9 април, 7:00, Негрейра
Сутринта ставам и си взимам душ. Когато имам своя хавлия, макар и за един ден, мога да си позволя да се събудя с гореща вода. Докато струята ме плиска се настройвам за трийсет и няколко километра през днешния ден. Надявам се Алин да вземе автобус, но я виждам как си приготвя раницата. Закусваме, разпределяме сандвичите по раниците и тръгваме. Навън е мрачно, мъгливо от морската влага. Светлината, идваща от сградите и уличните лампи, е размазана и сякаш се движим в съня на някой импресионист, а над далечните хълмове слънцето се изкачва в заревото си.
Сутринта ставам и си взимам душ. Когато имам своя хавлия, макар и за един ден, мога да си позволя да се събудя с гореща вода. Докато струята ме плиска се настройвам за трийсет и няколко километра през днешния ден. Надявам се Алин да вземе автобус, но я виждам как си приготвя раницата. Закусваме, разпределяме сандвичите по раниците и тръгваме. Навън е мрачно, мъгливо от морската влага. Светлината, идваща от сградите и уличните лампи, е размазана и сякаш се движим в съня на някой импресионист, а над далечните хълмове слънцето се изкачва в заревото си.
Светим
си с челниците, а Алин изостава, слушайки
музика за да влезне в ритъм.Навлизаме
в близката гора, засичаме Джери, който
се тръгнал малко късно по собствените
му думи, а днес е по-топло от вчера.
Мъглата облизва нивите край които
минаваме, наблюдавам един младеж, който
докосва листата падащи над главата му
или по пътя, обръща се да види изгрева,
но въпреки това се движи бързо. В
далечината се виждат ветрогенераторите,
а пътят ни лъкатуши по хълмовете от
почти нула до 270 метра надморска височина.
И някъде тук Камино се проявява, защото
се шегуваме и си говорим за пътя, аз
казвам, че какво повече му трябва на
човек освен този сегашен живот на
вървене, и виждаме един камък, покрит
целия с мъх, но в средата има голо място,
подобно на сърце. Дарта просто казва
„Трябваше да попиташ, нали?“.
Пътят ни отвежда до Виласерио, където сядаме за лека закуска и топли напитки. Край нас има нови лица, пием няколко кафета, чакайки да видим Алин, а детето на една от сервитьорките, на годинка и нещо, е стиснало една пръчка и се опитва да излезе навън, да тръгне като истински пилигрим. Слънцето се надига още, а Дарта ни пита какво ще е първото нещо, което ще направим като се върнем, връщайки ни в реалността. Сам казва, че ще си направи голяма чаша кафе, може би с уиски отстрани, не е сигурен. Аз съм отдавна върнат в реалността, получавайки СМС от Стаси, която се притеснява за мен, и се чудя. Толкова много неща искам да свърша първо и не знам кое да избера. Затова казвам, че просто ще отида в планината, това ми се вижда най-логично. Усещам, че не съм готов за шумотевицата когато се върна, за реалността – атентати, убийства, хора, проблеми, но в крайна сметка знам, че трябва да се върна, да се опитам да подредя живота си или в крайна сметка да избягам отново в една илюзия.
Тръгваме, Алин явно е напред, а по пътя срещаме вървящи наобратно пилигрими, стада от крави, които ни гледат подозрително, много чешми, а пътят е прашен, заобиколен с трева, над него синьо небе и усещането за хармония ме изпълва. Мисля си как вероятно Алин се движи с гняв и болка, събрала се е в този момент и се опитва да не мисли за раните си. Чудя се дали си е простила миналото и дали аз съм си простил своето...
Междувременно имаме нова игра и това е „Дания“. Дарта и Сам ми казват, че не мога да споменавам Дания, а облогът е бутилка вино от първия, който спомене страната. Явно съм им досадил, но приемам предизвикателството, използвайки изрази като „една северна страна“ и т.н. Срещаме Каспър, който отново има мехури, пречещи на нормалната му походка.
