По Камино - ден 21

28 март, Асторга...

Събуждам се с онова усещане за празнина. Знам, че съм я сънувал, но сънят е изчезнал някъде в момента на събуждането, оставам просто с мисълта за нея до себе си. Чувствам всичко – аромата, кожата й, ръцете ми се присвиват, но са празни... Аз съм в Испания, на Камино, на около десет дни от Сантияго, а от едната ми страна спи Дарта, а срещу ми Ханес е вече буден, защото светлината от телефона му разкъсва мрака върху лицето му. Рано е, а аз съм изпълнен с мисли, които дълбаят дълбоко и безпощадно в душата ми...

Приготвяме се, с Ханес тръгваме, а аз вече знам от Дарта, че тя няма да бърза, нейното Камино е сега в желанието си да е спокойна, а и Сам може да я настигне, защото предната вечер е стигнал Хоспитал дел Орбиго. Навън е тъмно, с Ханес намираме едно кафене, правим сутрешния си ритуал с топлите напитки, а в мрака се появяват познати и непознати лица. Реджина, Алин и Щефан се появяват, но решават да не спират още за кафе, а да вървят до следващото село.

Главата ми е тежка, говорим с Ханес, аз съм погълнат от сутрешното си усещане, той ме разпитва за Нея, а аз му говоря и се опитвам да се разсея като гледам зазоряването. Но има време до него, а пред мен е върволицата от пилигрими. Различавам Реджина, а думите на Ханес отключват гняв, който ме поглъща изцяло, влива се като гориво в кръвта ми и аз горя отвътре. Казвам на Ханес, че ще ходя по-бързо, той не се чувства млад човек, а аз започвам да галопирам. Изравнявам се с Реджина, говоря си малко с нея, но обичайните неща, с които се шегуваме. Духовната ми отрова отново ме настига и просто вървя, слушам музика, задминавайки всички по пътя си. Слънцето се надига, разкъсва облаците, вървя срещу него и бавно ослепявам. Странно е как в този гняв не усещам изобщо раницата си. Мисля си за Мартин Шийн и героят му в „Пътят“, мисля си за гнева си, а постепенно планините се приближават. Подминавам всичко – хора, пътища, не искам да съм социален, поне за известно време и спирам след около час ходене с бурно темпо. Извън селището, сядам на един разрушен зид, който просто отбелязва границата на нивата, отсреща са побелелите планини. Мажа се с волтарен, свалил съм обувките и ям от сандвичите, които съм приготвил предната вечер в албергата. Слънцето е приятно, нищо, че е студено, дава ми възможност да помисля над състоянието си. Дали бързам толкова за да потуша чувствата си или планината ме привлича като любовница, която не би ми изневерила, а напротив, би ме приласкала в обятията си. Мисля и за Нея, за вероятния край на всичко, за надеждите ми и че ще разбера след като се върна, след три седмици.

Появява се поредният южнокореец, познато лице от преди две седмици когато със Сам бяхме в Торес дел Рей. Поздравяваме се, а той ме пита дали съм видял момичето от Баския пред себе си. Подминава ме, а аз хапвам още малко, приготвям се и тръгвам. Слушам музика и се наслаждавам на слънцето – все още вървя бързо, но гневът сякаш се е поуталожил, тлее вътре, а аз трябва да стигна поне до Рабанал дел Камино, което е още час и нещо вървене, защото съм изминал много за малко време. Пътят се насочва към планината, вървя по асфалт и черен път с изсъхнала трева. Виждам кръстове и изрисувани дъги, минавам край рушащи се селца, които оживяват само между април и септември за стотиците пилигрими. Подминавам южнокорееца, а по пътя засичам Джордж от Джорджия, който има обица на ухото, разменяме едва няколко изречения докато в телената ограда край нас са затъкнати кръстове от пръчки. Едно безкрайно поклонение на вярата. Пътят се извива нагоре и постепенно влизам в Рабанал. 

