По Камино - ден 22

29 март, около 4 сутринта, Манхарин

Студено ми е. В дома на тамплиерите тоалетната е навън и аз съм на поляната зад сградата, пикая и гледам звездите, опитвайки се да позная някое и друго съзвездие. Чувствам се толкова нищожен, но и толкова жив в това да усещам студения въздух около глезените си. Мисля си за много и за нищо, всъщност искам да се вмъкна отново в спалния чувал, защото вече треперя. Качвам се отново като слон по стълбището, старая се да не си разбия главата в гредите и наблюдавам небето от прозорчето над Одри. Там не се виждат звезди и на фона на хъркането просто мисля и чакам да наближи шест часа, да си приготвя багажа и да посрещна изгрева на път, в планината. Нещо, което отдавна не ми се е случвало...

Времето идва, опитвам се да съм максимално тих и просто мятам нещата в раницата, обличам се, смачквам спалния чувал и с твърде много шум слизам по стълбите, извинявайки се хората, които мрънкат, че шумя. Събуждам повечето хора, получава се малко като възмездие за шуменето около главата ми предната вечер. Излизам на свеж въздух и под светлината на челника подреждам раницата, настройвайки се да изхвърча. Внезапно вратата до мен се отваря и се появява Кончита, която ме пита дали тръгвам. Кимам й, а тя ме спира. Не може да ме пусне без закуска, на гладно и в тъмното, нищо, че й обяснявам, че не трябва да се притеснява. Иска да изпия поне едно кафе и понеже виждам колко е непреклонна, се съгласявам за напитката. Влизаме в кухнята, а там са двама от португалските пилигрими. Светлината пада върху лицата им, те не се будят, а са спокойни. Докато Кончита слага чайника за вода аз гледам момичето, което вчера бе постоянно усмихната. И сега, загорялото й от слънцето е спокойно и усмихнато като на човек, който е в хармония със себе си. Възхищавам й се, а тя май усеща и отваря очи, фокусира ги и ме поглежда. Усмихва ми се сънливо, сякаш сме били приятели или любовници и се събуждаме след една забележително смешна вечер. Постепенно всички се събуждат, влизат в стаята привлечени от миризмата на кафе и газ, Кончита започва да слага храна – бисквити и сладко, което да се маже върху тях. Влизат и започват да се прегръщат. Братски прегръдки, заспали, но някак искрени, а аз отново съм безучастен. Прегръщам, но не усещам нищо докато не идва момичето. Тя е като светица и свенлива девойка едновременно – прегръща ме нежно, като любовница, а после ме целува по врата, внимателно, не любовно, от обич, която може да има майка към детето си. Разликата е, че вероятно съм сигурно с осем години по-стар от нея, но тази целувка ме прави участник в тези прегръдки, в тези ритуали на доброта и антично християнство... Пия кафето, което е горчиво, прогарящо стомаха. Сбогувам се с Бруно, казваме си „Утрея!“, нетърпелив съм да изляза в отиващата си нощ, да усетя пречистващото докосване на слънцето и загърбването на себе си в мрака.

Излизам, а небето вече се изпълва с цвят, заобиколен съм от заснежени върхове, от ветрогенератори по склоните, а синевата се сблъсква с розово-червено-златистите оттенъци на изгрева. Следвам пътеката си, гледам към склоновете от които трябва да се покаже слънцето, гоним се с него – аз искам да имам по-хубаво място да му се насладя, но то вече ме е изпреварило, плъзгайки пръсти по дърветата и радиопредавателната кула във военната зона, която заобикалям. Не слушам музика, а слушам мелодията на природата с пеещите птици, уханието на топящ се студ във въздуха, вятъра в косите, в хармонията с всичко около мен. Стигам едно възвишение, сядам и наблюдавам промяната на цветовете, но не се задържам дълго, защото е хладно. Вървя и спирам да се любувам на движението по небосклона, да събирам лъчите и знам, че ако нещо ми се случи сега ще изчезна. Слънцето окончателно побеждава мрака и облива земята с нов живот. Чувствам се като да се раждам, а и с развиването на пътеката надолу, в хлъзгавия трошлив камък, който крие опасности, в някакъв филм за магични приключения. Пред мен се разкрива панорама и долината долу е заобиколена от планини, които не знам дали ще са на пътя ми. Оглеждам се за Понферада, моята цел днес. Усещам умората от ранното ставане и вървене на гладно, така че се съсредоточавам върху стъпките, но си пея нещо на Ю2, май All I need is you, а наоколо виждам творенията на неизвестни пилигрими – камъни, наредени да приличат на скитническа фигура, която се спуска към Сантияго.

