По Камино - ден 34

10 април, рано сутринта, Олвеироа

Сънувам...
Алин се приближава към мен. Спира на около крачка и ме гледа в очите. След това се надига на пръсти и се опитва да ме целуне. Хващам я и я спирам. Казвам й, че обичам друга, че нямам нужда от заместители, че това ще е обидно и за двама ни...
Отварям очи и съм в очакване. Днес трябва да видя океана, да се съединя с него и нищо не може да ме спре...

Не чувствам глад, все пак съм в очакване. Хората около мен шават вече, а навън е тъмно. Приготвяме се, все пак закусваме каквото ни е останало от провизиите. Нарамвам раницата, тежи, и едната алуминиева греда се впива в гърба ми като пирон, прониква отново, сякаш ме изяжда постепенно. Потегляме в нощта, част от мен е още със съня си, а въздухът е топъл – усеща се близостта с океана и тялото ми потръпва от това. Първите километри са трудни, мудни, дали заради лошата вечеря снощи, но тялото ми се бунтува или пък се отпуска, защото знае, че скоро всичко ще приключи. Постепенно се развиделява, вървим по склоновете на хълмовете, а срещу нас е пълната луна, все още незалязала, но обагрена в златисто от изгрева, настъпващ срещу нея. За момент сякаш има две слънце и това не е Земята. Вървим край скали, долу се вие река и чуваме водата й, а Дарта се спъва и пада отново на коляното си. Поглеждам крака й, слагам йодосепт, нищо сериозно. 

Даже тя се смее, изобщо всички сме в приповдигнато настроение, говорим си как ще плуваме в океана, аз за себе си със сигурност, а другите само ако не е твърде студено. Влизаме в Хоспитал, тепърва се отварят барове, но иначе всичко е заспало. Излизаме от Хоспитал и както си говорим за кафе ни посреща огромен надпис, че това е последното кафене за 15 километра напред, да се спрем и да се подкрепим. Правим го, сядаме на масите в остъклената част, където посрещаме изгрева. Жената ни приканя да си вземем още провизии, аз купувам два банана, Алин също ни настига, запознаваме се с нови хора, един от тях е французин, изглежда леко кисел, така че не си говорим твърде много с него.

Когато тръгваме отново сякаш нещата се променят. Заедно със слънцето се появява една влага във въздуха, усещането за океан, което ме блъска в гърдите, опиянява ме, може би не само мен, настройката ни се променя. Снимаме се, смеем се, а след това се разкъсваме, всеки слушайки музика, заедно, но и разделени под някаква форма... Пътят минава през малки горички, на открито с печащото слънце, край параклиси и средновековните кръстове, но всичко това се слива в едно.

Чувствам се лек, раницата спира да ми тежи, а в главата ми започват да се редуват други мисли, заедно с родопските песни, които слушам. Мислите се смесват, сякаш летя, подминавам Хорхе край един извор, посветен на светец, Сам и Дарта са зад мен, Алин е сигурно още по-назад, а на една нива мъж, товарещ сено в ремаркето, ми маха и казва вероятно „Буен Камино“, а аз размахвам единствената ми останала щека като идиот, щастлив идиот.

Защото, приближавайки онази тераса от която би трябвало да видя океана за първи път, в главата ми се смесват мечти, спомени, желания. Очаквам всичките усмивки, които ще видя, а полученият СМС от Пича, че си е вече в България и ще очаква да се видим, сякаш е катализатор. Спомням си неща от детството ми, неща свързани с баща ми – как ме е учил да рисувам, онази Годзила от пластилин, дървения, меч, всички дребни неща, забравени от воала на тъгата и гнева му, всичко това изниква. Там са и жените, които съм обичал, усмивките, които съм предизвикал, мечтая си за танци, даже си представям как ще дойда в работата си за първия ден и ще прегърна хората, ще хвана Нели и ще я завъртя, ще й дам мидата, казвайки й, че трябва да следва мечтите си. Мисля си за майка ми, за това, че искам да е щастлива, за хората около мен, които са ми скъпи, за множество неща от миналото, които са ме въздигали, но заради едно или друго съм ги забравил. Не плувам в лична борба, сега плувам в любов и надежда. Пускам си John Butler Trio и слушам мелодията му за стихията. 

