 |
| Пилигримът, който свири на хармоника... |
05
април 18:05 Санта Ирене
Домът ни на
24 километра от Сантияго се оказва сграда
до шосето. В кухнята няма нищо освен
една микровълнова, а в близкото бистро
няма друго освен сандвичи. Ян е продължил,
защото казва, че няма да издържи на шума
и предпочита да върви до Арка до Пино.
В албергията има хора, които не познаваме,
нови пилигрими. Аз слушам шума от улицата,
треперенето на сградата и си мисля как
като дете спях в такава къща и усещах
вибрациите от трамвая пред нея.
Седя
отвън, събирам колкото се може повече
лъчи, чувствам се уморен и се чудя защо
– дали е заради липсата на нормален
сън, жегата днес или пък интервюто, което
дадох?
Събуждам се рано, не мога
да спя особено добре. Усещам как латвиецът
от съседното легло става – те са решили
да тръгват рано. И двамата ставаме, а аз
го наблюдавам докато разгрява. Отсечени
движения, заедно с шумно вдишване,
клякания, ръце, лицеви опори, а лицето
му е сякаш от скала. После той чете от
личната си библия и ми е странно дали
наистина е религиозен или просто се
прави, защото вътрешно имам някакво
особено усещане за автентичността
му.
Другите стават, закусваме, а
времето навън е ветровито, но слънчево.
Не е толкова зле и се шегуваме, че вина
за това имат Дартините шорти. Чувствам
се муден, раницата убива, настройвам се
да ходя. Излизайки от Мелиде, виждаме
цветни ламинирани листове, които са
закачени върху една стена. Върху всяко
има текст, обясняват, че това е „Стената
на мъдростта“, а всяко съобщение те
подготвя за следващото. Състои се от
онези цитати, които трябва да те правят
много умен, но звучат донякъде плоско.
Все пак някои от мислите отекват по
някакъв начин у мен, а един надпис ни
казва, че следващата стена на мъдростта
ще ни очаква в А Калзада.
На границата
на града срещаме нови пилигрими, двойка
шведи, които ни се усмихват, ние ги
подминаваме, вървим с прилично темпо,
а след около 5 километра спираме за кафе.
Алин има нови рани по краката, вече сякаш
се отчайва и се чуди какво има да изплаща
като грехове към света, но не се отказва.
Тя също е амазонка или просто вътрешният
гняв я движи, нещо подобно на мен близо
500 километра по-назад.
Пътят ни минава
през пътеки с евкалиптови дървета, става
особено топло. Някъде там, под дърветата
виждаме палатка и нещо като дребен
постамент върху който има печат, бисквити,
снимки и парче картон с надпис, че той
прави Камино заедно с Росинанд, личното
му магаре. С Дарта и Сам се оглеждаме,
не виждаме животното, само мокрите от
снощния дъжд бисквити, слагаме по един
печат в паспортите си. После
продължаваме...
Вглеждам се повече в
каменните маркери, в надписите върху
тях и търся днешната мъдрост на деня,
нещо като бюлетин, който да ни забавлява.
Постепенно наближаваме Рибадизо,
на една маса в едно селище има камъчета,
които са нарисувани в синьо и с жълта
стрелка, а надписът казва, че всъщност
в Монте до Гозо, откъдето можем да видим
Сантияго, е мястото да ги оставим. Един
вид, оставяйки греховете си преди
свещения град, ще сме нови хора. Аз взимам
един от камъните, оставям в замяна едно
евро и решавам, че ще е добър спомен за
някой, който също търси пътя. На един
маркер има надпис „Как се чувства
сърцето ти(нарисувано) днес?“, а аз не
съм сигурен, потъвам в мисли, които са
свързани с миналото и бъдещето, на
моменти и с настоящето, но осъзнавам,
че то отива към края си, ще го оставя на
пътя...
Преминаваме мостчета и решаваме,
че е добро време за ядене, така че сядаме
в едно заведение, освен нас има една
група възрастни холандки, поръчваме си
меню на деня, което е обичайното –
пилешка пържола с картофи, супа, имаме
и вода.
