По Камино - ден 24

31 март, Ла Лагуна

Гледам ниската жена пред себе си и първата ми асоциация е за зловещо джудже асистент на луд професор. Сякаш е излязла от филм на Дейвид Линч, а атмосферата на албергията е зловеща и минорна. Освен мен са корейските баща и син, които жената ще заведе до местата за спане. Мисля си единствено колко е плашеща с големите си черни очи. После оглеждам и хората наоколо. Гори приятно от камината, но всички тук са странни, напомнят ми на една история на Лъвкрафт, в която жителите на едно пристанищно градче сключили сделка с едно създание, а после се съвокуплявали със същества от дълбините, населението постепенно се израждало докато те се кланели на Древните. Чудя се дали да остана, намирам се на около три километра от О Себрейро, целта за деня ми, но навън вали като из ведро, аз нямам дъждобран, защото той е забравен някъде във Вийафранка, мокър съм до кости и имам нужда поне малко да изсъхна преди да тръгна. Спокоен съм, че с мен е Ханес, който решава да изпие една бира, но в мислите си представям как тези хора тук, вероятно едно семейство, са убийци или най-малкото психопати...

Още е тъмно когато се събуждам, приготвям си нещата, а Дарта и Ян спят, защото са решили да не бързат. След като са открили, че никой не ги пришпорва, постепенно са започнали да имат бавни утрини. Аз обаче съм решил да тръгна по единия планински път, да се откъсна от асфалта, да подишам от въздуха, който носи свобода и едва ли ще има толкова хора, които да ме откъсват от мислите ми.

Вийафранка тепърва се събужда и вървя край коли с включени фарове, а уличните лампи хвърлят мека светлина, което прави излизането приятно. Приближавайки към мястото където пътищата се разделят, срещам жена, местна, която ми пожелава „Буен Камино!“. Това ме зарежда, преминавам усмихнат край спящите сгради и излизам на пътеката. Раницата ми отдавна не е била толкова натоварена с вода и сандвичи, започвам да се потя и да се задъхвам, но се движа бързо заради прогнозата да вали късния следобед. Търся знаци, те не се намират особено, но намирам изпровизирана стрелка, направена от портокалови обелки. Не слушам музика, всъщност съм спрял последните три дни и се наслаждавам на песните на птиците, слънцето, което постепенно се надига и гали склоновете, а с извисяването ми над терена виждам в далечината мъглата е обгърнала всичко. Студено е на пръстите, но това не ми пречи. Макар да съм вероятно единствения човек, който върви в момента тук, попадам на следи от стари пилигрими. Предполагам, че ще видя Ханес и Реджина, защото и те мислеха за същия път, но аз се движа с убийственото си темпо, а няма и следа от тях. Попадам на „цитатите за деня“, написан върху циментен блок - „Какво ако всичко, което си търсиш не се намира някъде там, а вътре в теб?“. 

Отново мисля за битката на Яаков, за моята собствена. С какво трябва да се плаща, може би с плът. Както във „Венецианския търговец“. Освобождението ми ще изисква да режа фунтове и фунтове от старото си аз, но първо ще трябва да приема себе си такъв какъвто съм. Мислите ми се спускат към жената, която обичам, както всеки път когато съм в планина, но слънцето и гледките ме заземяват. Спирам да ям на един връх, близо до телевизионен приемник. Оставям се на слънцето да ме топли и си мисля, че да стигна днес два върха се дължи единствено на това, че реших да се отделя от пътеката и да видя света от високо. Тихо е, мислите ми стават хармонични – може би бързам, защото да покоря един връх е като да трябва да изпълня поставена ми задача. Или пък за да не бързам, да съм себе си, ми трябва човек, който е в хармония със него самия? Както е Дарта. Всъщност не знам, но ме е малко страх. След две седмици се връщам обратно, не знам колко ще съм подреден, но си мисля за това, че около мен има много деформирани под някаква душевна форма хора, а от там и аз съм в опасност да вляза в старото си русло...