И гледам наоколо – освен синевата над мен, между ниските борчета се появява и друга синева, откъсната, като щрих, и аз знам, че ще го видя, но океанът все така се крие. Мисля си, че той е като любовница, която ме дърпа с топлата си ласка, обгръща ме и аз съм нейн роб. Виждам първите ивици, вия като вълк от удоволствие, пред мен има маркер боядисан целия в зелено, а в главата ми изскачат образите на всички жени, с които съм бил, събирайки се накрая в една снимка на Леа, с венец, и обляна в светлина, снимка, отпечатана във материята на мозъка ми и душата, защото е просто снимка-радост. И заедно с нея го виждам...

Океанът...

Моята любовница, която ме вика вече толкова дни – моята цел, моята лудост и тя ме обсипва с топлите си длани, изваяни от слънце и солен въздух. Виждам Финистера в далечината, на около двайсетина километра от мен, но там, постижимо и непоклатимо издигаща се. Краят на света...

В този момент знам, че съм способен на всичко, че мога да направя всичко, което искам. Вървях с подути глезени, борих се със себе си, може и борбата да не е приключила, но мога стига да искам. Ако трябва да режа от себе си, то ще го направя. Чувството е отвъд описание, по-стойностно от много неща, които съм правил и дори това, че съм завършил магистър е просто една глупост в сравнение с това. Започнато сам, постигнато сам. Опитвам се да запомня чувството, да го отпечатам в душата си, запазвайки го за миговете когато е нужно. Оглеждам се, оставил съм раницата и просто гледам, наслаждавам. Знам, че мога да мина всичко, да стигна маркерът с цифра нула без да спирам, но не искам. Искам да имам този момент, сядам в страни от пътя и гледам, чакайки останалите. До мен намирам оставено камъче, изкуствено камъче, черно на сиви петна, и решавам, че това ще е моят амулет, моят камък от Камино. Споменът за първото ми виждане на океана. Вероятно друг го е оставил, сега аз го взимам, както казваше Давид енергията се предава, върти се, така и пилигримите си я предават. Отвъд болката и всичко...

Защото вътре в себе си аз съм щастлив!

Терасата

Наслаждавам се на меката трева, събирам лъчите и ето, че Дарта и Сам пристигат, поздравяваме се, ядем сандвичи, а Валерия, която е стигнала океана вече се е къпала в него, така че явно не е твърде студено...

Тръгваме надолу, пътят ни приближава към брега и към селищата където да полеем гледката и да обядваме. Постепенно се открива един красив залив, обгърнат в изпаренията, подобно на митично място. Решаваме да имаме обяд с красива гледка. В началото на Сее виждаме Итън и баща му, той вече си е налял бира и ни кани при тях, но не искаме да сме затворени между сградите. Отлив е, а хора събират миди, които да продават на ресторантите – хората и морето са едно, но морето не зависи от хората, страда от тях...

Слизаме до водата, а там попадаме на Ян – германец, вървял португалския път, усмихнат и любопитен. Жив човек, който се интересува откъде сме, разказва ни за това, че е ходил на летни лагери в Слънчев бряг и Обзор, спомня си тези години с любов. Прави си снимки с нас, иска и аз да го снимам, да запази спомена. Взел е автобуса от Сантияго и сега го е яд, че не е вървял през целия път, слязъл е тук и е решил да се наслади на всеки един миг. Разказва ни и за Феликс – мъж, който иска да обедини Каминото от Сантияго и да стигне до Рим.

Разделяме се с Ян, сядаме в един ресторант, който има гледката, но за това си има и цена, отваряйки дупка в джобовете ни. Заслужили сме бирата си, пием я с удоволствие, а при нас пристига Алин. Тя се движи бавно, с болка и ни разказва как се е разплакала при вида на гледката горе, на крайната й цел. Аз казвам, че първо искам да стигна фара на Финистера, а чак след това ще сляза за албергията.