Наслаждаваме се на слънцето и
внезапно паркира кола, подават се двама
корееца, или поне предполагам, че са
такива. Единият е с маска на лицето,
снима с телефона, а другият носи паспорт,
точно като на нас тримата, влиза в
ресторанта, след малко излиза и ето
двама пилигрима в кола. Дарта и Сам
коментират, а аз се шегувам, че от трима
ни на масата съм единствения, който
досега не е правил компромис под каквато
и да е форма с придвижването. Смеем се,
решаваме да не бързаме, изчаквайки Алин,
която е назад и се надяваме да ни види
от пътя. Изведнъж се появява голяма
група хора, които носят камери, обсъждат
неща на холандски, а после идват да ни
заговорят. Правят филм за пилигримите,
питат ни защо правим Каминото, аз
обяснявам, че при мен идеята се е променила
след като съм си купил билета за Испания,
че нещо се е объркало в личния ми живот
и сега сякаш се опитвам да го подредя,
да подредя себе си. Сам казва нещо в
същия дух, а Дарта откровено си споделя,
че няма конкретна причина. Питат ни дали
имаме против да ни заснемат и интервюират,
но понеже се храним ще ни оставят на
спокойствие. Междувременно се появява
Ян, тя се опитва да го заговори, но той
е предпазлив и не иска да бъде интервюиран.
Гледаме как хората с камерата заснемат
преминаващите поклонници, а след малко
жената се връща и ме пита дали в България
говорим руски, дали ни е родният език.
Защото имали преводач от руски, но не и
от български. Ян решава да продължи
малко напред и са се изпъне някъде да
поспи, а аз отивам да дам интервюто си.
Минаваме зад сградата отсреща, сядаме
на каменни маси и столове, а хората
нагласят техниката. Разговорът започва,
аз усещам, че искам да говоря, но не и да
се разкрия, не искам да говоря за нея, а
я споменавам мимоходом, въпросите се
обръщат и аз разказвам за баща ми, за
нашите отношения и как са ме белязали.
Всъщност и аз не съм сигурен защо вървя
по пътя, но знам, че в него се сблъсквам
с миналото си, донякъде с настоящето и
че ми дава надежди за бъдещето. Водещата
интервюто ме пита дали имам рецепта за
щастие. А дали ако я бях открил щях да
съм толкова меланхоличен на моменти.
Към края на интервюто ме питат дали като
се върна има кой да ме очаква, някой
любим. Аз им отговарям, че се надявам.
Междувременно една камериерка смущава
интервюто с шумното пране на чаршафи с
мивката наблизо. Аз пък се чувствам
странно гол, някак особено, но и някак
лек. Чудя се дали Каминото не ме променя,
замислям се над хората, които срещнах
до момента, които ми разказаха своите
истории. Някак всичко е по-леко когато
е на слънце. Връщаме се към реалността,
а аз позирам с екипировката си, снимат
отблизо елементите, които ме различават
от другите като лентата с българския
флаг, значката с птичка , кенчето,
останалата щека, протритите дрехи. Една
друга жена от екипа ми казва, че имам
красиви очи, аз мисля, че са тъжни, но й
благодаря. На тревата отстрани Дарта и
Сам лежат, смеят ми се, аз се подхилквам,
а те са нагънали шоколадите. После тях
ги заснемат, но само фото, без интервю.
Аз се смея, че не са ми оставили нищо от
шоколада, а когато продължваме нагоре
с раниците, малко мудно и леко притеснено
за Алин, която не се е появила, но може
да ни е подминала. Вътрешно осмислям
думите, които казах – като това, че искам
да се обичам повече, да държа на себе си
повече, а не да завися от други. Дарта ми казва, че жената ги е попитала каква е историята с целия този шоколад. "Боже мой, та ти нищо не разбираш от Камино" с помислила Дарта в този момент
Отново
срещаме Ян, вървим заедно, Арзуа е в
състояние на сиеста и преминаваме по
тихите й улици. Някъде напред би трябвало
да е втората стена на мъдростта, а
французинът е заинтригуван, намира
някои от мислите за добри. Пейзажът не
е впечатляващ, храната ни тежи в топлото
време, прави ни мудни, а и ни чакат три
часа до Санта Ирене.
