Завръщане след 917,4 км - ден 1

13 април, на път за Сантияго

Намирам се в автобус, за първи път от 36 дни, пиша, клюмайки от сън заради друсането и изоставам в дневника си. Сградите се сменят бързо, за пръв път от много време не разчитам на собствените си усилия, а съм затворен в машина от метал, която се управлява по волята на някой друг. Да зависиш от непознат е странно, но трябва да си отворен към това. И за два часа се оказваме на разстояние, което бихме изминали за три дни...

Събуждам се в мрак, а хората около мен приготвят раниците си докато се излежавам. Може би те ще тръгнат пеша към Финистера или към Сантияго, но за мен ходенето е приключило. Тръгват и младата двойка, която ни следва от Сантияго, момиче и момче, правещи части от Каминото няколко години, прекарващи така пълноценно време. Момчето ми беше казало, че мислят да направят целия Френски път, но не са сигурни кога, може би след като завършат. Мисля си как извън няколкото изречения не сме си казали нищо повече, но и няма да си кажем – не си разменяме контакти, а те излизат в тъмнината.

Постепенно ставаме, приготвяме си багажите, а аз помагам на Вероника за спалния чувал. Тя ми разказва, че така е започнало и познанството й с Хорхе – първия ден той й събрал чувала, защото тя не могла и тогава разбирам онзи разговор от Телариос, в който тя обясняваше, че сред големите въпроси е било единствено „Как по дяволите ще си събера чувала?“.
Оставяме си раниците при рецепцията, защото ще ги вземем по-късно, преди автобуса, аз подпирам щеката си до останалия наръч пръчки, защото тя ще е от малкото неща, заедно с мартениците, които ще оставя на Пътя. Излизаме навън, Майк все още си поспива, и посрещаме изгрева – заливът е скрит от ниски облаци и мъгла, която се оцветява в златисто-розово, постепенно се разкъсва и там е слънчевият диск, високо над хълмовете, стоим и поглъщаме лъчите му, но въздухът е още студен и затова решаваме, че е време за закуска и кафе. Спускаме се към центъра, „Дон Кихот“ е затворен, така че сядаме в друго заведение – там персоналът е стресиран, сервитьорката обърква поръчки, а някакъв човек се оплаква от обслужването. Вероника се настървява, аз също не обичам това отношение към хората, но всеки има право на мнение. Майк се присъединява, а водата в залива е обляна в златисто. По улицата минава човек, който може би се мисли за Месията, или поне видът му напомня – дълга коса и брада, завит е в голям шал или нещо подобно и има чехли. 

Рибари на скалите

А пък друг ми напомня по някаква причина на Хемингуей. Над нас работи телевизор, показва ни реалността към която се връщаме, хората влизат в телефоните си, а аз се опитвам да избягам от старите си навици, да гледам екрана, да пиша с хора, които са далеч от мен в момента, а може и да останат далеч. Обаче усещаме телата си уморени, поне своето, което се отпуска от това, че знае как няма да ходи вече. Бавим се, часовникът се върти, пием още кафета, говорим си за изминалите дни, а Майк ни пита дали ни очакват промени в живота. Аз не знам, надявам се, поне да е подреден, защото се страхувам дали няма цялата ми устременост да се срине в сблъсъка с реалността. Дарта е пред промени така или иначе, а Вероника се притеснява дали няма да откачи когато заработи в бара. Майк се надява да има промени в живота си. После го разпитвам за кориците на книги, които е правил с любов – спомена романи на Стивън Кинг, Рей Бредбъри и Толкин.
Какво ли ще е да спиш на едно и също място два дни и повече?.
Гледам как Майк се бори втори ден с телефона си, с това, че кабелът не захранва устройството и това го изнервя. Аз си мисля как не искам да имам телефон, колко добре се чувствах да го използвам по предназначение, само за говорене, а поголовната част от човечеството да не знае какво се случва с мен. Пишат ми хора, които искат да минат Камино, давам съвети, но съм далеч от тях, а и те от мен...

Става слънчево и се спускаме отново към скалите, наслаждаваме се на времето и сякаш отлагаме раздялата, която е неизбежна. Говорим си за знаци, като това, че не трябва да казваш как нещо ще или няма да се случи, давайки примера с Ян. Обикалям скалите и се пребивам, хлъзгайки се на мократа скала,извивайки тялото си, така че да предпазя фотоапарата си, натъртвайки китката си. Става ми смешно, че тук, накрая, щях да се пребия и то от лиготия. Също както и че най-големият мазол на крака ми се появи точно вчера, отново накрая на цялото пътуване...
Правим си общи снимки, връщаме се към албергията и си взимаме раниците, отново до заведенията и седим, пиейки последна бира с Дарта, сякаш ще се видим следващата седмица, а просто си чакаме автобуса. Мисля си какво ли не съм казал, може би каквото не е трябвало, като замислянето за физическата самота...
Автобусът пристига и виждам много раници, на много пътешественици, пилигрими и не съвсем, всички предаващи краката си на комфорта, създаван от едно голямо шаси. Както Пол беше казал преди да тръгна – вървиш три дни, а се връщаш за час. Сбогуваме се с Дарта, сядаме по отделно и слушаме музика, загледани в пътя, който не сме изминали пеша...

