По Камино - ден 36

12 април, Финистера

Сънувам...
Странен сън, който е съставен от сегашно и минало време. Намирам се в основното училище, пишем съчинение, но е като на зелено училище – седим на каменни маси и пейки, подобни на гъбки, сред природата. Виждам съучениците си, там са Теодора и Адриан, може би и други хора, които вече не са сред обкръжението ми, но те са там, а аз май съм закъснял, движа се запъхтяно и се опитвам да надникна в листата им, че да разбера и каква е темата ни. В далечния край на поляната пък виждам Джери, който е облечен като свещеник, от онези с якичките, седи и проповядва, а от него струи благост и хармония. Възкликвам на сън „Джери?!?“, но той не ми обръща внимание, а проповядва на децата около него. Пак поглеждам съчиненията на моите съученици и на един лист чета: „точка 14: Много яко е, че го направиха!“. Джери продължава да говори на учениците около него, а от устата му сякаш се разлива една приятна мелодия, подобна на птичи песни, която ми дава вътрешна хармония. Осъзнавам, че съчинението е за Камино, моите съученици пишат за мен и останалите, възхищават ни се, но пък си мисля, че и те могат да минат всичко това, стига да искат. Мелодията продължава да се лее и се усилва, събуждайки нещо в мен, някаква мисъл...
Отварям стреснато очи и търся телефона, чиято аларма ме е събудила за първи път на Каминото, да я спра, така че да не събудя останалите.

Тромав съм. Да те събудят от сън, насилствено, е като да ти бият транквиланти, а ти да се движиш въпреки това. Излизам от стаята и разбирам, че съм последен от групата – Дарта и Вероника ме гледат, аз говоря, но и слухът ми е заспал, защото италианката ми прави знак, че викам. Шумно си събирам нещата, гледам, че е тъмно навън, но не е нещо ново за нас. Алин също е будна, защото трябва да си вземе автобуса за Сантияго, а от там да вземе транспорта си за Лисабон където да прекара малко време с приятели за рождения си ден. Сбогувам се и със Сам, казвам му да тренира с беленето на портокали, да се пази и да постигне всичко, което иска. Той казва как му се иска да е с нас и днес, но трябва да си гледа здравето. После ще отиде към Ла Коруня и от там за Щатите...

Излизаме в мрака преди утрото, улиците са тихи, а въздухът е натежал от влагата. С Вероника ни е трудно, въздухът е топъл и неприятен за дишане, особено когато тялото ти се е отпуснало и не може да се настрои от раз да върви. Раницата убива, започвам да я мразя в този момент, искам да я хвърля и ритам, но дали това е, защото няма особен смисъл от тази последна отсечка? В смисъл, целта ми да видя океана е изпълнена, а все пак искам да ходя, да вървя още едни близо 30 километра... Вероятно, защото това е едно малко бягство преди завръщането, вече не вървя, защото търся спасение на края на света, намерил или не себе си, то този етап ще е просто за съзерцание...

Вероника ни води, защото предната вечер е прегледала маршрута, но все пак имаме своите мигове на лутане, а по пътя ни всичко спи. Навлизаме в гората, пътеката е стара и оградена с редове от камъни, а температурата се променя когато завиваме зад един хълм и изведнъж става студено. Италианката се ядосва, че бавна, разпалено обяснява, че се е отпуснала, а аз си я спомням как се движеше без да прекъсва. Даже се шегувам, че можем да проверим кой е по-бърз, Ханес твърдеше, че се движим с еднаква скорост. Дарта има своят момент на слава, вървейки пред нас, лека като перце. Планът е да спрем на средата, в Лирес, защото там е единственото място, в което да вземем печат. Пътят ни минава с далечна гледка към океана, там също има пътека, по плажовете, но не я знаем и се придържаме към познатите жълти стрелки, а от другата страна ни гледат хълмовете на Галисия. Когато слънцето се вдига, облива лицата ни, а във въздуха се носи мелодията на водата, ние сякаш се чувстваме като преродени, силите се завръщат, а Вероника почти ще се разплаче от благодарност, че сме с нея. „Нямаше да се справя без вас!“. Разказва ни за живота си в колонията, за борбата й със собствените демони, а аз си мисля как споменава името Кика, човекът, който е разпалил огън в сърцето й. Това, което я очаква е работа на езерото Комо, където семейството й има бар. Докато върви си свива цигара в движение, пуши, свива нова, почти не пие вода и казва, че през дните досега не е спирала за глътка, защото е трябвало да сваля раницата, а това не е било нещо, което й допадало.