Някъде по пътя мъж или ни маха или маха на Дарта, защото тя по шорти. Момчетата от друга кола пък й подсвиркват...
Търсим приятно място за почивка, със сянка и пейки, но то не се появява, а Санта Марина, мястото ни за планирана почивка след общо 20 километра ходене, ни посреща с прашни и вонливи ферми. На площада виждаме Алин, сядаме на камъните, които ограждат пространството, ядем сандвичи до прахта и кофите за боклук, а кучета и котки ни гледат любопитно, молейки се за храна. Хорхе и корейката са тук, а Джери ни настига след някакво време, заявявайки, че това ще е краят му за днес, решил е да раздели пътя си на две. Наблюдавам старинния маркер, древния кръст, който маркира каминото тук – обрасъл с лишеи, напукан и стар, все едно в надигналата се прах дори и Исус е забравен, както и удобствата за пилигрими. Когато тръгваме за Олвеироа, виждаме какво се намира зад ъгъла – прекрасна поляна с пейки и сянка.
Вървим по нагорещения асфалт, а аз говоря на Сам за онзи път, който е показан в книгата ми и минава през близкия хълм, разкривайки невероятна гледка. Сам се надъхва, а моето сутрешно желание да мина по този маршрут се е поизпарило от това, че ми се спи и колата, която изпих в Санта Марина не ми помага. Стигаме разделението на пътищата и нашият авантюрист потегля, но с Дарта сме загрижени и аз му давам моя телефон, така че да може да се свърже с нас при нужда. Наблюдавам го как потегля на горе и си мисля, че съм най-малко смелия в групата, следващ най-безопасните маршрути.
С Дарта стигаме група ирландци, които следват нарисуваните по асфалта стрелки и се чудят откъде минава пътят, пък ние решаваме самите да се отклоним и да поемем по малкото, не толкова рисково възвишение. Вървим и сме възнаградени с прекрасна гледка, разкриваща хълмове, някакво езеро, а Дарта е изненадана защо пътят на св. Яков не минава оттук, може би да донесе успокоение на пилигримите...
Срещаме отново ирландците и те ни се представят. Двама от тях, Джери и Брендън се движат с нас и обясняват как правят Каминото вече шеста година, по 150 км на година и винаги заедно. Време в което отново да бъдат момчета и приключенци. Групата е просто бижу – забавни момчета на средна възраст, които ни разпитват за трудностите по пътя, с какво сме се сблъсквали досега...
Постепенно стигаме до мястото където пътищата трябва отново да се съберат, избираме си една пейка и сядаме, чакайки Сам. Разговаряме с Дарта както обикновено, а познатите пилигрими ни срещат – Каспър, баското момиче, Хорхе и корейката, ирландците. Сам го няма никакъв и ние започваме леко да се притесняваме. Говорим си за прощаването на миналото, а Дарта казва, че ако не го направим сме обречени на същите грешки и част от грешките на родителите ни...
И го виждаме – вързал банданата на челото, почервенял от усилие и бърз ход, със слушалки в ушите, Сам се носи толкова съсредоточено към нас, че за малко ще ни изпусне. Както и предполагахме водата му е свършила, а аз имам много, така че му давам да пие. Алин ми е пратила съобщение, че е вече в крайната точка и си мисля, че наистина я води гневът в дни като този.
Сам ни разказва, че е объркал пътя, после пак го е открил и някакъв човек отново се опитвал да го върне на Каминото. Слънцето е високо, а аз копнея за един душ.