Една жена ми маха, предлага градината си за пилигрими, където спокойно можеш да поседнеш и да починеш. Там е и момичето от Баския, което ме пита за южнокорееца. Жената ми предлага вегетарианската супа, но аз не съм гладен, вътре буча и просто искам да поседна. С момичето пишем в дневниците си, аз се опитвам да разбера защо съм толкова гневен. Питам я за нейното Камино, тя ми казва как се опитва да го кара евтино, че не упражнява толкова английски колкото корейски, че я учат вече на граматика, а тя се опитва да ги научи на испански... Мисля си, че съм на десет километра от Круз де Феро, най-високото място на Пътя и там където трябва да хвърля камъка. Това не ми дава спокойствие, яде ме отвътре и усещам превъзбудата. Наблюдавам и съдържателката, както и пинчера, който е седнал в един пуф, наострил уши и следящ другите кучета. Идват търговски агенти и й предлагат да стане партньор на Кока Кола, а тя пък крие изделията, които продава срещу дарения от едно евро. Всеки се опитва да оцелее...

Вдървявам се от седенето, виждам и бащата и син южнокорейци, които още не съм опознал, ставам да се раздвижа и търся място за хранене. Часът е едва дванайсет и нещо, мога да се натъпча с едно меню дел диа и да си почивам. Влизам в едното, Посада де Гаспар, питам за меню на пилигрима, а жената ме води към ресторанта. Оказвам се сам, в лъскава обстановка и миришещ на пор с прогизналата от пот тениска. Оставям си нещата, пиша на Ханес къде съм и влизам в тоалетната да си сменя поне тениската с друга, една идея по-суха. Там налитам на корееца, бащата, който си сваля панталона без свян, преоблича се. Връщам се и музиката, която звучи ме кара да се чувствам като Дон Корлеоне, който ще се храни на спокойствие. Ханес ми праща съобщение, че е седнал в другия ресторант, за една салата и безалкохолна бира. Отговарям му, че ме чакат три ястия и няма да бързам. Взимам си вода, а не вино. Довършвам второто си ястие когато Реджина и Ханес се появяват, заедно с раниците си и си поръчват нещо за пиене, чай и кофе кон лече. „Баща“ ми разглежда наръчника си и ни казва какво има напред. Следващата спирка е Фонсебарон, където имало албергия с влияние от изтока – йога, веганска и еко храна, а след това е Манхарин. Там имало човек, който се опитва да върне привичките на тамплиерството, които са опазване и помагане на поклониците, с традиционни ритуали и ястия. 

Нещо екзотично... Другото място е хипарска комуна, където звучи все едно, че хората ще правят оргии. Реджина се шегува, че трябва да се заредя с презервативи, усещам как се изчервявам, защото тя казва, че няма да ми устоят. Аз казвам, че мисля да стигна до Манхарин, тъй като Круз де Феро ме дърпа, искам да оставя камъка. Плащаме, Ханес и Реджина продължават, а аз се излежавам на площада пред ресторанта, защото искам всичката храна да ми слегне и да събера вътрешния си мир, където и да се намира клетото същество... Гледаме се с котките, които щъкат наоколо, с един дядо, който като в стар уестърн върви напред и назад по площада, а с камерата го запечатвам седнал на една пейка и хранещ една от мачките... Метнал съм тениската да изсъхне, усещам как се обезводнявам от потене на слънцето и даже се опитвам да придремна като скитник, но не на пейка а на паважа, облегнат на един зид...

Когато ми писва, тръгвам и бивам погълнат от планините наоколо, защото чувствам как съм сам със света, дори и да знам каква лъжа е това. Настигам немското си семейство, които се наслаждават на природата и на гледката, не бързат, защото тяхната спирка за деня е Фонсебарон, аз не знам, решил съм да видя просто къде ще ме отвее вятъра или краката ми. Не съм им казвал за Яаков и Ангела, за мисълта ми, че стигна ли онази точка, може би всичко ще се нормализира...

