11
април, 12:00, Финистера
 |
| Майк |
Стоя на
скалите до плажа, свалил съм обувките
и тениската и се опитвам да изравня тена
си. Слънцето се отразява във вълните,
хора влизат до колене във водата, а и аз
искам да съм вътре, но си нося много
неща, които са ми важни и не искам да
рискувам да изчезнат. Сякаш сега
осъзнавам, че съм го направил цялото
това пътуване – отделни моменти се
връщат в главата ми, гледам назад и
мечтая напред, очаквам сблъсъка с
реалността.
Виждам Майк, който се
приближава на плажа, викам го и той идва
при мен. И двамата с него се чувстваме
неестествено. Той казва, че е странно
да не правим нищо тук, да не ни очакват
още километри, защото и двамата знаем,
че Муксия е просто разходка, не е цел...
Тази статичност го побърква, а аз
напротив, опитвам се да остана тук, да
премисля разговорите до момента, от
днес, тези, кото ме очакват и да запомня
усещането да не се движа, да вкарам
емоцията от хармонията в ежедневния си
живот. Този, който е без жълти
стрелки...
Отварям очи, още е рано
и другите спят. Излизам от стаята и
гледам долу Реджина, която чака автобуса.
Викам я от прозореца, тя ме чува и си
махаме за последно преди да се качи и
да се върне към Сантияго.
Излизам
навън, купувам картички и с раницата си
сядам в едно кафене с гледка към водата.
Пиша картички до някои от важните ми
хора, някои на които съм обещал, пиша и
на нея една. Мъжът в кафенето е учтив и
ми напомня на стар френски филм с
маниерите си, а чаят е приятно усещане
във все още прохладната утрин. Чакам и
останалите да станат, защото Вероника
ни е казала къде е отседнала, така че да
отидем при нея – мястото е приятно и
близо до плажовете...
Пускам картичките,
с моята компания отиваме в новата
албергия, а човекът там е облечен малко
като Елтън Джон на концерт – шарени
дрехи, но е мил, обяснява ни как винаги
има нещо за ядене на масата. Вероника
слиза по стълбите, прави си кафе и ни
поздравява. Настанявам се, а стаята е
боядисана в охрено и с ноти по стените,
все пак животът е музика. Оттук насетне
целият е просто срещу и движение из
Финистера. Дарта е решила да направим
изненада за Алин, за рождения й ден, а и
сме решили да си направим коктейлно
парти на плажа. Но първо трябва да направя
едно нещо и то е да известя света, че съм
стигнал, че съм жив, защото са минали
две седмици без никой освен майка ми да
знае, че съм добре. Бивам залят от
съобщения – Пол, който се притеснява
за мен и следи моето Камино, сякаш е
негово, приятели, познати, притеснени
хора. И ето, че имам съобщение и от нея
– сърцето ми бие докато го чета и аз се
усмихвам на думите, сгряват ме, давам
си сметка, че ми е писала около времето
със съня за смс и моето „вярващо“ аз
се опитва да го приеме за добра поличба,
а другото „заземеното“ аз се опитва
да остане с двата крака на земята. И все
пак усмивките са повече...
Вървя и
срещам Сиър, който се оглежда за Джери.
Радваме се като малки деца когато се
виждаме, а той ми казва, че се е надявал
да се видим и по този начин да затворим
кръга. За него това е да види накрая
хората, с които е започнал Каминото,
които е срещнал в момент на трудности
и радости и да споделят някак океана.
Разхождаме се, говорим, той се тревожи
за Джери, защото няма новини от него, да
не би нещо да е станало с него. И ние
търсим един стар пилигрим, който може
вече да е в града, а ние да не знаем.
Разказва ми, че хората са се пръснали,
Чад е в Париж с жена си, Джери е на пътя,
а Лаурел е имал проблем с коляното и не
е могъл да извърви последните 100 километра
до Сантияго и де факто да стане
пилигрим...
Сядаме в същото кафене
сутринта, говорим си за бъдещето, а Сиър
се шегува, че ще правят 1200 км маршрут в
Япония, който покрива много храмове.
Смеем се, благодаря му, че ме е направил
известен с видеото от Хонтанас на което
пея „Бъди какъвто си“, той ми казва, че
ще се моли нещата около мен да се наредят,
а аз си мисля, че друг не го е правил
преди. И се надявам да го посетя един
ден в Хаити и да видя как живее...
Докато
говорим чувам още един език, който ми е
странно познат. Идва отстрани, водя
разговор със Сиър и слушам с едното ухо.
Трябва ми време да разпозная, че е
български. Смигвам на хаитянина, казвам
му „Гледай сега!“ и се обръщам към
момичетата на родния си език. Те са
шокирани, защото са обсъждали мъже
досега, а изведнъж удобството на езика
им е изчезнало. Едната е украинка, но
учи в Благоевград и са решили да отидат
до окена за Великденската ваканция. Те
ни разпитвам какво е станало, дали след
900 километра сме готови да се върнем на
работа, а Сиър се смее, защото е пенсионер.
Едната минава на български, а аз се
опитвам да поддържам разговор на
английски, но понеже не се получава се
извинявам на Сиър, някак си чувствам
все едно го предавам. Българката ме
разпитва по-разпалено и започва да ме
гледа по начин, който ми е ясен, че ме
бройка, канейки ме на бира. Аз връщам
жеста и й обяснявам, че с останалите
пилигрими ще сме на фара за залеза, така
че могат да се присъединят. Сиър решава
да стане, а аз не искам да остана с тази
гладно гледаща ме жена, не се чувствам
уютно, така че решавам да го изпратя..