Вървим и се смеем, остават ни няколко километра и Олвеироа се появява с големи зелени букви, ей така, да не би да я сбъркаме. Подминаваме частните албергии в търсене на нашата, вървейки през тунели от тесни сгради, построени от камък. Виждаме и „галисийския пилигрим“, рисунката, която ни показва, че сме на прав път и там са всички наши познати, препичащи се на слънце. Албергията е красива сграда, със светлосини кепенци и лъха на уютен студ. Проблемът е, че в момента няма ток, няма и как да се регистрираме, но спокойно си взимаме душ, чакайки човека, който отговаря за настаняването. Разглеждам някои от новите лица – сред тях има едно момиче с татуировка на дървото на живота, интересна композиция. Мартин пък се шегува по неговия ироничен начин – хумор, който се гради с години, а той е едва на осемнайсет. Говорейки си с него, разбирам, че и той е трябвало да тръгне на 8 от Сен Жан, трябвало е да лети до Биариц като мен, но вместо това е тръгнал от Памплона. Какво ли щеше да е се движим заедно?
Краката ме болят, не много, но се усещат, може би усещат и края на пътуването, но и това е познато чувство. Мисля си как вероятно след няколко седмици ще ми липсва, ще ме изгаря да вървя по този начин из света...
Отивам зад албергията да пиша в дневника си, а децата наоколо си играят на криеница сред дворчетата, връщайки ме в моите отдавна отминали години. На едно място виждам надпис, че „Щастието е избор“ и сега си мисля как се радвам за Дарта, за това как просто иска да е щастлива. Може би и аз трябва да направя това за себе си.
От скука се разхождаме до един бар с продажба на продукти, купуваме си сладоледи и ядем доволно. Пием бири в бара до нас, „О Перегрино“ се нарича – сякаш е тъжна опера за скитници и дрипльовци като нас. Гледаме и онези странни постройки, които са около къщите и се чудим за какво са - дали са хранилища, някакви складове или друго. Най-малкото имат кръст на върха. Питаме съдържателката и тя ни казва, че е било за съхранение на жито, а е било вдигнато на кокили, така че да не идват мишките...
Мъжът най-сетне се появява, всички се редят на опашка, типично за испанците нещата стават бавно, с усмивка. Започваме да огладняваме, ние сме сред последните и вече е близо осем часа когато успяваме да се вредим за храна. Поръчваме си меню на пилигрима, а постепенно нещата са свършили, ястията се сменят, но поне има леща. Трагикомично е, а съдържателката използва помощта на дъщеря си – къдрокосо дете с гипсирана ръка. Но момичето изненадва с жилавостта си, как вика и нарежда на майка си, командори и нас доколкото може, дава инструкции и си личи, че си мечтае да е на друго място. Аз се шегувам, че просто се е опитала да пребие някой и в резултат на това си е счупила ръката. Бащата на Итън става и ни дава наздравици, ние всички се смеем, а от кухнята, в която най-сетне има ток, се чува шум от готвене. Тук хората си имат доверие – албергиите не се заключват, това е отворен хан за различни души... Аз все още не съм паднал в играта и чакам някой от другите да се издъни, така че да не плащам бутилка вино...
Пътят ни отвежда до Виласерио, където сядаме за лека закуска и топли напитки. Край нас има нови лица, пием няколко кафета, чакайки да видим Алин, а детето на една от сервитьорките, на годинка и нещо, е стиснало една пръчка и се опитва да излезе навън, да тръгне като истински пилигрим. Слънцето се надига още, а Дарта ни пита какво ще е първото нещо, което ще направим като се върнем, връщайки ни в реалността. Сам казва, че ще си направи голяма чаша кафе, може би с уиски отстрани, не е сигурен. Аз съм отдавна върнат в реалността, получавайки СМС от Стаси, която се притеснява за мен, и се чудя. Толкова много неща искам да свърша първо и не знам кое да избера. Затова казвам, че просто ще отида в планината, това ми се вижда най-логично. Усещам, че не съм готов за шумотевицата когато се върна, за реалността – атентати, убийства, хора, проблеми, но в крайна сметка знам, че трябва да се върна, да се опитам да подредя живота си или в крайна сметка да избягам отново в една илюзия.
