сам откриваме, че сме се разкъсали с Алин и Дарта, взимаме раниците и се опитваме да ги намерим. Трябва да открием офиса на пилигримите, защото в катедралата не дават печати, вероятно там са и сертификатите, спускаме се да издирваме нашите дами и в крайна сметка след малко лутане ги откриваме точно пред бюрото. Междувременно Ян ни се хвали, че е взел своя безплатен обяд, а аз гледам учениците, които чакат отпред. Упътват ни към офиса за сертификати и аз се чувствам странно – окрилен, горд от себе си, а срещу мен е бюро все едно ще плащам сметката за вода, мъж, който е безизразен. Оплешивяващ е, с брада, взима паспорта ми, разглежда го, пита ме кога съм започнал, дали днес съм завършил, попълвам сходна бланка с тази от преди месец, че съм пешеходец, а не с колело, дали съм го правил от религиозна причина или не, а аз чинно си отбелязвам тикчета. Обяснява ми, че има два вида сертификати – стандартен и платен, аз взимам и двата, купувам към тях цилиндър, в който да ги държа. „Ще искате ли безплатен обяд?“ пита ме с безразличие. „Да, защо не!“, все така се хиля като идиот, той ми издава талон, който е за въпросния ресторант. 

Обяснява ми, че в един часа трябва да съм там и да го покажа. Получавам печатите и всичко, вече официално съм пилигрим, а с рестото от две евро купувам и две миди върху които има тамплиерския кръст. Решавам, че ще ги дам на две момичета, които са искали да обиколят Камино, но още не са го направили. Все пак традицията е да ти подарят мидата, не да си я купиш, така че поне за тях ще мога да я спазя. Излизаме всички, вече официално пилигрими и можем да се ориентираме към по-важни неща. Още е рано за хостелите и албергиите да отворят врати, а не ни се мъкнат багажите напред и назад. В съседство с пилигримския офис има клон на пощите – влизаме да пратим картички, Дарта изпраща сертификатите си, купувам пощенски марки, а жената ни казва, че в другия клон можем да оставим на съхранение багажите си. Намираме мястото, оставяме си заедно багажите, а с любопитство гледаме как изглежда една раница на пилигрим през скенера – различните обекти се събират във вид, който прилича на оръжие. Някак е комично как охраната гледа екрана, а ние с Ян сме зад гърба му и надничаме. После питаме служителката за място, което сервира закуска, приятно е и не е много скъпо. Тя ни обяснява за кафенето, което се казва „Лас Вегас“ - там ходели всички служители на пощите. Наистина отвън не изглежда нещо впечатляващо, но отваряме вратата и ни лъхва глъчката, изпълнена със смях, закачки и забързани сервитьори. Настаняваме се на маса, изпитваме такъв вълчи глад, че със Сам си поръчваме огромни бургери, отделно чай, портокалов сок и разни други неща. 

Съставяме план за действие, чувстваме се супер, смеем се, Сам позира с менюто, все пак е американец, може би трябва да му направят почетна снимка – не е от Лас Вегас, а от Рино, което е пак сравнително близо по американските стандартни. Щом се наяждаме, по-точно другите се наяждат докато ние със Сам се освинваме, той заспива на масата. Всъщност не е спал цяла нощ, изпълнен с трепет, че ще стигнем първия край на нашето пътуване. Постепенно се разделяме – Алин иска да види района, в който е живяла (все така ми е смешно като се сетя, че е разбрала чак след като си е тръгнала какво правят всички тези хора с раници из града), Ян иска да поспи на някоя хубава трева на слънцето. Останалите отиваме да се разходим из града, минали са близо два часа и на площада виждам Ханес и Реджина за пръв път от два дни – те тъкмо са станали пилигрими, появява се Щефан, младата двойка от Мюнхен. Ханес ме пита къде е Алин, иска му се и тя да е в тази снимка, това е отново малък момент на щастие, очертава се целия ден да е такъв, щастлив и слънчев. Снимаме се, а Сам има нужда да спи, така че го оставяме на стълбите пред до катедралата като скитник. Стълбището е голямо, казвам на Дарта, че е подходящо за нейната мечта да танцува по него, а междувременно Сам се мести в сянката, защото е много жежко. 

Завъртаме се с Дарта из града, по малките улички, купуваме кекс Сантияго, който е с тамплиерския кръст отгоре, а на един площад виждаме две момичета с раници, които гледат картата. Спускаме се да им помагаме, защото вече сме пилигрими, тоест познаваме града, а те най-вероятно търсят катедралата. Заговаряме ги, те ни гледат странно, всъщност търсят рибния пазар, а ние си нямаме никаква идея къде е, получава се от онези тъпи мълчания, в които единствено питаш откъде са хората и продължаваш да мълчиш. Разделяме се, а Дарта се оплаква, че сега ще я мислят за луда. Успокоявам я, че тя така или иначе е, и без това повтаря колко е нормална. Смеем се и се оказваме на рибния пазар, стараейки се да избегнем неловката среща с жените, виждаме Хорхе и южнокорейската му спътница, питаме се за краката, а той ми казва, че утре продължава към Финистера. Сантияго ми харесва, навява една средновековност и свежест – нахвърляните по земята дрехи на пазара, крещящите си търговци, малките декори, а на една табела виждам, че и Хемингуей е бил тук по време на гражданската война или преди това, така и не разбирам от надписа.