В Лирес спираме за печат и кафе, Вероника пита за заведение, следваме насоките и го намираме в крайна сметка. Тя ни обяснява как не може да разбере защо, докато е тук и си поръчва капучино й отговарят, че не правят, а ако каже кофе кон лече, веднага правят. „То е едно и също по дяволите!“. Междувременно се разминаваме с хора, може би туристи, може би пилигрими. Отново сме далеч от водата и е малко по-хладно, което ни дава възможност на телата да подишат.
Връщайки се на пътя, основно по асфалта и черни пътища, аз поне затварям един кръг. Срещаме Хектор, мексиканецът с който стигнахме Росенсвайес, а от ден две не съм виждал на пътя. Той върви от Муксия към Финистера. Радвам се на срещата, макар да не сме си разменили много думи, дори Дарта го е срещала по-рано по пътя, след като аз продължих сам напред. Правим си снимки, а аз питам Вероника дали ще е забавно да срещнем Джери. Той все още е там и ще имаме възможност да затворим и онзи кръг. Дарта пък си мисли, че отдавна не се е движила толкова бързо. 

Хектор

Минаваме край ферма където кученце и котка си играят, връщайки ме към моите любимци, с мисълта дали им липсвам, как се разбират и дали нещо се е променило... Изкачваме хълм и виждаме гледката в далечината, отново създаваща илюзията, че не сме в Европа, а някъде в Северна Африка, и започваме бавното спускане надолу. Край нас профучат коли, а с приближаването на брега виждаме титачния бетонен скелет на един хотел върху възвишението, може би спомен от времето на Франко или някоя друга криза. Виждаме и плажни ивици, морето е по-бурно, разбиващо се в скалите, а един испанец ни стряска отговаряйки ни на перфектен английски без грам акцент. Дарта решава, че това е знак да не се шегува прекалено много с местните.
Пред нас лъсва табелката MUXIA, отдолу с ограничение на скоростта 50 км в час, а над нея са окачени чифт туристически обувки. Още няколкостотин метра и за нас физическата част на Каминото приключва, а часът е едва дванайсет и Дарта възкликва, че не е пристигала толкова рано в крайната си точка за деня. Албергията ще отвори след два часа, така че намираме един бар, взимаме си нещо за пиене и сядаме отвън. Все пак се усещаме миришещи, морската влага, заедно с потта ни се е смесила, просмукала се е в дрехите и хората ни гледат от разстояние. Щастливи сме. Вероника се усмихва, пуши и искаме да разберем къде е Майк. Оказва се, че той се е загубил някъде по пътя, но ще ни настигне директно в албергията...

Казвам на Дарта, че Ян ни е пратил покана за приятелство във фейсбук, а тя ми отвръща, че няма смисъл да я приема, така или иначе едва ли ще го срещне още веднъж, така че да си заслужава.
Бирата, която пия на гладно ме удря, така че взимаме раниците и се спускаме към албергията, нашия последен дом на Камино. Сградата е модерна, нещо скандинавско има в изчистените форми и употребата на метал. Влизаме вътре, струва ни се огромна, а в далечния край има струпани тояги, пръчки на пилигрими и знам, че това ще е моята последна спирка за оцелялата ми туристическа щека. Докато чакаме да се регистрираме от рецепцията се появява не кой друг, а Ян. Усмихва се радостно, че ни е видял, че ни е срещнал, правим си снимка с изгорели от слънцето лица, той взима своя сертификат, раницата и се спуска към автобусната спирка. Оказва се, че няма пералня, но Вероника и Дарта успяват да се разберат със собственика на частната албергия надолу по улицата, така че да изперем всичко, което имаме. Заради това се пъхаме в душовете, а пътят към тях е като тунел и чувам как Вероника си пее нещо от другия край на стената. Няма и одеала, така че й се налага и другият голям страх да се сбъдне, да извади спалния си чувал. 