Тръгваме, Алин явно е напред, а по пътя срещаме вървящи наобратно пилигрими, стада от крави, които ни гледат подозрително, много чешми, а пътят е прашен, заобиколен с трева, над него синьо небе и усещането за хармония ме изпълва. Мисля си как вероятно Алин се движи с гняв и болка, събрала се е в този момент и се опитва да не мисли за раните си. Чудя се дали си е простила миналото и дали аз съм си простил своето...
Междувременно имаме нова игра и това е „Дания“. Дарта и Сам ми казват, че не мога да споменавам Дания, а облогът е бутилка вино от първия, който спомене страната. Явно съм им досадил, но приемам предизвикателството, използвайки изрази като „една северна страна“ и т.н. Срещаме Каспър, който отново има мехури, пречещи на нормалната му походка.
Някъде по пътя мъж или ни маха или маха на Дарта, защото тя по шорти. Момчетата от друга кола пък й подсвиркват...
Търсим приятно място за почивка, със сянка и пейки, но то не се появява, а Санта Марина, мястото ни за планирана почивка след общо 20 километра ходене, ни посреща с прашни и вонливи ферми. На площада виждаме Алин, сядаме на камъните, които ограждат пространството, ядем сандвичи до прахта и кофите за боклук, а кучета и котки ни гледат любопитно, молейки се за храна. Хорхе и корейката са тук, а Джери ни настига след някакво време, заявявайки, че това ще е краят му за днес, решил е да раздели пътя си на две. Наблюдавам старинния маркер, древния кръст, който маркира каминото тук – обрасъл с лишеи, напукан и стар, все едно в надигналата се прах дори и Исус е забравен, както и удобствата за пилигрими. Когато тръгваме за Олвеироа, виждаме какво се намира зад ъгъла – прекрасна поляна с пейки и сянка.
Вървим по нагорещения асфалт, а аз говоря на Сам за онзи път, който е показан в книгата ми и минава през близкия хълм, разкривайки невероятна гледка. Сам се надъхва, а моето сутрешно желание да мина по този маршрут се е поизпарило от това, че ми се спи и колата, която изпих в Санта Марина не ми помага. Стигаме разделението на пътищата и нашият авантюрист потегля, но с Дарта сме загрижени и аз му давам моя телефон, така че да може да се свърже с нас при нужда. Наблюдавам го как потегля на горе и си мисля, че съм най-малко смелия в групата, следващ най-безопасните маршрути.
С Дарта стигаме група ирландци, които следват нарисуваните по асфалта стрелки и се чудят откъде минава пътят, пък ние решаваме самите да се отклоним и да поемем по малкото, не толкова рисково възвишение. Вървим и сме възнаградени с прекрасна гледка, разкриваща хълмове, някакво езеро, а Дарта е изненадана защо пътят на св. Яков не минава оттук, може би да донесе успокоение на пилигримите...
Срещаме отново ирландците и те ни се представят. Двама от тях, Джери и Брендън се движат с нас и обясняват как правят Каминото вече шеста година, по 150 км на година и винаги заедно. Време в което отново да бъдат момчета и приключенци. Групата е просто бижу – забавни момчета на средна възраст, които ни разпитват за трудностите по пътя, с какво сме се сблъсквали досега...
Постепенно стигаме до мястото където пътищата трябва отново да се съберат, избираме си една пейка и сядаме, чакайки Сам. Разговаряме с Дарта както обикновено, а познатите пилигрими ни срещат – Каспър, баското момиче, Хорхе и корейката, ирландците. Сам го няма никакъв и ние започваме леко да се притесняваме. Говорим си за прощаването на миналото, а Дарта казва, че ако не го направим сме обречени на същите грешки и част от грешките на родителите ни...