Ян

Продължаваме, а слънцето е високо, така че се пържим в малък ад. Влизаме в една църква, а Коркубион, е красив град, напомнящ ми на Барселона, но спокойна и древна, преди туристическия поток. На излизане от Коркубион си взимаме сладолед, а малкото възвишение пред нас ни взима дъха. Потя бирата, а растителността наоколо ни напомня за Джурасик парк, така че с Дарта се правим на родителите на Сам, казвайки му да не си играе с динозаврите. Минаваме през високи и обрасли с растения стени, като в лабиринт и аз не се усещам да съм в Европа, отвъд възвишението се крие един плаж, като изваден от реклама – светлосиня вода, палми и покана за забрава. Имаме нужда да се отклоним, да походим на този плаж, наслаждаваме се на хармонията и мокрим обувките си. Това ми дава още сили, спускам се за последните километри. Сам ми казва, че също чувства как трябва да заведе раницата си там горе, до края... 

Океанът ни е все така отляво, напътства ни по-добре от жълтите стрелки. Преминаваме още един хълм и пред нас се разстила плажа на Финистера. Не вървя по пясъка, а по пътеката в страни от плажа, движа се с военна крачка, подминавам продавачите на сувенири и един мъж, който ме кани да се подкрепя с веганска кухня, но тази реклама във вид на разговор не ме блазни. Движим се заедно, аз Дарта и Сам, излизаме от Финистера, една жена ни упътва къде е фара, а маркерът показва 2 километра и половина.

Ставам по-бърз, а сякаш се движа нормално. Все едно изкачвам някой връх, по същия начин съм устремен. Куче, търсещо кокал... Обръщам се, Сам и Дарта са зад мен, обръщам се пак, а тях ги няма. Осъзнавам какво ми се слуша.Пуснал съм отново мелодията на Джон Бътлър и се надявам докато върви тя да стигна фара. Само докато намеря песента с повредения си плейър сякаш съм изминал цял километър. Появява се паркингът, а в далечината е фарът, така че краят е близо. В душата си го гоня и си мисля, че може би очаквам и някакъв знак за себе си, за любовта и за живота си.

Плажът на Финистера

Гледам туристите, които се снимат, но те нямат значение. Те не знаят усилията, които съм вложил, а и не трябва – да куцаш, да тичаш, да си мокър, да мръзнеш, да се потиш и въпреки това да вървиш с километри.

Подминавам сувенирите, както и един мъж, който свири на китара и ето, че той е там – последният маркер. 0,00 км. Радвам се да го видя, но е самотна радост без другите наоколо. Слагам ръка върху него, потупвам го, защото ми дава сигурност, и моля един човек за снимка. В далечината виждам Сам, той прегръща маркера, пуфти от щастие. Дарта я няма, чудя се дали не е станало нещо, виждаме мексиканците, които също прегръщат маркера. И тя е там, зад тях, върви зачервена и с музика. 

Идва и ни казва, че сме я изоставили и едва ли не е умряла. Как аз съм изчезнал зад ъгъла, после и Сам, който от своя страна казва, че я е чакал след като я е изпуснал от поглед, но тя не ни вярва. Останала е без вода, внезапно ослепяла от солта в очите й, и на два километра от целта е мислела, че ще умре. Както й се било случило в първия ден от Камино. Питам я защо е бързала толкова щом не е имала вода, а тя отговаря, че не е искала да бъде сама на крайната точка.

Правим си снимки и отиваме към фара, а аз си тананикам една песен на REM It’s the end of the world. А краят на света е прекрасен, дори и множеството туристи не могат да заглушат усещането на водата – тя няма край, тя те поглъща, спокойна е в стихийността си. Аз се опитвам да поема от това спокойствие, да внеса вътрешен мир в себе си, но имам твърде много енергия и не усещам умора. Важното е, че сме щастливи, че сме завършили всичко. 

Със Сам пием от останалото бренди, Алин също идва при нас, но е оставила раницата долу, във Финистера, и сяда щастлива на скалите. Гледаме хората, които са дошли тук за гледката, а си казваме, че за нас това е много повече, дори и ние самите може би не знаем. Въпреки надписа, че паленето на огън е забранено, един мъж гори чифт чорапи на фона на океана, а аз гледам бронзовата обувка, маркираща края.

Връщаме се, аз се покатервам на дървото, което е най-близко до края на света, и връзвам последните две мартеници, от майка ми и Леа, така моите маркери по пътя са там, и може след време да ги открия отново, кой знае...

