По Камино - ден 32

8 април, около 5 часа сутринта, Сантияго де Компостела

Будя се веднъж през нощта, вероятно и останалите се събуждат, защото литовката, която трябва да хване ранен полет е шумна и неподредена. После не мога да заспя, а в прозореца се отразява нощен Сантияго. Постепенно се развиделява, ние се приготвяме, а Ян ни гледа от уюта на собствения си спален чувал. Сбогуваме се с него, той ми пожелава късмет в това, което търся, а аз му пожелавам да намери покоя, който му се изплъзва. Даже е комично как той подскача в спалния си чувал за да се разделим, всеки по своя път. Целуваме се по бузата, нарамваме раниците и тръгваме. Остават ни още едни 90 километра до океана.

Излизаме, следваме маркерите, но се губим в началото, а наоколо няма хора. Когато намираме първия маркер на него пише Муксия, а на следващия пък Финистера. Все пак след два дни ще трябва да стигнем разделение на пътя и да поемем било по древния край или по религиозния такъв на Каминото.

 Пътеката е като древна – лишеи и мъх по камъните и дърветата, а бръшлянът се опитва да завземе колкото може. Всичката тази избуяла растителност сякаш ни връща години назад, ставаме истински пилигрими. Небето е ясно, а аз се чудя как ли е Алин с нейните разранени крака, но се възхищавам на упорството й. Във въздуха се носи ухание на мента и кантарион, а след едно възвишение посрещаме изгрева над Сантияго – светлината постепенно се издига, а кулите на катедралата са като тризъбец в небето. Стоим и се наслаждаваме на лъчите.

Постепенно срещаме първите пилигрими, после първото „кафе донативо“, но разчитаме на картата си и на това, че пред нас има истинско кафене в което да намерим и закуска. По асфалта някой е написал за любовта на немски. Навлизаме в градчето, но всичко е затворено, точно заведението, което е на пътя и решаваме да се отклоним, да намерим това, което ни се яде и пие. Но докато се отклоняваме сякаш целият свят се е загрижил за нас, опитва се ни върне на пътя със стрелките. Първо един камион за отпадъци ни настига, шофьорът натиска клаксона, а друг ни обяснява, че Камино е в другата посока, че трябва да обърнем, но виждайки колко сме устремени, просто махва с ръка. После една жена ни сочи къде е пътят, един дядо, дори хотелиерът ни казва, че сме сбъркали, а не ни предлага кафе... Заобикаляме в крайна сметка, следваме упътванията, които ни дават, вървим по асфалта, а не през гората, която беше в далечината. 

И ето, там е заведението, което търсим – крайпътно, с огромен паркинг, маси в сутрешното слънце. Мястото е Алто де Венто, открива приятна гледка и разбираме, че спокойно можехме да минем през гората. Вътре има един човек, който е силно стресиран, опитва се да обслужи внезапния поток от хора. Поръчваме си, а той ни обърква броя кафета, правейки допълнително за Сам, вкисва се, че има брак, но аз му съчувствам и се усмихвам. „Дай кафето, няма да го хвърляме!“ Усмихва ми се благодарно, а аз отивам на слънце. Както си седим, виждам Мартин, а после от гората се появява Джери. Викам му, а той не ни чува, затова прескачам парапета, спускам се да го настигна. Той се е устремил и е благодарен, че съм го спрял. Идва при нас, говорим си и аз и Алин се опитваме да навържем какво се е случило с него. Джери върви сам, Сиър също е бил в Сантияго, а Чад вече се връща. Отново неспокойната му натура е променила плановете си, но баща му иска да завърши Каминото, в своето темпо и да има възможност да помисли за живота си. Радвам се да го видя, защото този човек ме вдъхновяваше да вървя с подутите си глезени. Тръгваме всички заедно, Джери си говори с Дарта като в един момент просто ни казва да вървим със своето си темпо, защото все пак не иска да ни бави. С Алин си говорим за образованието в България, за различните реалности на нашите държави – това ме кара да мисля и за нещата, които ме очакват през следващите седмици от моето завръщане, как ще организирам всичко в реалността..

Пътят ни отново влиза в гората, евкалиптовите дървета хвърлят дебела сянка, но започва да става горещо. Срещаме Мартин и аз го разпитвам за това, което очаква и иска от живота. Той самият не знае, но пък е едва на осемнайсет години, има толкова много неща да открива. Виждаме знаци на толерантност – давидова звезда, сърце и жълта стрелка. Тук всички са братя може би, всеки със своите страхове и мечти, с нещата, които изкупва и които го сплотяват с останалите.

