По Камино - ден 26

2 април, 7:54, Триакастела.

Седя и гледам реката. Отдавна е светло, но ние се бавим, защото вчерашната вечер си дава отражение. Откривам, че съм забравил фотоапарата включен и нямам батерия. Другите тепърва стават, а аз съм буден от час и половина – корейците и Хорхе влизаха и излизаха, а вратите се удряха зловещо. Псувам ги тихо и се чудя само аз ли се сещам да задържа крилата когато отивам до тоалетната? Докато другите се приготвят, аз осъзнавам, че нямам махмурлук, което е добър знак. Или лош ако значи, че съм свикнал с виното...
Събираме се на масата и ядем каквото имаме останало, а шегите от вчера продължават. Шон и Дарта се занасят, а в някакъв момент тя казва „Аз съм скорпион, мога да пазя тайни..“. Става ми любопитно и я питам на коя дата е. „29 октомври..“. Иде ми да се плесна по лицето. „Супер, сети се с кой имаш рожден ден на една дата...“ Тя ме поглежда и се сеща. „Нееее!“, „Даааа!“ със смях й отвръщам. „Вече не ми е смешно..“. „А мен питаш ли ме?“. Смея се. Какво ли друго ми остава когато просто онзи горе се занася с мен...
Камино, какво да правиш...

Тръгваме тримата с Алин и Дарта, Ян си почива. Триакастела е тиха, явно множеството от деца е минало, ние стигаме до разклонението за класическия френски път, минаващ през бенедектинския манастир, и един друг, който е повече сред природата и една идея по-кратък. Решаваме да вземем втория, а постепенно Алин изостава – краката й все така са с рани и шегата ни, че тя си плаща за кинезитерапията, която е причинила на хората, е вече някак много. Имам нужда да пия повече вода, виното все пак ме е дехидратирало. Дарта ме пита дали наистина Лея е на същата дата като нея, защото не иска да е въвлечена в тази ирония на съдбата, а аз й казвам, че и на мен ми се иска да беше друга. Пътят ни минава край дървета, а на онази шега за ваната, мечтаната от Дарта вана, виждаме един водоем до чешма с жабурняк. Срещаме двойката от Бразилия, а с моята латвийска спътница си говорим, че ще е добре да пием чай някъде. На половината път до Сария трябва да има кафене, поне според картата, а планът ни е в Сария да ядем. Очаквам тази маса от хора, която се появява последните дни, да се увеличи. Сария е последното място от което може да се започне Камино, а на много хора не им се ходи...

Стигаме кафенето и там се оказваме сред 180 ученика, които крещят, бутат се и се опитват да си поръчат. Чудим се дали да останем тук, в тази лудница, но въпреки всичко искаме да се порадваме на малко почивка след близо два часа ходене. За наше щастие малките се приготвят да тръгват, но са бавни. Взимаме си прекрасен горещ шоколад, който върви с късчета шоколад. Сядаме на един зид, наслаждаваме се на слънцето и си говорим за хармонията. Дарта ми казва, че прякорът й е Мис Хармония, защото винаги се старае да види положителното в живота, че е в баланс със себе си. Казвам й, че това е хубаво качество, че аз го нямам. Говорим си за продължаването, тя ми казва какво иска да прави с живота си като се върне, аз обяснявам какво искам да направя с моя. Шоколадът полепва по небцето. Дарта казва как си представя живота като мюзикъл, иска да танцува по стълбите, а аз почти си я представям...
Влизаме да си оставим чашите, печатът ни харесва и взимаме спомен в паспортите си. Там има и нещо като олтар, с посипани монети, който да носи късмет на собственика, пилигрим, а и на идващите пътешественици. Чувствам се муден, все пак настигаме бразилската двойка, а внезапно една кола спира. Това е собственикът на кафето – някой си е забравил щеките, а той е решил, че са наши. Мислим си колко малко хора биха направили това, той е разочарован, че не е успял да помогне. Отпрашва с колата, може би да търси собственика, нашият път ни отвежда към Сария. Настигаме децата, които подобно на армия вдигат много шум и се разсейват от вихрещите се хормони. Без да си даваме зор ги минаваме, а те ни гледат с разочарование в собствените си сили. Но те ни подготвят за лудницата на масите – наближава Великден и все повече хора трябва да се появят. Огладнявам, ходи ми се до тоалетната, но вече сме в покрайнините на града, така че няма как да се скрия някъде. 