Влизам в Ел Асебо, не виждам отворени заведения, в които да си взема кафе или чай, хората са малко и затова си намирам една пейка с гледка към планините. Дребно куче ме лае, но спира щом му давам малко от единия си сандвич, сприятеляваме се... Нищо, че то продължава да ми ръмжи. Ям сандвичите, раздвижвам се и се чувствам малко мръсен от последното ми спане, мечтаейки си за хубав душ...
Мисля си и за маршируващите за мир, за тези деца, някои от тях с десет години по-малки, които вероятно ще открият колко несправедлив е светът около тях, колко жесток към мечтателите...
Продължавам да се движа, минавайки през Риего де Амброс с рушащи се къщи и неотворени албергии, срещайки нови хора по пътя. Спирам преди Молинасека, в далечината, да се насладя на сутрешното слънце, давайки възможност на краката ми да си отдъхнат от слизането. Вятърът подухва, вадя тефтера си и пиша. Часът е около 11:22, а аз навлизам в четвъртата седмица от Камино. Някъде преди 3 седмици в този час със Сам, Дарта и Клей се намирахме по средата на пътя за Росенсвайес. А къде ли бях преди година? Не мога да си спомня...
Влизам в Молинасека с един испанец, който виждам последните дни, а вчера овцете се опитваха да си общуват с него. Говорим си, той иска да го снимам, разговорът е жестомимичен, после се разделяме и аз отново виждам познатите лица от преди малко. Чудя се дали да ям нещо като меню на пилигрима или да си взема сандвич. Докато го измисля се оказвам извън Молинасека, преминавайки по стари мостове и калдъръмени улици. Решавам, че имам нужда от така отлагания чай и за пръв път от Камино се връщам назад, макар и няколко метра, влизам в един бар и си поръчвам черен чай, който се оказва био, и кола. Сядам на масата отвън и наблюдавам пилигримите, които трябва да минат край мен. Очаквам да видя Ханес и Реджина, Алин, а може би и Щефан. 

Виждам познати лица, които продължават, а аз не бързам да мина последните си километри до Пониферада. Тогава я забелязвам в далечния край на улицата – Алин. Движи се със затруднение, има болки в краката, а кърпата е подобно на жиджаб около главата й за да не изгори. Шегуваме се със семейните ценности, а аз отвръщам, че съм взел кола, защото иначе ще живея твърде здравословно. Тя сяда до мен и ми казва, че си мислела, че съм далеч. Аз не бързам за никъде. Разказва ми, че е посрещнала изгрева на кръста, че е била много емоционална там, че има отново болки от обувките, но по-различни.
Тръгваме към Понферада, слънцето пече, а аз имам нужда да говоря, да подреждам мислите от планината, от преди Камино и това, което следва след него. Говорим си за връзки, тя ми казва как бяга от хората, с които е, защото има горчив опит. Аз правя аналогии с хората, които са бягали от мен или съм бягал от тях, да намеря логика, но просто осъзнавам колко Алин ми напомня на нея, с нейния живот и неща, които си говорим. Междувременно асфалтът се напича от слънцето и ни става тегаво да ходим в този пек. 

