30
март, Понферада
Следвам корейци, които
изпреварвам на излизане от Понферада,
след като съм се откъснал от Ханес и
Реджина. Имам нужда да вървя и да мисля,
спирам преди изгрева да наблюдавам
града и планините от които се отдалечавам.
Да се движа бързо ми носи успокоение,
помага ми да се фокусирам, да мисля и да
подреждам... Не съм гладен или жаден,
така че решавам да вървя около няколко
километра и след това да седна да пия
кафе или чай.
Слушам музика и
вървя. Размишлявам върху снощния ми
разговор с Алин, изобщо за разговорите
и това, което ми каза. Междувременно
слънцето се надига и стигам следващото
жилище, в което решавам да изпия въпросното
кафе. Намирам работеща албергия, поръчвам
си и тост, корейците ме настигат, двойката
баща и син. Прави ми впечатление как
бащата седи на стола като някой хан, а
синът поръчва всичко, раболепничи чак.
Чудя се защо е така, все пак единствените
реакции на бащата са одобрително кимане
или вдигане на чаша за наздравица. Ако
не беше със сина си, то как щеше да си
комуникира. Оказва се, че в същата
албергия са Пиер, Беноа и Одри, които
тъкмо се приготвят да тръгват с идеята
по своето Камино. Те бързат, усмихват
се, че ме виждат, но това е всичко, а и аз
не очаквам друго.
Когато тръгвам
отново пътят пред мен е безличен, но пък
слънцето изпълва пътеката, а тук таме
се появяват бездомни кучета. Виждам
Хорхе, който върви заедно с едната
южнокорейка, махаме си, питаме се как
са краката ни, вече всички сме добре,
разделяме се и аз се откъсвам напред.
Вървя
и мисля върху думите на Алин. За чувствата,
които не можем да контролираме, за
болката, която причиняваме на другите
макар и от любов. Вчера тя ме попита дали
се опитвам да спася всички? Опитвам ли
се? Анализирам връзките си, отношенията
си с хората и в колко съм давал много от
себе си, защото на някой му е трябвало
да има послушен слуга. Но спасяването
на другите? Може би е комплекс, нужда да
спасявам всички, защото тогава ще мога
да се надявам, че все някой ще ме спаси
мен. Може би имам нужда да бъда спасен,
да се доверя на някой. Да рискувам и да
се оставя да съдбата и чуждата милост.
И си мисля за Леа, за това как тя ме спаси
и аз се държах като удавник за сламка.
Или пък искам да я спася от самата нея,
от онази част в нея, във всеки един от
нас, която е като плаващи пясъци, която
може да ни потопи, да ни спре да дишаме,
да живеем или да ни е страх да вземем
чужда ръка...
Пътят няма значение,
виждам познати лица, говоря си с тях, но
вътрешно продължавам да съм с мислите
си, които стават все по-объркани.
Подминавам се с Каспър, с Мейеда, с Пиер
и Беноа, с други познати лица, а пейзажът
е основно ниви, нищо специално...
Мисля
си за спасяването? Защо наистина искам
да спася хората? Какво бих правил ако
нямах това желание да съм до тях, да не
им съчувствам, а да изпитвам тяхната
болка в себе си, да я споделям като товар.
Наистина се надявам някой да може да ме
спаси когато аз имам нужда. Но хората
трябва да се доверят и да имат нужда да
бъдат спасени...
Търся корена на всичко
в детството си, в думите на баща ми за
безсмисления му живот, за жертвите на
майка ми в името на общото благо, за
общото им страдание в желанието и
спорната им готовност да са семейство,
в любовта, която ги попари толкова
жестоко, а и това, че толкова години
приемах себе си за виновника да са
заедно. Дали това ми бе причината да се
чувствам провал независимо какво правя,
постоянно да искам да се доказвам и да
имам скритото желание да спасявам. Може
би затова избирам и такива връзки –
Мира, Стаси, Леа? В главата ми минават
всички мои взаимоотношения с жени,
желанието им да бъда до тях и постепенното
осъзнаване какъв мъж трябва да бъда.
Може би все се опитвах да спася нещо във
връзките си, търсейки паралелната
душевност както у себе си, така и у тях.
А пък може би предварително търся
пораженията. Една ми каза, че не се
чувствала щастлива, че съм я обичал
такава каквато е, а не такава, каквато
иска да бъде, друга ми нямаше доверие,
а едната причина за това беше моето
собствено поведение, друга пък не разбра,
че аз имах нужда от помощ. А само с една
чувствах, че имам крила, летях и мечтаех,
чувствах подкрепа, но когато тя бе стана
крехка и ранима, аз исках да помогна, но
тя се отдръпна...
