6
април, 7:30, Санта Ирене
Събуждам
се отпочинал, за пръв път от много време
съм спал 7 часа без прекъсване. Няма
сънища за СМС-и, очи, думи, които да кънтят
в главата ми. Събуждам се спокоен...
Разглеждам какво е написано върху
летвите от подматрачната рамка. Днес
ще е мързелив ден, само 18 километра
вървене, а аз се чудя дали съм искрен
със себе си? Или дали съм готов да се
променя?
Докато гледам как един
италианец, който е от пушачите, палещи
цигара след цигара. Иска да има кафе, но
няма и затова ни моли да ползва от нашето
какао. Пием по една чаша, за да се сгреем,
почти нямаме храна след снощната вечеря,
но Арка де Рино е близо, на половин час
от нас.
Излизайки на пътя знам, че
трябва да продължа – не само тук, а да
се озова в реалността на хората, извън
тази на пилигримите, на място където
стрелките са пред теб, в теб, но не са
боядисани в жълто, че да изпъкват....
Спускаме
се, Алин ни казва, че се е разбрала с Ян
да се чакаме там, така че да пътуваме
заедно. Минаваме край къщи, които са от
зидан камък, стрелките ни въртят по
пътя, а ние в Арка се отклоняваме в
търсене на място за храна, теглене на
пари и чаша хубаво кофе кон лече. Центърът
на градчето е окупиран от ученици, които
днес би трябвало да стигнат до Сантияго.
Шумят, смеят се, а учителите ги строяват.
После потеглят с нестройна крачка по
жълтите стрелки. Следвайки съвета на
Ханес и Йън, че трябва да ядеш където се
събират местните и сядаме в едно бистро.
Ядем сандвичи, а на отсрещната маса
оставят четири парченца кекс, който ние
взимаме докато никой не гледа. Кафето
е хубаво, чудим се къде е Алин, защото
се разминаваме по трасето, но тя обича
да върви, така че да се настрои за идващата
болка. Може би пък има уговорка с Ян,
защото си мисля, че има нещо между
тях...
После тръгваме напред,
говорим си повече и се опитваме нарочно
да се бавим, защото в противен случай
краката биха ни засърбяли и да стигнем
Сантияго същия ден. А пък тогава ще
изпуснем безплатния обяд за който
толкова сме слушали. Заговаряме се за
снимките, обещаваме си да си ги споделим
като се върнем един с друг. Дарта ме пита
какво снимам, а аз им казвам, че само ние
ще си разбираме снимките, как всяка една
е извадена от контекста, дори и ние няма
да сме сигурни кое е това място на
снимката, защото всеки ще види нещо
различно. Разказвам им как виждам света
в кадри, че и пиша така, а понякога сякаш
очите ми стават камери, които се завъртат
на сцената, придават смисъл, повече
отблясъци. Сещам се за различни мигове
в живота си, че помня нещата в снимки.
Всичко става фрагментарно и може би
затова не помня точно разговорите, а
смисъла им. В главата ми изскача образът
й когато снежинките падаха по лицето
й, а това беше първият сняг, който тя
виждаше за четири години. После за онова
смесване на Стаси и Майа със сходни
движения и ситуации, което не приех като
знак, че връзката с валкирията няма да
просъществува. Накрая животът ми ще е
снимки, които не съм заснел и ще ме
преследват, защото не мога да ги
забравя..
Говорим си за бягства.
Разказвам им за онзи случай, в който бях
на четири, нашите се караха за нещо в
хола. А аз събирах най-важното в любимата
си виолетово-зелена раница с крокодилче
– суичър Костенурките нинджа, най-ценната
играчка и две касетки, сложих я на гръб,
те все така се караха, а аз им казах
„Тръгвам си! Не мога да ви слушам да се
карате! Сбогом!“ Как след това излязох,
те мълчаха стреснато, а аз се уплаших
от дългите зелени стълби, същите, които
минавах всеки ден, но този път сякаш
всяко стъпало бе километър и с тежка,
конска крачка ги минавах, чудейки се
защо не идват за мен, да ме спрат. И някъде
в долната част седнах, а след малко
вратата се отвори, майка ми дойде и ме
прегърна, обещавайки, че повече няма да
ми се карат. Сам разказва, че решил да
избяга, взел една ябълка и скитал цял
ден докато накрая не се прибрал. Дарта
пък решила да се изнесе, но взела кутията
си с книги, която се оказала твърде тежка
и някой трябвало да й помага. Малки
детски бягства, но дали те не са от
някаква неудовлетвореност, някакво
търсене, което да ни даде сигурност...
Пътят
минава край летището, а ние задминаваме
нови пилигрими, които изглеждат странно
с леките си двайсет литрови раници,
непрактични обувки. Дори и с бавното си
темпо ги задминаваме с мръсна газ,
гледайки ги как се потят и оплакват.
Стигаме до една църква с малка
албергия, по-точно хотел. Качваме се на
тревата, сякаш сме над познатите ни
пътища и се отдаваме на мързел под
слънчевите лъчи. Лежим, ядем шоколад,
слушаме музика и си говорим, смеем се,
слушаме оплакванията на новите
„пилигрими“. Ян се появява и ни нахъсва
за обяда на следващия ден, че съжалява,
че пак няма да стигне океана, но има курс
за пчели, който да посети. Пием бири,
говорим си за неизпълнените неща, за
концертите, които искаме да видим или
сме видяли. Дарта е облегната на една
страна, красива в светлината с нейната
хармоничност, и ме пита дали още искам
да съм с Леа. Гледам тревата и й отговарям,
че да, защото тя е човекът, който е вадил
най-доброто от мен без да е трябвало да
се старая, че съм можел да бъда какъвто
искам. Или поне съм се усещал така. Но и
че знам, че ако тя не е готова да е с мен,
то не мога да направя нищо. Все пак
понякога любовта не е достатъчна, колкото
и да е силна...