И го виждаме – вързал банданата на челото, почервенял от усилие и бърз ход, със слушалки в ушите, Сам се носи толкова съсредоточено към нас, че за малко ще ни изпусне. Както и предполагахме водата му е свършила, а аз имам много, така че му давам да пие. Алин ми е пратила съобщение, че е вече в крайната точка и си мисля, че наистина я води гневът в дни като този.
Сам ни разказва, че е объркал пътя, после пак го е открил и някакъв човек отново се опитвал да го върне на Каминото. Слънцето е високо, а аз копнея за един душ.
 |
| Посрещаме Сам |
Вървим и се смеем, остават ни няколко километра и Олвеироа се появява с големи зелени букви, ей така, да не би да я сбъркаме. Подминаваме частните албергии в търсене на нашата, вървейки през тунели от тесни сгради, построени от камък. Виждаме и „галисийския пилигрим“, рисунката, която ни показва, че сме на прав път и там са всички наши познати, препичащи се на слънце. Албергията е красива сграда, със светлосини кепенци и лъха на уютен студ. Проблемът е, че в момента няма ток, няма и как да се регистрираме, но спокойно си взимаме душ, чакайки човека, който отговаря за настаняването. Разглеждам някои от новите лица – сред тях има едно момиче с татуировка на дървото на живота, интересна композиция. Мартин пък се шегува по неговия ироничен начин – хумор, който се гради с години, а той е едва на осемнайсет. Говорейки си с него, разбирам, че и той е трябвало да тръгне на 8 от Сен Жан, трябвало е да лети до Биариц като мен, но вместо това е тръгнал от Памплона. Какво ли щеше да е се движим заедно?
Краката ме болят, не много, но се усещат, може би усещат и края на пътуването, но и това е познато чувство. Мисля си как вероятно след няколко седмици ще ми липсва, ще ме изгаря да вървя по този начин из света...
Отивам зад албергията да пиша в дневника си, а децата наоколо си играят на криеница сред дворчетата, връщайки ме в моите отдавна отминали години. На едно място виждам надпис, че „Щастието е избор“ и сега си мисля как се радвам за Дарта, за това как просто иска да е щастлива. Може би и аз трябва да направя това за себе си.
От скука се разхождаме до един бар с продажба на продукти, купуваме си сладоледи и ядем доволно. Пием бири в бара до нас, „О Перегрино“ се нарича – сякаш е тъжна опера за скитници и дрипльовци като нас. Гледаме и онези странни постройки, които са около къщите и се чудим за какво са - дали са хранилища, някакви складове или друго. Най-малкото имат кръст на върха. Питаме съдържателката и тя ни казва, че е било за съхранение на жито, а е било вдигнато на кокили, така че да не идват мишките...
Мъжът най-сетне се появява, всички се редят на опашка, типично за испанците нещата стават бавно, с усмивка. Започваме да огладняваме, ние сме сред последните и вече е близо осем часа когато успяваме да се вредим за храна. Поръчваме си меню на пилигрима, а постепенно нещата са свършили, ястията се сменят, но поне има леща. Трагикомично е, а съдържателката използва помощта на дъщеря си – къдрокосо дете с гипсирана ръка. Но момичето изненадва с жилавостта си, как вика и нарежда на майка си, командори и нас доколкото може, дава инструкции и си личи, че си мечтае да е на друго място. Аз се шегувам, че просто се е опитала да пребие някой и в резултат на това си е счупила ръката. Бащата на Итън става и ни дава наздравици, ние всички се смеем, а от кухнята, в която най-сетне има ток, се чува шум от готвене. Тук хората си имат доверие – албергиите не се заключват, това е отворен хан за различни души... Аз все още не съм паднал в играта и чакам някой от другите да се издъни, така че да не плащам бутилка вино...
Усещаме
солта във въздуха, утре е голям ден и
сърцето ми тупти. Чудя се как ли се
чувстват останалите? Заспивам с музика
и мечти...
Няма коментари:
Публикуване на коментар