Понферада

Алин ме пита дали се опитвам да спася всички около себе си. Аз не съм сигурен, казвам й, че е вероятно заради детството ми, да намеря смисъл за себе си, да запълня усещането за провал. А може би и с тайната вяра, че ако успея да помогна на някой човек, наистина и без злоба или друго, че ако успея, то може би някой ще ме спаси когато имам нужда да бъда спасен. Докато го казвам си спомням за хората, приятелите и жените, които са ме спасявали. Като тя, която ми даде крила, и се чуда дали не съм се бил хванал твърде дълго като удавник за сламка... Алин ме пита за любовта и как тя се страхува от любовта, защото си е патила. Че е напуснала човек, с който е била, защото не се е чувствала способна да се обвърже. Разговорът се превръща в анализ, аз говоря за моя опит и накрая, виждайки покрайнините на Понферада, казвам как искам за жените, които съм обичал и които обичам сега, да са просто щастливи, да имат любовта, които ще ги възвиси, дори и аз да не съм източникът й. Алин ме гледа, приличаща на Лорънс Арабски с наметнатия шал, слънчевите очила и пръчката, която й е верен спътник, и казва „За мен това е любовта, истинската любов...“. Аз мисля над думите й и си мисля, че просто искам доверие, честност и общуване без страх...
Влизаме по стар мост в града, пиша на Ханес, че ще ходим към албергията Св. Николай, търсим я, но се губим по пътя за момент, но човек ни насочва към нея, така че скоро се оказваме там. Влизаме и ни посрещат доброволците пилигрими – единият се оказва американец със силен акцент. Поздравява ни, ние чакаме местата си, а той ни пита да не сме гаджета, защото има правила. Докато записва данните ни бълва много информация, кани Алин на питие в двора, обяснява й. Виждам и други хора, които са ми познати. Водят ни до леглата, там виждам латвийското семейство, а под мен спи Мартин – момчето, което в де лос Кондес обясняваше кой псалм му харесва най-много. Събличам всичко, Алин идва да вземе всички дрехи, а аз отивам в банята. Сякаш с водата идва една безкрайна тъга и аз натискам бутона за душа, така че да започне да се надига пара. Мисля си как вече трябва да взема билети за връщането, че имам време до Финистера...

После, излизам да се разходя, днес е ден за безплатен вход в крепостта на Тамплиерите. Понферада е била щаб на тамплиерите, спирка за пилигримите преди или след планините, техните владения... Но естествено сегашната забележителност, реставрираната, просто напомняше за лошия късмет на ордена. На път за нея искам да си взема един сандвич, но вместо това се сдобивам само с шунка и гауда, така че ги нагъвам за енергия. Влизам в крепостта, мотая се, качвам бойниците и си представям какво са виждали рицарите преди седемстотин години, колко по-празни са били равнините...
Виждам Ян и Деспина, която си тръгва, може би някога ще довърши Камино, но не е сигурно.
Обикалям из града, излизам на един площад и тогава ме връхлита. Онова чувство на самота, на обреченост и безпомощност. То е като приливна вълна, почти го виждам и знам, че всеки момент ще избухна, ще плача без да мога да спра, завладян от мислите си. Оглеждам се, но единственото място, което може да ми даде успокоение и усамотение е една църква. Пред нея деца играят на футбол, а една жена ги кастри. Почти тичам към вратата на храма, влизам вътре и ме лъхва семплата миризма на тамян, както и тишина. Едва сядам и вълната ме връхлита, троши ме отвътре и аз гледам разпятието, говоря си с него. За щастието, за вината, за това защо съм винаги тъжен, една космична тъга и как да се оправя. Не получавам отговорите, но очите ми се зачервяват. Сключвам ръце за молитва, но не се моля, просто имам нужда от вътрешен мир...
Излизам, лутам се и просто сядам на една пейка да запиша мислите си. Виждам Алин, която също обикаля, тя сяда на пейката до мен и си говорим за сълзите, за прошката към самия себе си...