Времето минава и се връщаме към катедралата за месата, в главата ми е сцената от филма, в която огромно кандило с тамян се люшка над молещите се, благославяйки ги. Сам се е свил на слънце, спи непробудно, а до него мъж свири на китара, комична гледка. 

Вътрешността на катедралата

Приклякам да го събудя, но той ме усеща и се хилим. Влизаме вътре, пълно е с хора, снимането по време на месата е забранено, а аз искам да я усетя. Но религиозното начало у мен се изпарява бързо – пълно е с хора, които са в клинове, по къси панталонки, обикалят за да разгледат декорациите. Месата е очаквано на испански, в началото едно момиченце пее и разбираме, че е от учениците, вървящи Каминото. После не разбирам много какво се случва и гледам хората наоколо. Естествено всичко е до пари в някакъв аспект и един мъж обикаля с торба да събира дарения от пилигримите. Но огромното кандило е там, виси от тавана, празно, инертно, не се надига бял дим, който да благославя вярващите, на мен ми е странно защо е така и чувствам разочарование, но пък в далечния край, срещу мен, прозорците над вратите създаваха илюзията за едно голямо лице, което ме наблюдава. В последствие става дума, че това кандило е било за миналото – мръсните и некъпани пилигрими, които изпълвали с вонята си светото пространство, а тамянът имал за цел да притъпи миризмата. Днес всичко е свързано с финанси, а не с чиста вяра...

Става време за обяда и ето че чакаме пред вратата на ресторанта, а над нас е скъпият хотел, някога специално за пилигрими, а сега за високопоставени лица. Срещаме и Питър и Алиса, които утре летят за Лондон. Всъщност площадът пред катедралата е галактически център за пилигрими – и аз ще се връщам постоянно към него в рамките на деня, откривайки стари познайници, спътници по болка и вино. 

Питър е щастлив, леко брадясал, а аз не съм го виждал от пътя за Леон. Обяснява ни как и те са имали невероятен обяд тук, което все пак е супер, защото планът на Ян е проработил и ни се връщат за всичките страдания по пътя. Вратите се отварят и вътре всичко е пипнато до последния детайл – показваме и билетите си, а изведнъж се оказва, че има проблем с билета на Алин. Ян седи до нея неотлъчно, разправя се учтиво, но разпалено, а останалите „печеливши“ седим и чакаме развръзката. Не сервират нищо, чака се информацията от пилигримския офис – оказва се, че издалият билета на Алин не е написал датата и са изпуснали бройката. Приемат я, така че се разделяме на една голяма маса и една малка. На малката са Алин и Ян, аз им правя сърчица, пък на нашата са три момчета от Мексико, които са били на Камино де Норте, а и три приятелки, тръгнали от Сария. Мексиканците обясняват как всеки ден са изминавали по трийсет километра, че всичко е било по-нарядко докато техния път не се обединил с този на Френския път. Те са на по двайсетина години, двама братя и техния приятел. Различават се много. Междувременно испанките се опитват да се включат в разговора, но не говорят английски и момчетата превеждат. Обясняват ни как не се виждат да вървят толкова, а ние с Дарта и Сам се смеем. Там където думите не достигат идва виното и хубавата храна, ядем доволно, смеем се и даваме наздравици. Минаваме много отвъд предоставения ни един час за обяд, мотаем се за тежест на сервитьорите, но все пак ни чакат и други задачи.