Оставените спътници

Сантияго ни заварва препълнен с туристи и пилигрими, в средата на страстната седмица, навсякъде по хотели и албергии е разлепен надписа, че е пълно. Бързам към Roots and Boots за да открия, че и там няма място. Разговарям със дъщерята на собствениците – срамежливо високо момиче с черна коса, която говори английски, превежда на каквото казват родителите й, усмихва се стеснително. Аз не й правя проблем, че няма място, те са прави да ме питат защо не съм резервирал по-рано места, но намират едно легло в хотел, цената е двайсет евро за нощувка, досега не съм плащал толкова, но нямам избор. Взимам си оставения багаж и се спускам натам, блъскайки се във вълните от пилигрими и хора, самотна лодка в морето, а до онзи уличен музикант срещам латвиеца, Капитана. Той ми маха, аз му казвам, че бързам за квартирата си.
Хотелът се оказва приятно място, чисто, получавам хавлии и инструкции, а сред хората в стаята има и други пилигрими. Две американки – едната е от Калифорния и си я спомням, защото в Санто Доминго беше с подуто коляно и не знаеше дали ще може да остане още една вечер. Говорейки си с нея, разбирам, че е била без работа и без път и е дошла тук да се намери, как е превъзмогнала болката и е стигнала дотук... Другата е студентка, изминала е 120 км от Луго, а аз, чувайки това, се опитвам да не се възгордея твърде много, да съм смирен – всеки има своето време и възможност за Камино, а да се обличаш със самовлюбеност не е редно. Предварително подготвям раницата си за утре, защото трябва да стана в пет сутринта за влака и не искам да шумя. 

Оперна певица

Правя си чай и съм щастлив, че мога да събера туристическите обувки вътре, което ще значи по-леки крака в утрешния ден. Влиза Фернандо – аржентинец, който пътува из Европа, английският не му е сила, но се разбираме. Той излиза да гледа процесиите заради Великден, а аз имам уговорка с Вероника и Майк за същото нещо в 19:30. Имам време да купя сувенири, залагам на картички, купувам и нещо за себе си, колкото да не е без хич – една кожена гривна с мидата на св. Яков, което да е физическо при мен винаги. Междувременно Ханес ми праща съобщения, защото е тъжен и самотен в Португалия без останалите пилигрими...
Навън е лудница, лутам се отново като лодка в множеството, а стълпотворението пред църквата е титанично. Там срещам Фернандо, той се завърта, а междувременно идват и останалите, закъсняват, защото са объркали църквата...
А процесията е плашеща, пълна с закачулени, подобни на ку-клус клан хора, деца преоблечени като мъдреци, апостоли, смъртта, ангели, които носят пироните, чука, короната от тръни, които са част от митологията и страданието на Иисус. Има оркестър, а Майк гледа с традиционно наведената глава и ходейки по този начин ми създава илюзията за най-самотния човек на света...

Появява се Силвана, както и Аника, двете са приятелки, а аз решавам да надмогна неудобството на контакта ни, но въпреки всичко седим мълчаливо един до друг в ресторанта, известно заведение за веганска кухня, пиршество за Майк. Има и още една Вероника, отново италианка, която ми казва, че не приличам на българин – не е виждала други, но не й приличам, и разказва за предното си Камино когато срещнала друг Стефан, който бил румънец, но не й приличал на такъв...
Постепенно всеки е потънал в собствения си свят, разделяме се по езици на масата си, а аз съм с Майк, който е върнат в дигиталността след като е купил нов кабел за телефона си и е обхванат от него. Усещането, че и аз се връщам към тази рутина или зависимост, поражда и въпросът какво се крие зад това.
Силвана, Аника и другата Вероника си тръгват, а с Майк и Вероника оставаме още малко, но е някак тягосно, не искаме да се разделяме или не знаем как. Казваме си, че ще се видим в страните си, но мислено не сме тук – тя е при любовта си, аз в утрешния ден, идващата седмица, прегръдките, усмивките, възможните разочарования и знам, че Каминото не е приключило за мен. То тепърва започва...
Сбогуваме се с прегръдки, мълчаливо в някаква степен, аз излизам на улицата и се оказвам пред „дома си“.
Там, младата американка ме пита защо съм направил Каминото. Истинският отговор е „все още не знам, но знам, че тепърва ще разбера..“
Завръщането е започнало...