Казвам им, че ще ги срещна по-нагоре, отново препускам и стигам надгробната плоча на една жена, която сега прави второто си Камино, онова горе, вечното. Вървя и постепенно виждам малки купчини камъни и излизам на Фонсебарон – на пръв поглед стари каменни къщи, които са пред полуразрушение, тук там паркирани коли, останки от здания и типични средновековни къщи с островърх сламен покрив. От високата точка на селото виждам хълмовете в планините и ветрогенераторите, които се открояват на зеления фон, а си мисля какви хубави снимки мога да направя. Виждам Каспер, баското момиче. Каспер ми казва, че Микел е прекъснал Каминото си, вероятно е с Алекс, но той иска да продължи до края. Виждам как се отнася с девойката и ми става ясно, че между тях има нещо – простират заедно, той й носи чай. Един друг мъж, който съм засичал няколко пъти вече, седи на стол отстрани на албергията и пие чай, а няколко любопитни овце се приближават към него, свикнали с хората. Той ги гледа с любопитство, сякаш ей-сега ще ги погали... Ханес и Реджина пристигат, а аз просто си взимам чай, някак не ми се бърза, а и знам, че кръстът е на три километра оттук. Искам да почувствам за момент безвремието на хармонията тук и просто си говоря малко датски, малко английски, а после виждам Алин, която в другия край.

-Здрасти, братко... - вече така се обръщаме един към друг, приели ролята си в това „семейно Камино“.

Тя ми казва, че още я боли, но тукашната албергия й харесва и няма нищо против да прекара нощта. Аз и казвам, че за пръв път от много време съм ходил с нормалното си бързо темпо. Тя се смее как просто съм изчезнал. Пита ме дали в началото, когато е тръгнала с нас, съм бил против нея, но аз не искам да й кажа, че тя ми напомня за Нея, а просто казвам, че съм особняк, че имам своя гняв и докато съм вървял контузен съм бил в тъмните си кътчета. Споделям й, че ме е страх от емоциите ми, че не знам как да се справям с тях, защото толкова време съм ги погребвал в себе си, а след смъртта на баща ми вече не съм могъл да го правя. Че има много неща, които все още си прощавам, тя ми казва за нейните, за какво съжалява в младините си, че тук й е спокойно. Приятно ми е да говоря с нея, усещам счупеното в нея, но не знам какво е точно. Докато съм там си спомням за Девин, за къщата на Тотлебен и как съм загубил местата, които са били като пристан за мен, където съм можел да бъда спокоен и защитен... Дали така не губим и хората?

Минават няколко пилигрими, които продължават напред и часът е вече почти пет, така че се подготвям да продължа. Точно в този момент обаче пред Фонсебарон се появява автобус, който изсипва сюрия пенсионери. Италианци, ако съдя по говора. Те тръгват нагоре и аз си мисля, че това е ирония на съдбата – желанието да хвърля камъка ме изгаря и аз го вадя от раницата си и за пръв път го слагам в джоба си. Не го усещам тежък, но знам, че е там, че изпълва пространството... Явно ще е с пенсионери, а не в уединението на вечерта да оставя всичко, което ми тежи....

Казвам чао и тръгвам. Върволицата е пред мен, там е един и от пилигримите по пътя, с който се поздравяваме. Странно, вероятно внушение, но камъкът натежава, натежава не в джоба, а в сърцето ми. Търся Man of the hour, защото тя ме е разчувствала, а аз имам нужда да излея това. Подминавам пенсионерите, които носят неподходящи обувки, някои жени са с токове. Хората ритуално се навеждат, взимат камък по пътя и го стискат, стискат го така, че да компенсират всички пропуснати километри, а аз им се гневя, че са там. Подминавам ги, търся песента и когато я намирам ми е наистина тежко, но не плача, просто се задушавам... И тогава го виждам в далечината. Круз де Феро. Купчината камъни се издига и не е чак толкова впечатляващо, но италианците го изкачват като една Голгота, опират длани и чело върху дървения стълб. Не искам да съм част от това шествие, сложил съм очилата и слушам песента, опитвам се да извадя болката, а не гнева към тази псевдорелигиозност, отдаденост на каузата, с която отъждествявам хората пред себе си. Мисля за баща си, за болката вътре, за това, че просто искам да съм щастлив и всъщност искам да оставя вътрешните терзания заедно с камъка. Когато хората се отдръпват се качвам върху купчината и пускам камъка си, който пада и застава някъде където никога няма да го видя. Освен италианците, тук са всички пилигрими, които видях да преминават през Фонсебарон – жена и мъж. Мъжът се оказва брат на другия, с който стигнахме Круз де феро, казва се Пиер, а жената е Одри, като Одри Хепбърн. Тя е холандка, а братята белгийци. 