С Алин сме решили да си сготвим нещо и отиваме до супера да пазаруваме, лутаме се в него преди да затвори, аз тичам като по филмите към щандовете, търсим продукти и за пътя на другия ден. Алин търси бира, защото е обещала на Ян.
Връщаме се, тя пие с американеца, а Мартин се шегува с него на перфектен английски. Ханес и Реджина са се нанесли вече. Той ни пише да излезем на вечеря с тях, но искаме малко разнообразие, отново да усетим това да сме около пилигримите.
Алин е седнала на земята, облегнала се на фонтана отзад, държи своята чаша с Джак и кола, а аз си мисля как преди малко се е смяла с хоспиталиерите на испански. Изпънала е крака. Отварям си бира и сядам до нея.

-Знаеш ли, тръгнах рано, по изгрев към кръста, защото исках да съм сама. Бързах, а когато стигнах мястото не можех да хвърля камъка. Мислех си какво ми каза вчера, за това, че не можеш да контролираш емоциите си и ми напомни за мен...
Тя ми разказва за живота си, за това, че е била женена десет години за човек, който е бил насилник, който все й обяснявал, че я обичал докато я наранявал. Тя ми описва през какво е минала и как й трябвало много вътрешна сила да го напусне. Всичко това, тези години са били нещата, които носила в камъка, а когато стигнала до кръста не можела да го хвърли. Пуснала го най-накрая и започнала да плаче, не можела да спре и така посрещнала изгрева...
-Чувах Ханес и Реджина, те бяха далеч, но въздухът беше спокоен, нямаше вятър, така че се чуваше надалеч. Той се тревожеше за мен, а тя му каза, че трябва да ме оставят сама, че това е моят кръст в този момент, моята съдба...
-Истинските ни родители... - изпълнен съм със съчувствие, вътрешно креща от емпатия към това какво е преживяла.
Тогава й разказвам защо съм бил дръпнат към нея в началото, че тя ми напомня на жената, която обичам, а това ме побърква, защото ме кара да мисля за нея. Но че съм го приел като част от моето Камино и просто ще продължа до подреждането на пъзела си. Защото вече не искам да градя стени около себе си, в любовта те не помагат. Как да хвърля камъка не ми е помогнало и защо съм плакал в църквата... В този момент ние сме като два острова, които за пръв път се срещат и наистина общуват. Даже ми става малко смешно – може би Камино е място на счупените хора, грешниците, тези, които искат да си докажат нещо...
-Не знам... - отвръща ми Алин -, но като слушам историите ти, то всяка е някак пропита с тъга. И все пак продължаваш...
-Упорство, а и малко надежда, предполагам... Иначе няма смисъл да се живее, нали? Всеки има своето счупване, малко или голямо, което ни предизвиква да бъдем такива каквито сме днес, сега с теб...
-Не знам, аз се чувствам по-объркана сега, след камъка. Все още се чудя защо живях така толкова време...
-Знаеш ли, тогава мислиш ли, че когато стигнем до океана той ще ни помогне да забравим и да започнем наново?
Никой не отговаря, просто пием за известно време в мълчание. Аз мисля над думите й...

Хващаме се да готвим, ще си правим пълнени арабски питки със зеленчуци, риба и сосове. Ян, Мартин и Деспина също ядат вегетариански неща и искат да правим трампа – те имат също вкусотии. Ян се хили като пират, като малко дете, което е уцелило шестицата. С Алин пием вино, смеем се, а Ханес идва и пие вино с нас. Казва ни, че се е насладил на прекрасна вечеря, пък ние му казваме, че самите сме се радвали на чудесна храна. Естествено като шпионин е проучил хората и ми казва, че Мартин е на 18 години, иска да е подготвен, че ще си общува с него. Разменям си няколко изречения с Каспър на датски, питам го как е кракът му, той с усмивка казва, че има огромен мазол, но не се предава, а аз си мисля, че е защото е с момичето.
Албергията затваря вратите, ние трябва да си измием съдовете. Събирам си изсъхналите дрехи, доволен, че няма да взема нищо от Манхарин със себе си, приготвям част от раницата, така че да не шумя много на останалите на сутринта, и лягам.
Мисля си за сълзи, за баща ми и Леа, за днешните разговори и себе си... Неусетно заспивам, а Ян хърка от съседното легло.