Навлизаме в А
Калзада, пред нас се появява втората
стена на мъдростта, този път с цитати
на известни личности и е съсредоточена
върху пътуването. Спираме да ги прочетем,
после те се разделят по теми, някои
наистина звучат клиширано, но Ян е
вдъхновен и решава да издири човека.
Най-малкото табелата накрая го насочва.
На нея пише, че със събраните средства
иска да публикува собствената си книга
с разсъждения върху света. Останалите
продължаваме и откриваме едно кафене
край нивите, в което можеш и да си купиш
неща за готвене. Пием кафе, наслаждаваме
се на слънцето, Ян се появява и ни обяснява
нещо за издаването на книги. Понякога
си мисля, че той разбира от всичко...
Алин
е пред нас, не е спирала и се разберем
да се чакаме в Салседа – там би трябвало
да има бар, а после имаме само един час
до Санта Ирена.
Намираме я там, седнала
на поляната, а един мъж й говори. Свалила
е обувките и страда тихо, но пие бира.
Чудя се как е реагирала на настойчивия
мъж. Тъй като ни е жега и ние сядаме за
малко, тя ни казва, че просто е стискала
зъби, че е плакала на моменти, но не е
смеела да спре, защото не е била сигурна,
че ще успее да продължи. Аз си мисля дали
ще успее да стигне океана без да си
причини нещо зловещо. Ян, който е
изостанал, ни настига отново след като
е говорил по пътя с един млад мъж.
Непознатият е с добър загар, брадясал
и сякаш гонен от демони.
Наближаваме
Санта Ирене, гледаме на картата, но не
се ориентираме, което е неприятно, а Ян
казва, че ако не му хареса ще продължи
до Арка де Пино, така или иначе дали ще
върви утре петнайсет или осемнайсет
километра не е от значение. На мен ми се
иска да избегна децата, които ще нощуват.
Ханес ни пише, че ще останат назад и тази
вечер, че е нервен, защото не се движи с
нас, но не може да остави Реджина...
Вървя
и си рецитирам мислено поемата на
Буковски, която е върху ребрата ми, пея
си и се опитвам да се концентрирам върху
стъпките си...
....
И ето ме на
слънцето – познати и непознати лица
влизат в албергията, а аз мисля какво
ли ще ядем и дали да се спусна обратно
толкова километри до ресторанта, който
подминахме. Вместо това влизам в близкото
бистро, питам за храна и получавам меню
със сандвичи, а очите ми се спират на
вестника от днес. Атака в Русия, взрив
в метрото. Чета, схващам идеята си за
пореден път осъзнавам, колко съм се
отдалечил от реалността. На Камино няма
убийства, няма терор, тук ходим за
вътрешна хармония...
Със Сам отиваме
и купуваме три сандвича, намираме малко
кус кус, който сваряваме в микровълновата
и импровизираме вечеря. Естествено сме
купили и качествена бутилка вино за
осем евро. Имаме много време до лягане
и затова ги уча да играят белот, повтарям
правилата и естествено съм най-добрият
на масата. Говорим си и за знаците по
пътя, за религията и това да се надяваш,
че нещо ще се случи. Аз осъзнавам, че да
съм изпълнен с надежда е толкова плюс,
колкото и минус, може би винаги ще си
остана безнадежден романтик като по
филмите. Разговаряме за света навън,
това, което ни очаква като се върнем...
Шегувам се, че може да напиша книга за
Камино, а Дарта ми се смее, кой знае, може
би смята, че съм фалшив. Както ми каза,
че латвиецът е изкуствен, че се превзема
в зависимост от хората около него. А си
мисля, че тук не е място за подобни неща.
Говорим си и за атентатите, за това как
ще трябва да наваксваме с живота си. Сам
е открил, че ще трябва да се мести,
разказва ни за сватбата на която ще
присъства.
А знаците – сякаш ги търсех
днес, търсех ги за да ми дадат смисъл да
вървя, но осъзнавах колко тъпо е всичко
това, как всички досега са били неочаквани
просто ще търся смисъла в думите, които
чета по пътя...
Шумът от трафика е
като тихо шумолене на вода, поне за мен
и аз бързо се унасям да спя...
Няма коментари:
Публикуване на коментар