3
април, Барбадело
Събуждам се много
рано, слушам музика и чакам другите да
се събудят. Както обикновено, когато
съм в покой, аз се движа в онази посока,
онази, която ми носи несигурност и
мисълта ми се лута през образите на
различните жени в моя живот, докато не
се сливат в нея. Мисля си за всички
случайности досега и как те влияят на
мисленето ми. Другите се събуждат,
приготвяме се, а кафенето не е отворено.
Закусваме остатъците от храната си през
затвореното заведение, мръзнем, а
слънцето се подава от недрата на земята
за да озари небесата.
Дарта иска да
поспи още малко, със Сам и Алин тръгваме,
но с него дръпваме напред, за немската
ми сестра всяка крачка е болезнена
докато не влезне в ритъм. Пътят ни се
стеле в мъгла, напомня на Графството от
„Властелинът на пръстените“ със
зидовете си от редени камъни, които са
облечени в лишеи и мъх, поточетата, които
се спускат по пътеките, къщите, които
са сгушени под дърветата...
Вървим,
и виждаме момиче, което ми е познато –
виждал съм я в Хоспитал дел Орбиго и по
пътя за Асторга, която е пред нас.
Наближавайки я изведнъж чуваме
пронизителен рев, от едно магаре, което
дали е уплашено, дали иска да ни уплаши,
но тя подскача стресната, защото досега
то е било спокойно. Задминават ни двойка
американци, баща и син, от Атланта, а със
Сам си говорим за романтиката на това
да сме себе си и да се надяваме, че любовта
ще пребъде... В него виждам себе си,
разказвам му за книгите, които е взел,
той не е впечатлен за момента от Рицаря
на печалния образ, но за андроидите е
друга бира. Позволявам си да му споделя
всичко, което мисля, опитвайки се да не
издам развитието на сюжета.
Зад един
зид се появява мустакат фермер, който
предлага нещо подобно на бухти, кафе,
чай, безалкохолно и алхокол. Всичко
донативо и то точно в момент когато
копнеем за нещо топло. Прилича на дребен
хайдутин, наоколо мирише на тор, но не
натрапчиво. Пускаме по евро и нещо, той
ни гледа навъсено, но и двамата със Сам
не сме особено способни в испанския, че
да го разберем... Кафето има особен вкус,
може би е попило от земята наоколо или
мръсотията в ремаркето. Той стои и чинно
предлага на всеки един по пътя – чудя
се колко ли дарения събира по този начин
и защо не работи във фермата си. Появява
се Алин, също си взима кафе, разговаря
се с него. После ни разказва, че той не
е минавал Каминото, няма желание, не го
интересува, но все пак понеже пътят
минава край дома му не вижда нищо лошо
да изкара някое и друго евро от пилигримите.
Още едно доказателство, че в момента, а
и вероятно винаги хората като мен са
били ходещи портфейли.
Тръгваме
отново, аз гледам каменното лице на
Алин, но знам, че тя се мъчи с всичките
рани на крака си. Откъсваме се от нея и
започваме да търсим знака, че ни остават
само 100 километра.
Всъщност на всички
бетонени маркери са махнати числата –
вероятно желание за сувенир, който да
краси нечия стена. Спускаме се и виждаме
Ханес, Реджина и Щефан – те тъкмо стигат
маркера, Ханес вади бирата, отваря и
отпива с удоволствие. Аз отварям фласката
с брендито, пием и празнуваме. Общи
снимки на различните групи, Щефан,
Реджина и Ханес продължават, а ние със
Сам решаваме да изчакаме Дарта за обща
снимка. Появяват се други пилигрими,
ние сме като посрещачи – предлагаме
бренди и парче шоколад. Някои приемат,
други отказват. Появява се Алин, после
Дарта, заедно с чехкинята, оказва се, че
се познават от по-ранен етап. Редим се
за снимка, отново се смеем, но всъщност
сме изминали 691 километра за 26 дни,
всъщност малко повече, а планът е да
влезнем призори на 7ми в Сантияго,
превръщайки се в истински
пилигрими...
Продължаваме към
Портомарин, пътят е пълен със светлина,
излъчва надежда и живот, а лицето ми се
радва на лъчите. Минаваме през едно
селище, там попадаме на корейците, които
не се отказват, а после започва спускането
ни към обяда, а от огромния воден басейн
при Портомарин се надига мъгла, която
ни обвива, като магична завеса, преминаваме
през нея, а пред нас се открива прекрасна
гледка. Пътят се стеснява, минават коли,
слушаме хора, които говорят за пътя, а
младата двойка от Мюнхен помага на една
жена да мине с колата си през полупропаднал
участък. Ние също помагаме, а тя ни
благодари ли благодари. Минаваме по
голям мост, после изкачваме стълбите
на св. Николай, срещаме американските
баща и син, пътят ни отива нагоре, а със
Сам решаваме, че заслужаваме бира. Пътят
естествено е към най-високата точка, а
там отстрани е и нашият отряд от познайници
– Хорхе, Реждина, Ханес, Щефан, корейката,
двойката от Мюнхен. Пием голяма бира, а
аз с удоволствие гледам как стъклото
се поти. Иронично, поне в моята глава,
Реджина пие кола, която да сподели с
Хесус (според надписа), а ние сме пред
катедрала. Пишем на момичетата къде се
намираме, а те в този момент се подават
от ъгъла. Заедно решаваме да ядем,
обикаляме малко из града, като накрая
сядаме в един италиански ресторант,
защото има промоция за бира и пица.