Ян и хляба

Стигаме старата част на Сария, пресичайки един малък модерен мост, сядаме в първото заведение, а аз се изстрелвам към тоалетната. После пием бира, а към нас се присъединява немска двойка, пенсионери, които говорят малко английски, а аз се опитвам да си спомня немския от училище. Разбираме, че той е бил шофьор, а тя е била учителка. Разговорът е труден, но ние се наслаждаваме на слънцето.
И тогава го виждаме. Сам с неговата раница, тоягата, която получи от Валерия, замислен и леко бавен, но с рижавата си коса. Движи се между хората и наистина напомня на пътешественик в непозната държава. Ние му махаме, той ни вижда и се ухилва до уши, защото това е паметна среща. Сяда при нас, а немецът вижда суичера на Борусия, опитва се да разчупи леда, но не успява. Сам ни казва, че е взел влака от Понферада до тук, че се върнал там (когато Дарта стигна до Вийафранка), защото болестта му се влошила, ходил на лекар, останал два дни в общинската албергия, но накрая решил да ни настигне, защото му липсвахме. Аз го питам какво е станало с Алекс. Той разказва, че е искал да се видят, за да може все пак да си останат с приятелски отношения, но тя не му отговаряла на писанията. Затова той е продължил напред, а в Понферада си е купил две книги - „Дон Кихот“ и „Сънуват ли андроидите електрически овце“. И ето, че отново неговата раница е нереалистично тежка, а аз си мисля колко значими са тези произведения за нас като пилигрими в този момент. Особено романът на Дик, който разказва за култ, вид религия, меснеризъм, в която хората се отъждествяват с онзи човек, който изкачва хълм, а към него летят камъни, все по-силно, все по-точно, той кърви и ние кървим с него... А поклонниците по същия начин вървят своите километри, носят греховете си, изживяват неосъществените си мечти, мечтаят за рай, за радост, за опрощение, но накрая са като св. Яков от онзи кръст, поели малката роля на Спасителя върху плещите си, дори и без те да го знаят... Сам се храни с нас, а немската двойка продължава пътят си. На тяхно място се появяват Алин и Ян. Французинът се проявява като типичен просяк, хипи, което се нахвърля върху хляба ни, дъвче с удоволствие. Алин я болят краката и обяснява, че се е опитала да избяга от тълпите ученици. Ян ни казва, че се чувства добре с хапчетата, но иска да разгледа албергията в града, защото е добре да си почине. Остават малко повече от 100 километра, а това значи, че сме на пет дни най-много от Сантияго, което го устройва.

Тръгваме, а с Алин и Ян се разделяме, така че да могат да видят албергията. Ние обикаляме из Сария, вървим по стрелките, а пътят ни се изкачва върху бели паважи, навсякъде има надписи “albergue”, на много пише, че няма места. Гледаме Сария от високо, но после се връщаме, защото ни се яде сладолед. Виждаме една пицария, аз черпя спътниците си, а сервитьорите ни гледат хладно, защото сме пилигрими, които не харчат пари... И все пак ми трябва печат от тук, от последното място, което ми позволява да започна Каминото. Слизам долу, до близката албергия, влизам, а там е все едно офис на лихвар – пилигримите, които ще нощуват са се наредили за печати, с документите си, а едно куче ме гледа внимателно. Собственичката е като банков чиновник, просто ме пита дали искам печат на испански, аз си подавам паспорта, вече имам Сария и излизам на открито. Сам и Дарта следват примера ми, а кучето излиза навън, така че американският веселяк го взима обратно и го връща в албергията под зоркия поглед на пенсионера отсреща. 