Слизам от планината, в Трабадело където улиците са още смълчани. Излизам на главния път, който е част от Камино и виждам приближаващия Ханес. Те са се успали, не са се чувствали като да минат през планината. Той е май малко нервен, а Реджина е назад с Щефан. Говорим си, аз му казвам за моята мисъл за борбата със себе си, а той ми казва, че от своя опит е стигнал до следното – интелигентният човек се бори сам със себе си, а глупавият, примитивният с другите.

Пътят ни се вие по асфалта, край магистрали, влизаме в малки празни градчета, които още не са готови за потоците от пилигрими, кипи подготвителна дейност... На края на едно от тях спираме при една тиенда да пием бира (без алкохол) и кола, а магазинерът е надул музиката и звучи Фил Колинс “Another day in paradise”. 

Реджина, Щефан и Ханес.

А когато песента стартира Хорхе и корейката стават от масата и продължават пътя си. Слънцето се прокрадва между облаците, чуваме песен и се появяват Реджина и Щефан. Те си купуват тоблерон, който споделят с мен, а аз им разказвам как това е светъл детски спомен, този вид шоколад, заради леля Соня и колетите от Франция. Сещам се с умиление за прегърбената жена, с която си варяхме кренвирши на малкото котлонче и слушахме радио Хоризонт. Магазинерът е щастлив, че има толкова посетители, денят е добър за него. 

Продължаваме, движим се заедно и въпреки, че Реджина я болят краката пее някакви песни на немски, вдъхновена от някои къщи покрай които преминаваме. Разглеждаме и прането на хората. А на един хълм в далечината виждам останките от един сарацински замък, изкушавам се да отида до него, но това би било твърде голямо отклонение и просто си мисля какво ли се е случвало в него преди толкова века.

Движа се бързо, виждам Хорхе, разхлаждащ краката си в реката, а по-долу две крави се бият къде на игра, къде заради нещо по-сериозно. Мислим си за ядене, с Ханес сме напред, навлизайки в следващото селище. И попадаме на него. Малко дръвче, със защипани бели листа по клонките, а отдолу е сложен надпис “What do you dream about?”. Момиче ни приканя да напишем нещо, да закачим своите мисли, но Ханес скептично продължава напред. Пристига Реджина и за разлика от „татко“ се вдъхновява, казва колко е прекрасно това и пишем нашите мечти. Аз пиша за живота и любовта, че искам да обичам себе си повече и така да съм способен да изпитвам и дадавам любов по-добре, по-пълноценно... Момичето се оказва от Холандия и разказва, че идеята на мястото е, да направят връзката между пилигримите и местните, да ги сплоти чрез изкуство, йога и т.н. Виждам малки изделия на човек, който обича да работи с ръцете си, мисли на Мартин Лутер Кинг...

Дървото

С Реджина продължаваме бавно, аз мисля да си ям сандвичите на някое място, но в крайна сметка не спирам, не ми се бърза, сменяме асфалт с пътеки, разказвам й за мислите си, а тя ми споделя своите. Намирам й една пръчка, която да й дава опора и тя се шегува, че е истински пилигрим. На около два километра от Ла Фабла спираме при един навес за храна, Реджина решава да продължи, а аз се наслаждавам на тишината и ям сандвичи. Мисля си колко съм късметлия засега с времето и тогава се усещам, че трябва да си сложа якето на по-достъпно място. Започвам да ровя в раницата, започвам да се панирам, но няма какво да се направи – няма го и предполагам, че е във Вийафранка. Пиша на Дарта дали го е открила, тя ми отговаря да, но не е сигурна дали ще стигне до О Себрейро днес. По законите на Мърфи започва да вали, слагам покривалото на раницата, поне тя да е суха, и тръгвам към Ла Фабла. Дъждът усилва, аз съм леко облечен, защото искам да имам сухи дрехи когато спра. Подгизнал съм когато стигам до една албергия с идеята да изчакам дъждът да спре, а вътре са Ханес, Реджина и Щефан. Допиват си чайовете, атмосферата е уютна. 