Сядаме в бара до паркинга, купувам бира за всички ни, а мъжът от преди малко сяда до нас. Оказва се исландец, който се опитва да повтори стъпките на Ханибал към Рим. Щом изпиваме бирите се откъсваме от това, което сме „гонили“ цял месец, защото искаме да срещнем другите пилигрими. 

Пилигримите преди и сега

По пътя Дарта ни показва къде е щяла да умре, виждаме чехкинята Лаура.

Стигаме албергията, а хоспиталиерото там е шегаджия. Обяснява ни как не е необходимо да се прибираме рано, че има още един вход, а утре можем да спим доколкото си искаме, но не можем да останем две вечери. Оставяме си багажа, взимаме хавлии и отиваме към плажа. На излизане виждаме Хорхе с купчина бири, отново се питаме за краката си, а аз се оглеждам из Финистера. На една стена виждам написани букви и първото нещо, което ми се набива в очите е SONDER – онази дума за взаимосвързаността на нещата както и името на нейното куче. Отдръпваме се и виждам, че всъщност думата е SONDERN, просто последната буква е излязла от рамката на зазиданата врата, в която е изписано съобщението. Обръщам се и там е Реджина, която идва и се прегръщаме. Отива към фара за да види залеза. Там ще е и Сиър, както и останалите, но ние сме нашата си група от дисфункционални хора, които искат да споделят момента с океана...

Плажът е покрит с миди, така че събирам от тях, наоколо има купонджии, младежи, а аз съжалявам, че не съм взел банският си, но и боксерките ще свършат работа. Първо влизат момичетата, след това и ние, а водата е студена, не твърде много, но достатъчно и глезените ми са в агония от внезапното различно усилие. Плувам напред, плувам назад, просваме се на плажа и вечерното слънце ни топли. Чувствам се пречистен някакси, но кожата ми настръхва от солта, подправката на живота...

Връщаме се, взимаме си душ, умората ни удря и отиваме да ядем в заведението до албергията. Мястото не е впечатляващо, но се оказва първото място, в което не сме доволни от храната и менюто на пилигрима...

Оставяме залеза за утре, ще имаме ден почивка, а Реджина ни пише, че слиза надолу. Аз се чудя дали да влезна в интернет и да споделя, че съм стигнал, да споделя на света, че съм жив, но ме е страх донякъде. Моята Камино реалност приключва и започва истинската, пълната с несъвършенства и нелогичност...

Хорхе

Реджина идва, а с нея и Майк, сядаме всички в един бар-пицария, на име „Пирата“, а с нас е и Ян, немецът. Пием победоносно, Реджина се радва, че сме се срещнали и се готви да се връща към реалността си, да отиде до Бразилия при партньора си и ми казва, че Ханес тъгува за нас в Португалия. С Майк си говорим за песните, аз му казвам за тази на REM и той се чуди защо не се е сетил... Както си говорим някой покрива очите ми. И трябва да позная кой е... Нежна кожа, така че просто казвам „Вероника?“. Да, това е тя, която е прекарала толкова време тук на плажа за да се наслади на океана.

Тук, на края на света си говорим за трудностите, за изгарянията от слънцето, за радостите от срещите, моментите, в които сме се запознали, когато пак сме се открили. Сега нашето семейство се е събрало преди да се пръсне по целия свят. Сам е решил да не ходи до Муксия, да си даде почивка, все пак това е неговата цел, Финистера, и той я е постигнал. Но повечето от нас ще ходят до Муксия – Дарта, аз, Вероника, Майк. Става дванайсет часа и Алин има рожден ден! Дружно запяваме, а аз си мисля колко прекрасно е да си вървял с това, което ти е тежало, а сега да започваш на чисто. Искам да й кажа да е добре, да се пази и да не се обвинява.. Пием и ядем пица, постепенно се разделяме – някои отиват към партито от другия край на плажа...

Прегръщам Реджина, благодаря й за всичко и се надявам скоро да я видя...

Връщаме се в албергията, а реалността ни гледа от ъгъла. Все пак краят е край, не само начало, но какво предстои след това не знам...