Продължаваме, задминаваме
бавните пилигрими, а до нас се оказва
онзи гонен от бесове испанец. Ян говори
с него и разбираме, че той е скитал четири
години, за пръв път от много време се
прибира вкъщи и ще види семейството си
в 15 часа пред катедралата днес. Разделя
се с нас, Ян е разчувстван, спомняйки си
за собствените си странствания, страхове
и надежди. Как в един момент е осъзнал,
че се страхува от това дали ще може да
се спре на едно място, да остане и да е
спокоен. Затова се е и върнал във Франция.
Междувременно пътят ни минава по асфалт
покрай къщи, телевизионна кула, разни
хотели и вили, а аз си мисля, че това са
последните километри до „спасението“
и може би хората са излизали да посрещнат
и поздравят завръщащите се пилигрими.
Триумфален път, последното доказателство,
че си пилигрим... Но дали всичи пилигрими
са искали да го завършат? Аз искам ли да
го завърша?
Със Сам запяваме „500
miles”, смеем се, а макар и
към края може би усещам Каминото. Дали
когато гледам това предаване, с моето
интервю, ще направя преоценка на това
какво съм направил за времето от Пътя
досега?
Алин отново не е спирала
и я откриваме в Монте до Гозо. От
възвишението се вижда Сантияго, а нашият
дом днес е част от огромен комплекс.
Табела отстрани ни казва, че ще се строи
още един такъв в съседство. Има много
хора, които са дошли на разходка, някои
ни поздравяват, а ние отиваме да си
оставим нещата, да си вземем душ, да
пуснем пране, защото планът ни е утре
да сме в Сантияго, да го разгледаме, а
на осми април да тръгнем към Финистера.
От целия комплекс работи само около 10
процента или 2 сгради, ние откриваме
сградата, която ни касае. Жената на
рецепцията е учтива, нанасяме се всички
в една сграда, а Ян плаче при вида на
кухнята, която е напълно оборудвана.
Смеем се, че може би това са приборите
от всички останали кухни от всички
предишни албергии. Но отваряйки хладилника
се натъкваме на съкровище – сготвена
храна, при това доста, бързо я обявяваме
за своя с бележки и се чувстваме като
пирати. Имаме проблем с пералните, които
не стартират, но се оказва, че един бушон
е свален. С нас, в сградата е и един
китаец, който живее в Канада. Разказва
ни, че е трябвало да прави пътя с приятелите
си, че е отскочил да покара ски по едно
време, а жена му го чака в Сантияго.
Отиваме
до магазинчето, купуваме неща, които ще
ни трябват и алкохол, а после се радваме
на слънцето. Дарта чете „Андроиди-те“,
а бирата, която съм изпил подло излиза
от тялото ми докато се опитвам да изравня
кърския тен. Работници минават и се
усмихват, коментират, но няма значение.
Внезапно обаче се появяват множество
ученици, които са шумни, чакат да бъдат
настанени и си мисля дали това ще ни
накара да продължим. Аз се опитвам да
медитирам за малко, всеки се е откъснал
и вероятно събира мислите си. Искам да
танцувам – усещам поривите в тялото си
и решавам, че ще е или в Сантияго или във
Финистера. Както и това, че след седмица
ще съм се върнал.
Спускам се да
разгледам комплекса и е сякаш съм в
Припят – празни сгради, мръсни от това,
че не се ползват, магазини, които са
запечатани, а статуята на момичето във
фонтана е покрита с паяжини. Иронично
табелата за ресторанта обяснява, че е
отворено от януари до декември, но вътре
се виждат покрити мебели и пръст. Явно
някой насериозно е взел идеята, че ние
сме ходещи портфейли... Това е така, но
сме портфейли с цел, с мисия от Вселената.
Или поне така си мислим понякога.
Вечерта
настъпва, пренебрегваме шумотевицата
от ученици и приготвянето на сандвичите
им за утрешния ден. Ян си говори с една
от учителките, разбира повече за идеята
на децата да минават Каминото, все пак
става дума за католическо училище.
В
албергията пристига и един французин,
който се държи неадекватно, оставяйки
едни макарони бавно да заврят. Освен
него има и три момчета, мексиканци.
Последната вечер преди опрощението
трябва да дойде с приемането, че сме
хора. Вечеряме с откритата храна, пием
вино, говорим си за Ханес, който е десет
километра зад нас, а аз си го представям
как става рано сутринта за да ни задмине,
с мелодията на Вангелис от „Огнените
колестници“ за фон. Смеем на идеята, а
Алин прави палачинки, изумявайки ме с
умението й да ги премята. В коридора
децата търчат.
Решаваме да хванем
залеза, излизаме и се изкачваме към
хълма. Става тъмно, а земята е покрита
с бодли. Сам е без обувки или чехли,
мрънка за избора ни на място, а Ян говори
за утрешния обяд. Сантияго е в червеникави
отблясъци, а аз си представям как утре
влизаме с изгрева. За да спасим Сам от
мъките го нося на гръб като Язон, а
бодливите растения се забиват в краката
ми. Усещам болките в ставите да се
завръщат, но вероятно днес тялото ми се
е отпуснало твърде много, знаейки какъв
мързелив ден ни очаква. Приготвяме си
нещата от рано, така че да не се бавим и
лягаме да спим в очакване на утрешния
важен ден...
Няма коментари:
Публикуване на коментар