Излизаме навън и се отправяме към Roots&Boots – хостел близо до центъра, в който си взимаме стая. Странно име за място, което ни казва, че може би след това ще отидем да пуснем корени, а не да странстваме по нечии чужди прашни пътища. После се връщаме обратно за багажа си и към душовете в хостела. В стаята ни е и една литовка, която е изминала пътя до Финистера с автобус, казва колко е красиво, че е съжалявала, че не е вървяла. Рано сутринта трябва да хваща полет, а после ми казва, че съм луд, защото съм спал при тамплиерите. Решавам, че това е гласът на реалността, така че не обръщам внимание. Ян ме пита дали момичето ми е писало, спомняйки си разговора ни от онзи кален път към Темплариос, а аз му казвам защо се бях усмихнал в един момент в ресторанта – когато беше зазвучала Нора Джоунс, подсещайки ме за един диск, който й бях направил и хубавия спомен от него. Той ми казва, че се надява нещата да се развият добре, а аз казвам, че ще се развият както трябва да се развият, но ако вярвам на знаците, ако им се отворя за магията на пътя, то те са знак за нещо хубаво, за нещо позитивно в отношенията ни.
Излизам отново навън в търсене на гарата, защото трябва да си купя билет за Мадрид за 14-ти. Лутам се, виждам познати лица или поне така ми се струва, по пътя помагам на една жена с куфара й. Сантияго е пълен с малки китни детайли, които му дават атмосфера – от множеството улични музиканти, през зеленината по терасите и интересните витрини, до хората, които се смесват по подобие на един сладолед. На връщане купувам подарък за Леа, нещо продиктувано от последния ми сън за нея, за нещо, което ми е важно, както и картички за приятелите когато се върна. Уличният музикант от сутринта е още тук, до него този път е латвиецът, който ме поздравява, изскача и Кристина, Родни и Карин – Сантияго е градът на пилигримите и ние се срещаме все едно отиваме за плодове до супермаркета. Дом за пристигане и напускане. Виждам и Ханес, който наблюдава катедралата и ми заявява, че няма да ходи към Финистера, а ще се спусне към Португалия. Реджина също няма да ходи, но ще вземе автобус, защото иска да е три дни на брега на океана. Говорим си да се видим вечерта, да изпием едно последно вино. Аз седя на площада и гледам пристигащите пилигрими – от ордите ученици, които окупират цялото пространство с шума си, до личните пристигания като на Джамайма и Шюин, целите червени и потни, но победоносно вдигнали ръце. До мен мъж свири на китара, а на площада се появява Майк, Мартин, Алин и Ян. Отивам при тях, говорим си, вървим и после се пръсваме, а Алин ми споделя, че Ханес е казал как трябва да се извади романтизмът от мен както се вади зъб, с корена. Това ме засяга, но му прощавам, все пак какво ще бъда без романтизма си – може би огорчен от живота човек. Тя ми казва, че това е част от чара ми.

Учениците...

Изпускам срещата с Реджина и Ханес – замотаваме се с пакетирането на част от багажа си, който да оставим на съхранение докато се движим към Финистера и Муксия, после отиваме на питие с Ян, който иска да намери „купонджийските“ и се лутаме ли лутаме из уличките на Сантияго докато накрая не сядаме в една кръчма. Мъже се смеят, а деца ритат топка в полумрака. Ханес ми пише, че са седнали на едно място, аз мисля, че имам време за още едно питие, чакам и Дарта да се появи, а когато това става, ни разказва, че се е сблъскала с плашеща процесия. Ян се обляга и ни гледа дяволито. Пита ни какво сме научили за себе си на Камино – като цяло всеки е борил някакви демони, готов е за промяна, която преди това е отлагал. А на същия въпрос към него, то той говори за неспокойствието у него, за желанието да има деца, но не и от жената, с която е в момента. Наоколо пък изскачат множество африкански емигранти и той говори с всеки един от тях, опитва се да познае откъде са, говори им на френски, те се усмихват, той се усмихва и в тази усмивка виждам вечния пътешественик, номадът, който има нужда да се засели някъде наистина, но най-вече в себе си...

Датско-баската двойка от Камино

Търсим музика, не сме ограничени от времето, защото имаме кода за вратата на хостела, но не намираме нищо подходящо. Ханес ми пише малко сърдито, че вече си е легнал, а на мен ми става тъжно, че не успях за срещата, че бях егоист и исках да съм с първите ми спътници. А може би така е трябвало да бъде...
Уличните лампи обливат с жълта светлина всичко, с Дарта правим танцови стъпки на стълбищата, а в търсенето намираме Шон, Кати и Джеймс, които пият и купонясват. Те няма да продължат към Финистера, вървим от едно заведение към друго, а духовността изчезва при вида на пияното момиче, което е в компанията им. Тя е толкова зле, че се опитва да прегърне всеки, но вместо това пада, повръща и получава съжаление. Замислям се дали приключвайки своето Камино, тя все още не е готова за реалността. Ян я гледа и казва, че е тъжно когато жена се напие толкова много. Обръщаме по още едно питие и се сбогуваме с хората, защото ни чакат нови километри, а разделите вече са започнали...

Минаваме по улиците, обръщаме гръб на нощния живот в Сантияго, стараем се да сме тихи в хостела, а през прозореца виждам очертанията на катедралата. 800 километра за трийсет и един дни. Емоциите връхлитат, имам нужда да пиша, но няма кога и се надявам вечерните приключения да не изчезнат. Както думите на Шон, че всяко „Буен Камино“ е като златна монета, която да сложиш в джоба си. Малки сувенири за късмет... Къде ли го бе казал това? Може би в Вийафранка?

А краят на света наближава...