Ханес е още в работен режим, бърза както обикновено, а Реджина е влюбена в мястото, разпитва хората какво правят, как го правят, те също я питат дали са харесали храната, защото експериментират с рецептите. Поредното място, което е с еко насоченост, веган и аюрведа. Дъждът понамалява, Ханес вече е тръгнал, а Реджина се бави. Излизаме заедно, но тя не иска да бърза, казва ми да продължа и сигурно иска да остане сама. Аз се спускам с добро темпо, не искам студът да се просмука в костите ми, скоро задминавам Ханес, а въпреки, че ставам все по-мокър съм щастлив. Мъглите и облаците обгръщат всичко с магия, аз мога да умра точно в този момент и ще съм в хармония в себе си. Все пак бързам и се питам вътрешно какво искам да си докажа точно в този момент, но всъщност дъждът ме успокоява до момента, в който вятърът се усилва и ме принуждава да вляза в първата албергия, срещайки се с джуджето...

Ханес пие бирата си, но е нервен, чуди се къде е Реджина. Щефан влиза, но веднага продължава, може би стреснат от атмосферата. „Баща“ ми не си допива бирата, а изчезва в търсене на Реджина и О Себрейро. Останал сам, с половин чай, съм в дилема дали да продължа, но имам нужда да изсъхна малко. И все пак чувството на паника ме обзема, но не искам да му се предавам. Оглеждам гадния дъжд навън и забелязвам, че на бара са закачени пончота за шест евро парчето. Това решава дилемите ми. Купувам едно, слагам го под погледа на зловещото семейство, нарамвам раницата и тръгвам. Само два километра до крайната цел. 

О Себрейро ме посреща със старите си каменни сгради, едва няколко на брой и повечето ресторанти, хотели, магазини за сувенири, и автобус туристи. Вероятно изглеждам доста клет, но намирам албергията, както и някои познати лица. Нанасяме се, после си взимам горещ душ – в началото ми е странно, че кабинките нямат прегради, но това е без значение. Освен нас има и нови немци, те се превръщат в хегемони след корейците. Скоро се появява и Алин, която ми разказва как е минала по най-стария път, онзи със зелената маркировка в справочника ми. Там е било пълно със запуснати села, рушащи се призрачни сгради, кучета и хора, които си пазят териториите и я гледат с друго око. Тя бе намерила пръчка, която й вдъхнала увереност по пътя и я спасила от едно куче.

Паметник на човека, измислил жълтите стрелки...

Излизам да разгледам сувенирните магазини и селището и тогава Дарта цъфва. Появява се като принцеса, облякла моето яке, усмихва се и прави жест като „Ето ме и мен!“. Аз се радвам да я видя, отиваме заедно до албергията, а от нея разбирам, че и Шон е тук. Оставям я да се приготви с уговорката да вечеряме по-късно, а в кухнята на албергията си говоря с Ян. Той ми разказва, че е срещнал момче, което прави пътя с кучето си, че и двамата са мокри и той е превеждал на хоспитаерката, защото по принцип домашните любимци не се допускат. Коментираме си колко е трудно да се пътува когато имаш животни, за отговорността. Ян ми разказва за някои от нещата, които е правил, че наистина се надява да стигне навреме в Сантияго, за да може да се прибере за курса си по пчеларство. Продължаваме темата за кучетата, аз си мисля за Сондер, за преживелиците им със стопанката му преди да замина и как ако се грижа за Рокса ме чака същото.

Дарта ми пише, че с Шон ще вечерят и тя е вече в ресторанта, а аз бързам да излезна. Тогава виждам и пилигрима с кучето му. Той се казва Денис, от Швеция, облечен в дъждобрана си и панталона за такова време. Кучето пък се е свило, мокро до кости и зъзнещо. Става ми тъжно за животното, навеждам се да го галя и питам как се казва.