Усещам, че се задушавам,
че цялото ми тяло иска да избяга от
всичко това, даже се предава на естествените
си биологични функции...
В Кампонарая
влизам в бар, поръчвам си чай и просто
се изстрелвам в тоалетната, а когато
излизам съдържателят изобщо не изглежда
доволен. Пия си чая, а той отива с
ароматизатор и чувам как го използва
неколкократно. Аз се опитвам да се
събера, да мога да ходя отново, но без
да мисля и гледам изработката на чашата
си, затоплям ръцете си с нея, опитвам се
да си наложа чувство на сигурност. Влизат
работници, слушам говора им и се опитвам
да разбера за какво става дума. През
витрината виждам пилигримите, които
съм подминал да ме задминават, допивам
си чая спокойно, събирам се, не искам да
препускам, защото днес просто забивам
пирони в себе си.
Продължавам, излизам
и както се оглеждам го виждам. Стар
автомобил, може би Рено, бял, но това,
което се набива в очите ми е номерът.
Буквите в него оформят името й, не просто
защото са там, а са в правилния ред и
последователност. Застивам, всичко се
връща с пълна сила. Не знам какво да
направя, просто изпсувам и продължавам.
Отново ме обхаща бесът, настигам и
подминавам Беноа, Пиер и Одри, хвърлям
се към пътя, към желанието ми да потуша
огъня, но отново не правя нищо съществено.
Мисля и над единия кръст, който видях
по пътя – от едната страна Иисус, а от
другата пилигрим, вероятно св. Яков.
Може би всички пилигрими носим частица
от световните грехове, които да
изкупим.
Вървя и изведнъж телефонът
ми звънни. Стряскам се, защото не е познат
номер, напротив, но е от България. Вдигам
и се оказва мъж от рекламната агенция,
която представя туровете. Иска да ми
разкаже за статистиката, а аз се изпълвам
с яд, с гняв, че този човек ме безпокои.
Припомням му, че сме се разбрали да не
ме безпокои, той се прави на ударен, а
аз съм като дръпнат обратно в реалността,
на над две хиляди километри разстояние.
Разговорът приключва, а аз съм на вълната
на някои от дните си – когато искам да
зарежа всичко, да се върна в родината и
да разкъсам незнанието с нетърпението
си. Междувременно минавам през
традиционните празни градчета, не срещам
хора, а Вийафранка де Биезо, е някъде
там. Минавам покрай огромни поля с лозя,
разминавам се с един човек, наблюдавам
котките край къщите, а един надпис ме
посреща в търсеното място, но все още
съм далеч. Наслаждавам се на самотата
си.
Наближавам крайната си точка за
деня, виждайки я след вървенето край
дълга бяла ограда. Вийафранка се намира
в котловина, сгушена сред хълмовете, а
моят път потегля надолу. Бързото темпо
ме е уморило, а и в мен клокочи глад.
Спускам се надолу, минавам покрай старата
църква, която е била и болница за
поклонниците, подминавам албергиите и
слизам край замъка в града. Там са Каспър
и Мейеда, които си говорят, държат се
ръце и пият кола. Аз си взимам сандвич
с тортийа и кола, свалям обувките и
чорапите, гледам замъка и вадя дневника
си да пиша в него. Пиер, Беноа и Одри
отново ни настигат, а аз се чудя как е
Пиер, защото и двамата с брат му имаха
проблеми по-рано, опитвайки се да се
движат ведро. Те продължават, а аз се
опитвам да не се омажа със сандвича, а
и да не загубя твърде много от храната
в него. После си поръчвам бира – студена,
изпотила чашата и я пия бавно.
Замислям
се, че пишейки в дневника, избистрям
някои неща, мислите ми са синтезирани,
а после едва ли ще мога да предам целия
хаос в себе си. Седя и си мисля дали пък
всичко това, всичко, което изпитвам не
се дължи на нетърпението ми, на упорството
и самобичуването, че не заслужавам
щастие или пък на сляпата ми романтична
черта. Осъзнаването, че да бъда щастлив
няма да стане с мятането на един камък
или да стигна Финистера, а напротив, ще
бъде дълъг процес, изпълнен с болка,
отново мисля за Яаков и ангела, че аз се
боря със себе си от миналото. Вальо ми
казваше, че това да се доказвам е моя
проблем, а аз просто се опитвам да си
докажа на себе си, че съм добър, че мога
да имам нормална любов, а не че съм
безсмислен провал...
А и тук изпадам
в играта на роли. Ставам нещо като бащина
фигура за някои, не мога да избягам от
това да се грижа и тревожа за хората
докато не мога да помогна на себе си.