Нагърбваме раниците, тръгваме нагоре, минаваме край манастир и вместо да излезем от града, навлизаме обратно в него. Губим се, аз гледам за стрелки в обратната посока, но тях ги няма. Вместо това се оказваме на пазар за стари изделия, бълха базар, но тук виждаме наистина интересни неща – от стари мотопеди, през значки, сувенири до неща като скулптора на голо бебе, което зловещо ни гледа от стола си... Попадаме на Алин и Ян, които не са харесали албергията и са решили да вървят до следващата точка, вероятно и нашата крайна точка – Барбадело. Купуваме си и чирос, който е безбожно скъп, а със Сам се шегуваме, че трябва да вземе някоя от тези антики. И без това носи боклуци...
Намираме обратно пътя към Барбадело, с Дарта и Сам сме напред, а пътеката е приятна, скрита от слънцето с дървета, които внасят усещане за откъснатост от света. Е, ако изключим магистралата и жп линията, които подминаваме и пресичаме. За сметка на това има стар мост. Пътеката се извива, постепенно се издигаме над Сария, но тя е далече зад нас. Не си даваме зор, изобщо като изключа раницата, която се впива в лопатката ми, то явно след ден 20+ ходенето е без особено значение, а и за момента сме минали само 24 километра, дори по-малко ако броим правата линия. 

Барбадело ни посреща с албергия – частна, не държавна, но край пътя и с приятна гледка. Виждаме Хорхе, Каспър и баското момиче, корейците, които обаче са в общинската албергия – бивше училище, което е стара сграда от камък със сини кепенци на прозорците. Решаваме да останем в частната, а там е немска територия – Ханес, Реджина, Щефан, някакво немско семейство с две деца, младата двойка и една по-възрастна. Освен тях са и един самотен испанец, който си спомнях от Асторга, в ресторанта – обядваше с бутилка вино. Съдържателите на хотела ни настаняват в стая, която явно не е била чистена отдавна – прилича на склад с нахвърляните матраци, праха и космите по пода, липсата на завивки. Нямам нерви да се разправям, така че взимам метлата отвън и чистя, размятам матраците и така поне за малко изглежда по-подредена. Ханес пък е щастлив, че отново сме заедно, с Реджина се радват на слънцето и пият вино. Ние също се изтягаме по поляните, пием по кафе или чай, перем това, което ще изсъхне бързо. През това време минават пилигрими, които отиват към общинската албергия, а ние се наслаждаваме на момент безвремие. Аз мисля върху символиката на книгите и нашата ситуация, говорим си с Дарта за литература, а Щефан се шегува, че можем да ползваме зеленясалия басейн...
Вечеряме, сплотени сме в това, че сме изминали толкова километри, а Ханес ме разпитва за плановете ми. Аз вече съм си направил някакво разпределение и се надявам на 7 април най-късно да стигна Сантияго, разкривам къде мисля да отсядам. Немският ми „баща“ пък ми казва, че ще изпие една бира на маркера за 100 километра до крайната точка. Естествено без алкохол. Аз пък имам от моето бренди, намира ни се и шоколад, и си мисля колко готино е, че ще споделя това преживяване с Дарта и Сам, все пак с тях започнахме преди почти месец, а ето ни отново, за трети път на една маса... Испанецът се оказва професор с добър английски, рядкост при нашето пътуване досега, разказва ни за различни неща свързани с Испания, но не винаги го разбирам в глъчката. Реджина пък разказва, че австрийската двойка имат специален ден утре – преди години са се запознали на Камино, и двамата тръгнали сами, но се срещнали в едно кафе, започнали да вървят заедно и така и досега. Така че за тях утрешният ден бе по-важен от всичко друго... На една друга маса немското семейство са шумни и досадни – мъжът е облечен като бойскаут, а жената едва ли не квичи. Алин ми казва, че те се оплакват колко са ходили, че ги болят краката, а те са започнали днес. Става ми смешно, особено когато тя ми казва, че той философства за пътя и си придава важност като пуяк. Е, в крайна сметка никой не ми е длъжен...

Поръчваме кафе, вече е тъмно и се извива вятър, така че седим с одеала в столовете, наслаждаваме се на свежия въздух. Прибираме се, а в стаята ни се оказва, че има още хора – още един датчанин, на име Бенджамин, и един американец, който има писклив глас. С Бенджамин се опитвам да говоря на датски, а той възкликва „Това трябваше да е датски, нали?“, което праща Дарта и Сам в истеричен смях. Въпреки това си говорим за травми, използвам думи, които никога не съм знаел, като глезени. Дарта ги познава, защото се заприказват за една странна хипи комуна, в която са се срещнали. Става късно, а утре ни чака повечко ходене. Лежа в леглото, усмихвам се странно в полумрака, замисляйки се за странните съвпадения, които обхващат дори и литературата...

Та сънуват ли андроидите тези овце...?