Втория брат, Беноа пристига и малко на смях, малко сериозно, хвърля камъка си, а после обяснява колко лек се усеща. И те мислят да останат в Манхарин, за да почувстват атмосферата на тамплиерите, но Беноа е скептичен, свикнал на лукс и удобства. Екскурзоводът на италианците ни пита нещо, ние го питаме защо не вървят пеша повече. „Стари хора са, някои са пенсионери, не като вас млади и спортуващи...“, е отговорът му. Не искам да му споменавам за многото пенсионери, които вървят по пътя. Автобусът идва, италианците се товарят, а с Одри, Пиер и Беноа тръгваме. Говорим си, че ако не ни хареса ще ходим още пет или шест километра до следващото село, така, че не е толкова зле – има светлина, а и всички имаме челници. Покрай пътя има сняг, макар и малко, така че се целим със снежни топки.

Манхарин се оказва купчина останки от къщи, но сред тях се открояват няколко постройки. Едната вероятно е тамплиерската. Спускаме се, виждаме един голям знак с посоки и разстояния, а двама мъже, млад и стар пушат. Младият носи шапка и има нещо мечтателно в погледа му. Поздравява ни, казва ни да си починем и се представя. Бруно. Другият, приличащ на нещо като престъпник с голата си глава и хищни очи, се казва Хосе и е нашия домакин. Немецът, който оригинално е направил мястото, е в болница и негово отсъствие Хосе движи нещата. А мястото е като хан – кучета щъкат, масите и пейките са прашни, има сергия за сувенири, стените са покрити с отдавна загубили цвета си знамена, вероятно е пълно с бълхи и други насекоми. Сякаш извадено от друг век. На масата има надпис, че нашите дарения ще купят вечеря за хората, които дойдат да нощуват утре. Хосе се шегува, говори на английски, а край него е Кончита, която се оказва доброволка. Те ще ни подслонят и въпреки условията се чувствам спокойно. Хосе вади брадвата и започва да цепи дърва, а Бруно разказва за идеята си. Той не върви сам, а с хора, сподвижници. Наричат се „Марш за мир“ и са тръгнали от Португалия, стигнали са Сантияго и сега са в посока Рим, а оттам към Йеросалим, по стария път на пилигримите. 

Искат със своя поход да накарат хората да мислят за мира, за любовта, че всеки е важен, че войните ще спрат и т.н. Ще минават по класическия път, което значи, че ще трябва да минат през Сирия. Бруно е първи, чака хората си, които закъсняват, обикаля наоколо и чете бележките, които са по стените. Разказва ми за първото си Камино, как е бил закъсал и са го приели тук, че това място има енергия, пита ме как са условията надолу и после ми казва, че ще ми сподели за места, които също имат такава енергия, „магията на Каминото“. Аз го разпитвам за неговия поход, за това какво точно правят, но не получавам смислен отговор, отговор, който да ме задоволи. 

Говорим си за Давид, само при споменаването на името му Бруно трепери... Появяват се неговите сподвижници, а при вида им имам чувството, че гледам хора, които са скитници, модерни хипита, желаещи да избягат от реалността на битието. Развлечени дрехи, неподходящи обувки. Ако те са маршируващи за мир, едни модерни апостоли, то с тях имаше момиче, само едно момиче, която може би е тяхната Мария Магдалена...

Всички сме навън, търсещи лъчите на залязващото слънце и лицето на Одри сияе. Опитвам се да пиша, да се съсредоточа, но внезапно един от маршируващите идва до мен, явно понапушен, и ме пита „Знаеш ли какво правим?“. Отговарям с „Да, знам“, но той продължава - „Маршируваме за мир, защото всичко е любов, просто хората са я забравили и затова те вървят. Казва ми, че мога да се присъединя с тях. Гледам измъчените им лица, изпити от явно недохранване, защото те събират пари, свирейки по площади или просто просейки. Странни са ми тези хора, те въртят коз, а аз отивам от другата страна, събличам се от кръста нагоре и медитирам, махам към слънцето с някакъв странен танц.. Оттам наблюдавам новодошлите и как те си ровят по телефоните. Някой започва да свири на хармоника, нещо, което не ми е познато, а други пригласят на глас, момичето, което е като от някоя шейсетарска песен се усмихва и сияе. Чувствам се не на място, но решавам, че това са старите ми страхове. 

