По Камино - ден 28

4 април, Гонзар

Тя ми праща смс, че е спасила децата, своите деца, своя клас. Че е имало опасност, но тя се е борила със зъби и нокти, защото за пръв път не е имала своя нож със себе си, но те са в безопасност вече. Докато го чета си представям издраните й ръце, но усмивката й на победител, на амазонка...

Будя се стреснат до такава степен от съня си, той е толкова реалистичен, че чак усещам вибрацията на телефона си. Извъртам се в опит да го намеря, накрая го напипвам в чувала, включвам го, но там няма нищо, а всичко е било в моята глава. Сякаш ме е ударил мокър парцал, който ме оставя тръскащ глава. Пускам плейъра и тръгва Pilgrim на Клептън, някак символично. Чудя се дали не съм поклонник, който върви към любовта – поне пътуването ми досега ме води към тази стихия...

Ставаме рано, закусваме каквото си носим, потегляме в отлитащата нощ, защото целта ни е Мелиде, мястото с невероятните октоподи. Тоест ни чакат 32 километра път. Навън е още студено, а мъглата се стеле по пътищата. Мъкнем и една шапка, която е забравена от един испанец, така че се надяваме и да помогнем на съмишленик. 

Няма хора или по-точно подминаваме познати лица. Минават и коли, които изплуват като призраци от мъглата, а постепенно слънцето започва да побеждава и пред нас се открива един крайпътен хан. Спираме за чай, имат някакви по-шикозни видове и аз се изкушавам. Чакаме слънцето да се надигне достатъчно, но сме седнали отвън, загърнати в топлите си дрехи. Постепенно ни настигат и другите хора. Ханес и Реджина остават за закуска, появява се и испанеца, който се оказва професора. Лентяйстваме със Сам и Дарта, а Алин ни настига и остава за един чай. А аз си мисля колко е приятен този номадски живот, че ще ми липсва след като се върна. Да имаш една раница, която да е основното в живота ти, която дори да ти убива на раменете е винаги около теб. Вещ, която е почти приятел. Това ме кара да мисля за Слав, за начина му на живот, за това дали и аз съм способен на нещо такова...

С приближаването към крайната точка и ние се връщаме малко назад, малко напред, идват въпросите за това какво ще правим после... Сам ни пита с Дарта какво ще правим като се върнем в родните си страни. Аз не знам, сам се чудя какво ли ще стане като се върна. Думите на Мигел за камъка са в мен, разсъждавам върху промяната, която искам да видя в света, в себе си, в хората около мен. Някак не мога да се съсредоточа върху момента, ежедневието на родината е тук, сякаш ме гледа от наближаващия ъгъл. А в сегашния, номадски живот има своя собствен ритъм, логика и аз се сещам за историята на Сигне за търговците на подправки в Дания, „пиперените хора“ - как те се надявали на дом, но не могли да го получат, защото обществото ги гледало с лошо око. Мисля за жилището си, че трябва да се изнеса, да изградя навици, които нямам, за семейство, за Лея, за приятелите си, за космоса, наречен живот...

Преминаваме през Лигонде, а там до една стрелка пише „Рай“, но комично срешу стрелката една жена пере. Малко по-нататък спираме до едно гробище, ядем портокали, а мъж с колело спира да ни снима. Дарта се шегува, че сме знаменитости. А пък аз искам да разбера какво не е наред с раницата, защото ми убива повече от преди.

Може би и затова когато наближаваме Палас дел Рей, виждаме статуя на ангел, който гледа към пътя и се подпрял на ръка. Смея се, че се е отегчил от вида на пилигрими и просто си казва на ум „О, не! Пак от тия!“. Засичаме и Алин, която е била пред нас, не е спирала въпреки мехурите по краката й. „Ако спра имам чувството, че ме боли още повече когато тръгна пак...“. Влизаме в една църква за печат, а там ни посреща усмихнат мъж на средна възраст, който записва имената ни и откъде сме. Вътре, в храма има и олтар от който можем да вземем цитат от библията. Моят е „Каква печалба тогава е, за някой да спечели целия свят и да бори живота си? И наистина какво може да предложи някой в замяна на своя живот?“.

Сядаме да ядем, немците ни настигат, Ханес е ядосан, че днес ще изостане, казвайки ни, че ще е в Казанова, на 10 километра от Мелиде. Говорим за пътуване до Муксия, за прибирането към Сантияго, а някъде на тази маса всеки се връща към предстоящата реалност. Ханес планира всичко, това е неговият досег с реалността, докато Реджина просто иска почивка за нейните крака, а Сам, Сам се отказал от Мароканския си план, защото му трябват пари...