Прегръщаме се и се надявам да го видя
отново. Пътят ще си покаже,
предполагам...
Всички сме се пръснали,
има пазар в града, който съм огледал
сутринта, но не съм впечатлен и не искам
да взимам излишни неща в моята раница,
та нали тепърва съм започнал да я
изпразвам...
Майк решава да се
разходи – виждам фигурата му да се
отдалечава по плажната ивица и се сещам
за филма „About time” и един
кадър на бащата и синът, които се движат
по плажа. Майк се е превил по сходен
начин, но е сам, сред хората, които са
дошли просто на почивка. Дали животът
на пилигрима не е самотност, неразбраност?
Мисля си, че баща ми, ако беше жив, щеше
да ме попита две неща – дали има любов
и дали си заслужава. И тук на океана мога
да му отговоря „Да!“, но съм приел, че
съдбата може да ме опровергае...
Докато
тези мисли вървят в главата ми гледам
една млада жена, която събира миди и
водорасли, вероятно за ресторант или
нещо, заедно с кучето си. Подскача по
скалите, завира се между тях и в един
момент, скрита от хората на плажа, но не
и от моята, излиза чисто гола и се гмурка
в окена. Воайорствам, без капка перверзност,
а с възхищение от откровението, което
се разиграва пред очите ми. Тялото й е
стегнато, изгоряло от пролетното слънце,
а кучето подскача щастливо около нея.
Излизайки от водата, тя се облича бързо,
може би ме е забелязала, и изчезва като
нереида...
Мотая се из Финистера,
виждам „куподжийките“, Джумайма и
Шюин, които пристигат на края на света,
казвам им за залеза, но те решават да се
усамотят в хотела си, поне засега.
По-късно с Дарта, Алин и Сам влизаме
в супермаркета, за да купим продуктите
за партито на плажа. Ще си правим мохито,
зареждаме стоките и се спускаме към
плаж на който не съм бил. Подминаваме
нови пилигрими, а на скалите момчета и
момичета се препичат и се гмуркат в
дълбоката синева. Все още е отлив, а
гледайки как тези младежи се подкачат,
викат, смеят се в океана се сещам за
„Великата красота“. Там всичко беше
свързано с морето, с океана – любовта,
живота, преоценката му. В главата ми се
загнездва мелодията от филма. Разказвам
на Алин за филма и в този момент, тук,
ние сме по-близки, правим преоценка на
животите си, смеем се, пием мохито, което
е нетрадиционно, а аз влизам в окена и
плувам до далечния край на залива, искам
да се съединя отново. Обръщам се, а хората
са далеч, те са чертички и точки, усещам
вълните, дълбочината долу и тя също ме
приласкава, сякаш ме вика, но това не е
нещото, което търся, така че се оставям
на наближаващия прилив да ме отведе
обратно. Гледам „гларусите“ на Финистера,
които пъчат гърди, мятат се във водата,
а всичко е мимолетно... Излизам да се
суша на слънце, при нас се е присъединил
Филип, немец, който е вървял по португалския
път...
Къпем се в албергията, не
вечеряме, а отиваме директно към фара
за залеза. Там Хорхе, Каспър и останалите
са запалили огън (въпреки, че не е
позволено) и си правят барбекю. Всеки
си е избрал гледка към безкрая. Каспър
говори по телефона с един приятел от
Рандерс и ме вика да кажа нещо на датски.
Тук е и Тео, който не съм виждал от Бургос,
самотно пиещ бутилка вино. За някои хора
краят на света е още един пример за
самота. Всички мълчим и гледаме залязващото
слънце, как то потъва в безкрая, Алин се
съсредоточава върху изчезващата
светлина. Аз си мисля, че с края на деня
идва и краят един живот и може би началото
на друг...
С потъването на светлината,
Дарта вади сладкиш и отново пеем за
рождения ден на Алин. Чудя се на нашата
мис Хармония, как тя заслужава някой
добър човек до нея. Ядем сладкиша и се
смеем, а после, под прикритието на нощта
отиваме да изгорим наши вещи...
Избираме
си закътано място, аз вадя кибрита, който
съм носил през цялото време. Ние с Дарта
и Сам горим дрехи – аз моите нарочно
скъсани чорапи, чиито ластик срязах
когато глезените ми се възпалиха, Дарта
тениска, а Сам също чифт чорапи. Но Алин,
тя чупи пръчката, която й бе вярна опора
от Вийафранка, когато пое по непознатия
път, досега. Чудя се дали тази пръчка не
е и символ на болката й... А луната огрява водата както огънят нашите лица...
Не се сбогуваме
с останалите когато тръгваме да горим
дрехи – по този начин се затваряме в
собствения си кръг от нефункционални
хора. Алин ни благодари, че е вървяла с
нас, че сме я допуснали в кръга си, но и
как ли иначе да постъпим, това е Камино
и тя сама дойде при нас..
Спускаме се
долу, в града, и сме озверели от глад.
Сядаме отново в „Пирата“, часът е близо
единайсет, сервират ни пица и уморени.
Сам ни казва, че утре няма да е с нас, че
иска да си почине, така че нашата компания
ще намалее с още един, правейки утрешния
поход до Муксия един малък кръг на мен
и Дарта. Влизаме тихо в албергията, аз
нагласям алармата за утре, готвейки се
за едно последно, поне засега, ходене
по пътя на мечтите и знаците...
Няма коментари:
Публикуване на коментар