-Леа! - произнася името отчетливо и усмихнато.

-Мамка му! - възкликвам сякаш тепъва ще ме ударят и пратят в нокаут.

-Какво има? - той ме поглежда, а кучето ме гледа леко уплашено. Аз я гледам и се чудя какъв е шансът това да се случи, каква ирония на съдбата е и дали е знак, който да следвам. Страх ме е да погаля кучето, сякаш то ще ме нарани, но осъзнавам безумността на това и съпричастността ми надделява, така че започвам да я милвам по главата, а тя ме облизва.

-Жената, която обичам, има същото име...

-Чу ли, мила, той ти изневерява с друга, която се казва като теб! - той се засмива и колкото и да ме жегва съм му благодарен.

-Много ви е валяло...

-Да, толкова беше зле, че накрая вървях само по бельото и обувките си. Чак сега си сложих тези дрехи. Просто се изля като изведнъж и нямаше къде да се скрием и преоблечем. Даже и палатка не можем да разпънем, но жената тук се съгласи да ме пусне вътре. Ще ми покаже къде да разпъна палатката и не трябва да пускам Леа навън.

Всеки път когато спомене името на кучето потръпвам и сякаш малки ножове се забиват в мен. Решавам да открия Дарта, да се заземя за момент, но искам да снимам Денис и кучето, те са първите, които срещам да правят пътя заедно. Но наистина какъв е шансът кучето да се казва Леа... Тичам под дъжда и влизам в първия ресторант. Там Ханес, Реджина и другите немци са приключили с вечерята, пият вино, а към мен се приближава съдържателката, която прилича на Вещицата от Оз, подава ми меню и аз чета. В този момент Дарта ми праща съобщение, че с Шон са седнали в ресторанта и осъзнавам, че не са тук. Не мога да остана, изпадам изведнъж в някаква тиха паника. Ставам, в този момент жената се приближава към мен и аз се опитвам да се извиня. Решавам, че едва ли говори английски, опитвам на испански, не става, моля Хорхе да й обясни, но той ме гледа още по-тъпо, тя възкликва „Ние говорим английски!“, отново се извинявам, тя взима менюто ми и аз излитам. Ханес пък се усмихва, мислейки, че между мен и Дарта има нещо...

Отново в дъжда, намирам другия ресторант, а Дарта и Шон тепърва са седнали. Смущавам се да не би да прекъсвам нещо, но явно не е такъв случай. Докато Шон го няма за момент й казвам за кучето, за шанса и за въпросите, които напират в мен, а тя отвръща „Това Камино ще ти донесе много болка... Не е смешно...“. Аз си мисля, че като човек, който не вярва в знаци, ако това са всъщност знаци, то все пак е прекалено...

Имаме много вино, появява се и Щефан, а на моменти Дарта ми се струва напрегната. Шон се държи като типичен американец и ми напомня за онези клиширани версии от сериалите – с гелосаната коса, репликите му ми са като извадени от евтин ситком, оказва се, че познавам негова приятелка, която е живяла в София за около две години. Въпреки всичко виното разтоварва атмосферата и всички си разказваме весели истории, смеем се, споделяме някакви надежди, а след мокрото ходене днес се чувствам добре. Започваме да се успиваме от виното, Ян и Алин също идват за по чаша, накрая четиримата се прибираме обратно, оставайки Шон и Щефан в хотела им на малко лукс. 

През нощта се будя и гледам леглото над мен. Внезапно някой извиква „Нееее!“ и отново се унася да спи, а аз си мисля, че утрешния ден ще определи кога ще стигна Сантияго и после Финистера. Навън все така вали и помещенията са хладни. Долу, до баните в преддверието пък е разпъната палатката на Денис и аз съм щастлив, че кучето е на топло....