Брегът на Муксия

Щастливи сме, че ухаем на чисто, дори и на нас самите ни е било гадно да миришем на пот в края на деня, оставяме прането и се спускаме към центъра на Муксия за обяд, да пием по нещо и да се порадваме на слънцето. Намираме уютно заведение на име „Дон Кихот“, а срещу нас е заливът за лодките, както и спирката за автобуса, който трябва да вземем утре. Дарта е решила, че ще остане още един ден край океана и няма да се връща в Сантияго с нас. След като се наяждаме отиваме към скалите, стигам мястото от филма „Пътят“ на което бащата разхвърля останалата прах на сина му, така че той да се съедини с океана и да продължи да прави това, което е правил приживе, да се запознава с хората... Вятърът не ни пречи, любуваме се как вълните се разбиват с пяна в скалите, хора притичват да се снимат, а аз отивам на ръба на една от скалите, искам да имам такава снимка, но и се надявам да видя огромна вълна върху себе си. Вместо това усещам пръските, но не мисля, че е нещо впечатляващо, не го възприемам така. Времето напредва, връщаме се към албергията и пресрещаме Майк, който тепърва влиза в Муксия. Взимаме си прането, а докато Майк се освежава, Вероника отива на проучвателна мисия за това къде ще вечеряме и не след дълго ни казва, че е открила Джери, който е седнал да яде.

Ставаме бързо и отиваме към него, защото не искаме да го изпуснем. Радвам се да го видя, разказвам му как със Сиър сме обикаляли Финистера в търсенето му, а неговият приятел се тревожел за него. Казвам му и за съня си, че е бил проповедник, а той се смее. Разказва ни, че стигнал Муксия първо поради една единствена причина – когато пристигнал на мястото където се разделят пътищата за Муксия и Финистера, видял по-късата дистанция и избрал нея. Утре, казва ни, ще тръгне към Финистера като ще преспи в Лирес, в тази жега иска да си пази здравето, а и е пенсиониран, така че няма за къде да бърза. Аз се отвличам по музиката, която звучи в заведението, пропускам някои истории на Джери в детайли, а той разказва за живота си. Едната от историите е за негово пътуване до Амазония и е във връзка с изгубените багажи – как му затрили сака на летището и те отишли при едни индианци. Там, хората, разбрали, че той и колегите му нямат дрехи, така че им услужили с техни. 

За беда на Джери единствените, които му ставали били на една едра жена, чията тениска стояла на нашия герой като рокля. Успива ме храната, изпускам още истории, но си мечтая да съм като Джери на неговите години. По някакъв начин той ми напомня на дядо ми, с неговата енергичност. Майк пък обяснява за трудностите да си веган на Камино, че и други в семейството му са избрали този начин на живот. Джери после разказва за някои от привичките на Чад, за неспокойния му характер. Явно той вече е в Париж с жена си. Отново говорим за това да бягаш от собственото си аз, тук всеки има такива истории, но сякаш са преодолени, останали в миналото....
Храната е вкусна, сенките се удължават, а стомасите ни натежават и затова отиваме да посрещнем залеза и после нас ни чака тичане към албергията преди да я затворят. Сядаме на скалите, няма много хора, а аз записвам океана, така че да не би случайно за забравя гласа му. Отивам да се покатеря по скалите, гоня интересен свой кадър, знаейки, че е глупаво, връщам се в компанията си, а там Джери продължава с историите си. Показва ни един камък и разказва, че църквата е построена тук, в чест на моряците и затова вътре има модели на кораби. Но камъкът е важен – легендата за него е, че когато Св. Яков бил изтезаван от местното население, това не бил обикновен камък, а сал, с който светецът дошъл по тези земи. Докато го измъчвали, всички най-силни мъже на тукашните племена се опитвали да обърнат лодката, това било неговото единствено условие той да си тръгне, но никой не успявал. Те продължавали да го измъчват и се появила Дева Мария, която го благословила, а след това и местните приели християнството...

Джери

Не снимам толкова, повече съзерцавам, а другите хора говорят високо, не усещат магията от смъртта на този ден, който няма как да се върне, но от неговия мрак ще се появи нов живот и нов ден. Залезът не е толкова впечатляващ, слънцето се скрива в далечните облаци. Джери ни напуска, сбогуваме се и му пожелаваме лек пък към Финистера и с леко прегърбена походка той изчезва по пътеката. Ние имаме още петнайсетина минути и се спускаме към албергията.
Пристигаме навреме, мием зъби и лягаме, а жената на съседното легло си гледа в телефона и след угасянето на лампите не остава друга светлина освен тази на екрана, което кара лицето й да има нездрав цвят... Не искам да гледам телефони, а подреждам историите в главата си, запаметявам каквото мога, защото не съм писал в дневника си от вчера по обяд, на скалите във Финистера...

Заспивам с музика, за пореден път, но гледам скарата на матрака и си мисля какво ли следва...
Завръщане? Надежди? Разочарования?
Мисля си дали съм станал по-твърд, самоуверен, дали съм стъпил на пътя на човека, който искам да бъда...
Все пак моето Камино свърши...
Поне физическата част...