Може би затова и се чувствам като беглец от реалността си – знам, че ще боли, но има и някакви надежди за развитие, които ме карат да се усмихвам.

Минава обяд, слънцето е високо и решаваме, че ще вървим до Мелиде с почивки. Става горещо и Дарта мечтае за сладолед и казва как ще си купи шорти. Ние се шегуваме, че това ще ни донесе отново студ, защото ще предизвика съдбата. 

Танцуващите пилигрими на Палас дел Рей

Подминаваме Казанова с една огромна мида, която да маркира албергията там, а Сам решава да слуша музика, вероятно погълнат от свои мисли, изострени от жегата.  В едно от селищата момиче ни вижда и започва да бяга и да вика - може би сме страшни за местните хора. Но пък гущерът, който виждаме по пътя не се страхува от нас, а напротив, наблюдава ни любопитно. Движим се бързо, но един бар ни печели със спокойствието си и желанието да изпием кафе. Сам обаче върви бързо, аз го викам, но той не ме чува и затова момичето зад бара се спуска да го гони. Чак става комично. Тук няма сладолед, а в търсенето му подминаваме селца и градчета по време на сиеста. Подминаваме и едно място с купешки сладоледи, защото не го одобряваме. По пътя виждам няколко мъдрости за деня, едната, че стрелките на живота са при нас, пред нас. Появяват се евкалиптови дървета, които придават тропичен вид на мястото, а прозорците на каменните сгради са рамкирани от увивни растения. Една жена на излизане от Палас дел Рей ни каза, че сме луди да вървим без шапки, смее ни се, а и ние й се смеем, защото знаем, че е права. Луди сме щом вървим тук, но истината е, че като наркомани минаваме километри с различни надежди и очаквания...

Накрая сладоледът ни намира в Алфонсо, заведение в Мелиде. Раниците са на земята, подпряни на дърво, а обувките свалени. Сладоледът е домашен, жената ни пита откъде сме и когато разбира, че съм от България ме пита дали бих направил баница. Обикнали подобни групи от хора, от различни страни, защото всеки е донесъл нещо специално. Поръчваме втора порция сладолед, Алин ни настига, а накрая получаваме отстъпка, защото първият вид сладолед се е свършил. 

Стигаме албергията, отново рутината – регистрацията, душ, спален чувал, но вече на 51 километра от Сантияго и на 137 от Финистера. Наблюдавам албергиите в последно време и откривам, че всички в Галисия имат поезия по стените. Пръскаме се по задачи, после се срещаме на едни площад, а Дарта носи шорти и се смее. Мелиде е мястото на октоподите и тръгваме да търсим най-добрия ресторант когато чувам някой да вика „Естебано, естебано!“ Гласът е познат, оказва се Шон, който ни маха от втория етаж на една албергия. Слизат заедно с Кети, германката, и още едно момче. Радва се да ни види, но нещо не разбира хумора ми и май го засягам.

Стигаме до ресторанта, той е голям и въпреки цените си поръчваме големи порции, допълнително и бутилка вино, а келнерът говори свободно английски. Наистина е деликатес, тъпчем се до краен предел, а когато сметката идва леко хлъцваме, защото сме решили, че виното е безплатно. Говорим си отново за Муксия, а аз се притеснявам за краката на Алин и как бе реагирала когато латвиецът хвана крака й да погледне дали не е инфектиран. Сега беше сложила специално антисептични пластири. Сам краде една лъжичка от десертните, криейки я в суичера си. Плащаме, а келнерът ни черпи с местен алкохол – по едно малко за изпроводяк.

Навън нося Алин на конче и се учудвам колко е лека, а каква твърдост крие в себе си. Тя стяга крака около мен, притиска ме и аз си мисля как и двамата си приличаме на хора от настоящето и миналото.

Пред албергията спи мъж в чувала си, а до него се е свило куче. Става ми тъжно, събирам дребните, които имам и му ги давам, а в този момент той свири на хармоника. Опитваме разговор, но не се получава. Не разбирам и как се казва кучето. Този човек е далеч от всичко. Както и ние в момента – виждайки статията за атентата в Русия се почувствах откъснат от света. Вероятно е лесно да си като Давид, отшелник в пустинята на света, търсещ любов, но и толкова далеч от нея...

Заспиваме, а Кристина, латвиецът и още един мъж се шегуват на сексуална тематика, че трябва да се сгушнат в студени дни, че сексът сгрявал... А в тоалетната има надпис, че трябва да убият Тръмп... Политиката е пропила и тук. Но утре идват новите километри... И да се надяваме, че шортите няма да скапят времето...