Изгаряме си устните с горещото тесто,
а аз разбирам как Ханес смята романтиката
у мен за минус, казвайки, че трябвало да
се изтръгне от мен подобно на зъб. Това
ме жегва, а може би и бирата ме успива,
вадейки първосигналните реакции у мен.
Имаме и друг момент – трябва да
напазаруваме някакви неща, защото в
Гонзар няма магазин, а и не вярвам да
стигнем до селището след това. Натъпкани
сме, бирата ме издува, но се мотаем из
Портомарин, намираме магазин, който уж
е отворен, но трябва да натиснем звънец.
Касиерката идва леко ядосана, а ние
обикаляме и зареждаме провизиите. Ако
има условия за готвене в албергията ще
е добре, ако не, то ще ядем сандвичи.
Натоварваме раниците и продължаваме.
 |
| Портомарин |
Чувствам
се тежък, а на излизане от града Сам
решава да мине по пешеходен мост, за да
спести един завой. Естествено се оказва,
че е затворен, той се провира под веригите,
а надпис отстрани казва, че е опасен за
живота. Това вади нови шеги за нашия
американски спътник...
Внезапно
усещам как ме хващат лудите, тялото и
сърцето ми бушуват и за да ги успокоя
трябва единствено да вървя бързо. Пускам
си музика, а пейзажът не е особено
впечатляващ с минаването край разни
фабрики. На една стена е написано „Jesus
loves you”, а другаде се виждат онези
украсени кръстове. Мисълта ми препуска
през думите на Ханес и аз се размишлявам
над всички случайности, които са свързани
с нея и че част от мен се страхува от
интернета, от това да го включа и да видя
неща, които не искам. Тази част знае, че
когато стигне Сантияго ще й се иска да
се помоли тя да се върне, колкото и
абсурдно да е това с оглед камъка, който
е точно противоположното. За да се разсея
мисля върху Муксия, дали след Финистера
да не отида там. Имам допълнителни дни
преди полета. Ускорявам, защото мисълта
за връщане е плашеща в този момент –
какво ме очаква като се върна, как ще
възприемам хората, а и те мен, страхувам
се да не попадна в стария капан, а трябва
да започна промяната, която искам.
А
хората в живота ми? Повечето от тях са
напукани, аз съм напукан и може би трябва
да приемем тези несъвършенства, тези
дефекти. А аз екстраполирам тези пукнатини
върху себе си, не мога да спра емпатията
си освен ако не бягам... Може би трябва
да спра емпатията си, да поддържам ниво
когато се върна, да спазвам ритъма на
Камино колкото мога. Отново мисля за
онази си скрита молитва и се сещам за
думите на майка ми, че не трябва да
вярваме на чудесата, а да се уповаваме
на тях... В крайна сметка вселената си
знае работата.
Стигам първи Гонзар,
а миризмата на тор се наслага във въздуха.
Това е място на средата на нищото, но
днес ще е нашият дом, както утре ще е
друго място. Да сменяш дома, всичко да
е събрано в една раница е своето
освобождение от оковите на материалността.
Пия кола в бистрото до албергията,
предлагат храна, но не изглежда особено
добре. Тук са някои от южнокорейците, а
безалкохолното ме връща към реалността,
откъсвайки ме от мислите. Чакам Сам,
Дарта и Алин, заедно се настаняваме.
Мястото е някак неприветливо,
хоспиталиерката е отвеяна и ми бие два
пъти печата, което ме ядосва, но не мога
да направя нищо по въпроса. Настаняваме
се, аз попълвам мислите си от деня, усещам
как на моменти ме изгарят, но да вървя
отново със Сам и Дарта е успокояващо.
Гледам ги как играят карти и се смеят.
Тук се оказва и Кристина, която беше от
началото с нас, заедно с един латвиец,
който наричат Капитана. Появяват се и
други пилигрими, които обаче ми дават
усещане за нещо неприятно – може би с
наближаването на края ценя повече
хората, които са започнали по-отдалеч,
като мен и останалите, които са изстрадали
километрите, надмогвайки болката...
Пристига
и Ян, но той сменя леглото си, защото
неговият съсед по легло му миришел
странно...
Излизам навън и с Алин си
говорим за романтиката, от далечната
улица се появяват Щефан и Реджина, които
заедно с Ханес са отседнали в частна
албергия. Там се оказва, че готвят добре
и останалите се отправяме към нея, защото
сме прегладнели. Жената там е забавна,
а Ян използва чара си. Сервират ни огромни
порции, а Сам си поръчва нещо, което
изглежда титанично – Ян го гледа и
завижда като малко дете, чак става смешно
да го наблюдаваш. Той е особен, но ми
напомня на много мои приятели, което е
забавно само по себе си... Пием и вино,
аз се откъсвам от преследващите ме мисли
по протежение на Портомарин до Гонзар.
Номадството започва да ми се услажда,
лягаме рано, защото не искаме да ни
затворят, а хората вече похъркват. Слагам
слушалките, пускам си музика и заспивам
докато коли профучават край нашия днешен
дом...
Няма коментари:
Публикуване на коментар