Жегата стана голяма и в Бургуейрос, край пътя влизаме в един бар, а група колоездачи ни подкачат, най-вероятно заради наличието на дамите в групата ни. Барманът е кисел – само пикаем и се преобличаме, никой не спира да консумира в заведението му. Принуждава ни да вземем нещо с поведението си, а аз си мислех, че подобно отношение съм срещал само в родината си...

Пътят ни минава през стари мостове, а на един от тях започвам да крещя идиотски „I want photo! I want photo!”, най-малкото, защото Дарта беше казала, че ако искам да ме снимат, то просто да си кажа. Те се смеят, защото не са очаквали подобна реакция. Може би и затова има толкова много кучета, които ни лаят по пътя. Движим се край реката, на моменти светът изглежда изоставен в сянката на дърветата, но Негрейра наближава. Когато има вятър се усеща вкусът на сол във въздуха, а Сам е енергичен и има желание да вървим след Негрейра.

На същия ден, преди месец, с него пак бяхме енергични, устремени към Росенсвайес. Аз оставям мартеници по пътя – моите стрелки от Камино, а броят им върху китката ми е намалял драстично, но би трябвало да стигнат до Финистера където искам да вържа последните.

Спускаме се в Негрейра и сме гладни.

 В началото на централната част има ресторант-пицария, а мъж мие мястото за външните маси. Влизаме вътре, пусто е, а едно момиченце рисува в книжка за оцветяване. Съдържателката ни настанява, ние поръчваме пици и напитки, храната се забавя. Сам обяснява как иска да продължим, но му напомням какво ни беше след Лос Аркос когато се бяхме наяли здраво. Да видим, да си починем и ще преценим. Искам и Алин да си почине, защото въпреки, че не личи по лицето й, отвътре тя кипи с болката и откъсването на спомените и тяхната тежест. Храната се забавя, а когато сме се наяли осъзнаваме, че не ни се върви особено. Алин така или иначе мисли да остане, защото я боли, което ни прави солидарни.

Жената от ресторанта ни пита дали искаме да спим, че има място в нейната албергия, но ние учтиво казваме, че ще проверим в общинската – там има кухня и можем да си сготвим, пестейки и сплотявайки се. Тръгваме към албергията, подминаваме супермаркета в града, няколко нови пилигрими, които отиват да пазаруват, по-специално момче и момиче, държащи се за ръце. Запознаваме се с първия африканец, който върви по Пътя – той е от Мозамбик и е пълна противоположност на нас с белия си анцуг, който сякаш не позволява на прахта от пътя да полепне по тъканта.

В албергията се сблъскваме с навалица от хора – леглата са малко, кухнята е оборудвана, а Мартин ни пита дали ще останем, защото иска да може да си говори с някой. Разглеждам новите лица, но чувам как има само едно място. С нас е и Джери, така че му го преотстъпваме, а се връщаме обратно до ресторанта. За разлика от Триакастела, тук жената ни посреща усмихната, взима ни и ни отвежда до албергията. Преминаваме през една голяма стая, а в преддверието има много хора, но в следващата зала, намираща се след вътрешния двор, сме сами. Получаваме хавлии, а съдържателят е усмихнат и ведър човек, който е противоположност на повечето хоспиталиери с които сме се срещнали досега. „Защо да не дам хавлии на хората, за десет евро го заслужават и не е такъв разход...“ Освен това на рецепцията има българско знаме. Питам го откъде или кой го е оставил, а той не си спомня точно. Имаме и одеала, така че решавам да не вадя спалния чувал. Взимаме си душове, перем и простираме на слънце, а после отиваме на пазар. Решил съм, че ще сготвя за тях. Връщаме се, а аз си мисля, че по това време, на 8 март, пиехме бира след първия успешен етап. Наваксваме с писането в тефтерите си, топлим се на слънцето, а постепенно се появяват нови хора, които завземат тишината от помещението ни – бъбриви италианци и испанци, а няколко момичета ме гледат срамежливо. Гледам раните по крака на Алин, казвам й, че ако е същата болка и утре, то по-добре да вземе автобус и да ни изчака там. Тя се усмихва, но не казва нищо. Чудя се дали знае, че има хубава усмивка, може би го знае, но не се смее толкова, а го заслужава, всеки го заслужава. А може би сме ние хората с леки сърца, които искат да достигнат новата си цел, новия си „стар“ живот?

Започвам да готвя, Сам ми помага и чувството е приятно. Докато готвя се сещаме за моя фиш, онзи с милионите и търсим съдържателя, който проверява, но се оказва, че не печеля нищо. „Нищо, който не му върви с парите, му върви с любовта...“ ми казва.

Вечеряме, имаме много време и затова си пускаме музика и отново играем белот. Дарта си помага с телефона, но с Алин отново падат. В нашата стая италианките са шумни, аз лежа с музика в ушите, мисля си за океана, за любовта, за баща ми и изминалото време...