Както и Ханес и Реджина с техните роли
– почти като семейство, може би това им
дава сигурност. Така на мен болката ми
дава усещане за присъствие. Както
репликата от онзи филм, че болката ни
оформя като хора от каменния блок на
душата ни... Каминото се превръща за мен
в пътуване към миналото – сблъсквам се
с Дания, Мира, баща ми, мен самия. Различни
елементи, различни истории и все едно
не съм готов, опитвам се да си наложа
автоцензура на мислите и чувствата... А
ако просто приема, че не съм месия, че
съм просто грешащ човек, че ще страдам
и греша още... Може би трябва да вървя и
сам по пътя, ако полудявам сам от любов
по пътя. Току виж лудостта ми се
нормализирала и аз стана човека, който
трябва да бъда? В противен случай няма
ли да се оставя само на бягството? В
други хора, в други страни, а няма да
имам сили да се изправя срещу себе си,
срещу тъмната си страна...
Мъже
пият бири, аз допивам бавно своята, пия
втора, а после решавам да отида до
общинската албергия. Там има кухня, мога
и да си сготвя нещо, да бъда за малко
сам, без Ханес и Реджина, без Алин.
Нанасям се, хоспиталиерката е мила
жена с очила, която ми дава листче с
мястото, удря печат, а албергията гледа
към реката, която минава през града. В
крайна сметка „семейството“ ми се
разкъсва – Алин отива в албергия с
веганска насоченост, Ханес и Реджина
пък са в малък семеен хотел, но Ханес ми
пише, че ще вечерят.
Отивам да пазарувам,
нещо просто като салата, сирене и друго,
не ми се харчат много пари. Разхождам
се из града, който е малка идилия и дори
фигурките от „Градината на земните
удоволствия“ на Бош не ми стои странно.
Виждам познати лица и пилигримите се
разминаваме все едно сме стари приятели,
които живеят тук от години. Всяка нова
спирка е някакси подобно място. Връщам
се от краткия пазар и получавам съобщение
от Дарта – да съм сготвил нещо, защото
тя идва насам, а Сам не се чувства добре
и ще остане назад. Радвам се от новината,
че ще видя Дарта, защото това значи, че
ще продължим заедно най-вероятно. Обратно
към супера, купувам допълнително неща,
а междувременно откривам, че и Ян е
пристигнал – решил е да отсяда в
общинските албергии, защото е по-евтино,
а и може да си готви. А хоспиталиерката
е запалила камината и огънят грее
приятно. Започвам да готвя, откривайки
за пореден път как корейците не четат
надписите – навсякъде около тях е
написано, че не е позволено пърженето,
а те пържат меса. Хоспиталиерката се
появява и започва да им обяснява за
това, а те не разбират и се чудят. Докато
режа чери доматите, през зъби им казвам
какъв е проблемът. Чувстват се засрамени,
започват да се кланят, да казват, че се
извиняват и във всичко това има някаква
комичност...
Пристига и моята латвийка,
заедно с нейн нов спътник, Шон, американец,
който живее в Канада. Маниерът му на
говорене ми е странен, но още не мога да
опрелича на какво. Взимат си душ,
междувременно довършвам приготовленията,
а самото присъствие на Дарта ме успокоява,
заземява ме...
Междувременно Ханес
се опитва да ни сплоти, да ни събере
заедно, всичко да е под контрол, но
Каминото е всичко, но не и относно
контрола, а загубата му, преоткриването
и лутането. Може би той се страхува от
това – не знам дали е немска черта или
просто част от неговото мислене, че не
трябва да има нищо необмислено...
Телефонът
ми отново звъни и това е Христо, който
ми казва, че сърбинът иска да ме изрита
от преводите, правейки се на льольо.
Благодарен съм, че те ми се обаждат, той
и Августина, че все пак са ми приятели,
които дават знак, че може да им се разчита.
Явно като се върна за много неща ще става
ясно.
Вечеряме с Дарта и Шон, аз й
разказвам за случилото се, за колата,
за номера, а тя ми казва, че много
анализирам, да си простя за нещата, които
не са били в мой контрол, да приема живота
си до момента. Мисля си колко ми напомнят
думите й на нещата, които Юлия ми беше
казала преди Камино – че само аз мога
да го направя и да продължа. Този разговор
ме връща, заземява ме докрай и аз съм
тук, на тази маса, в тази албергия, сред
тези хора. Разгаряме огъня, стоим около
него и се радваме на светлината и
топлината му. Виното свършва, но в това
няма нищо лошо, напротив, всичко е хубаво,
уютно и просто...
Мисля си и за хората
като Давид, които не могат да се примирят
за света около тях, да живеят в него , и
създават своя реалност, поне се
опитват...
Както богомилите, които са
отричали църквите, защото видимият свят
е бил творение на дявола и затова се
молели на открито – само душата и
невидимото е чисто...
Няма коментари:
Публикуване на коментар