Пренасяме си нещата на тавана, там са нахвърляни матраци, аз пръскам с репелента, а Беноа се оплаква от обстановката, но той е свикнал на по-готини неща. Аз знам за себе си, че просто ще изпера всичко утре с вече мръсните си дрехи. Някои спят на слънцето, други пикаят зад къщата. Всичко е примитивно. Кончита се оказва доброволец, минала е каминото и се оказва тук, защото всеки може да стане доброволец, безвъзмездно да помага на пилигримите, но най-много за единайсет дни. Не знам защо точно за толкова време, но тя изглежда вдъхновена, макар първото ми впечатление за тях с Хосе да е за просяци с изтърканите им дрехи и особени черти.

Докато домакините ни готвят, Одри ми казва как говори основно на френски покрай Беноа и Пиер, а Бруно снима от справочника ми. Разказва, че авторът е извършил голям труд, описването на пътищата, после ми казва къде е хубаво да мина през оставащите ми километри до Финистера. Казва ми, че краят на света не е фара, а възвишението преди него, защото там древните хора са принасяли жертвите си на бога на морето. Всички тези места, казва, съхраняват магията на Камино, там духът на поклоничеството е жив. После ме пита за пътя назад, за това откъде съм минал, казвам му за Калзадийа, давам му и скромен принос за каузата му, нещо, с което да си купят поне хляб. В замяна той ми дава една жълта стрелка с надпис AMOR, защото затова те вървят натам... Аз пък също вървя към любовта, но тя е по-различно нещо в моето измерение, или поне не се намира на Камино в момента....

Хосе и Беноа

Масата е сервирана. Тя е кръгла, с допълнителен горен плот върху който са ястията – лучена супа, печено чоризо, хляб, неща за мазане и малко сирене. Приборите и съдовете са различни, вероятно със съмнителна чистота, но това няма значение. Подобно на рицари се ориентираме около нея и аз усещам колко съм гладен, но решавам да не се тъпча както бих направил иначе. Ако съм още гладен имам два или три сандвича, които мога да изям. Един от португалците моли нещо, иска всички да се хванем за ръце и отправяме молитва към Бог за храната, за успешния ни път и здравето ни. Странно ми е, но виждам и как Одри, Беноа и Пиер се споглеждат със смях. Беноа с брадясалото си лице и оплешивяващо чело ми изглежда като малко хитро джудже, което се смее над всичко и всички. Аз съм любопитен към всичко това. Хората се нахвърлят върху храната, супата е лютиво-топла, сгрява душата, а португалците се стараят да сдъвчат колкото могат повече. За момент звукът от движещи се челюсти е единственто нещо, което изпълва пространството. Когато храната започва да намалява, то започва да се говори на португалски, френски и испански, а английският е хвърлен в забвение. Усещам миризмата на коз, усмихнатото момиче е единият източник и аз се чудя каква е нейната история. По стените има картини на рицари, на пейзажи от близко и далеч, което наравно с множеството флагове отвън създава чувството за крайпътен хан. Приключваме бързо с храненето, после се представяме един на друг, Хосе ми казва някакви неща, които е чувал за България, естествено споменава Стоичков. Цялостното ми усещане е за комуна, но аз съм далече от нея. Изважда се китара и Хосе свири на нея, после пък Одри се опитва с няколко акорда, всъщност й се получават добре, свири нещо на Бен Хауърд. Беноа хваща китарата и изпълнява Lemon Tree като повечето пригласяме. 

Бруно, водачът

Атмосферата се откъсва от религиозния мистицизъм, но на мен не ми се говори, а прсто наблюдавам. Пием виното, което има, то свършва също бързо, а после Кончита не ни позволява да мием съдовете. Аз мисля как искам да стана рано сутрин, преди всички и да посрещна изгрева на път, в планината, както отдавна не ми се е случвало, един вид пречистване...

Оставям хората, оставям комуната и се качвам по стълбите към обителта си. Опитвам се да не мисля за бубулечките, въртя се в леглото, записвам последните си думи, които ми хрумват, после лежа и тъкмо се унасям когато другите пилигрими нахлуват, тежки и тромави, до мен се оказва онзи с мисията. Толкова са шумни, че ме разбуждат, а после до мен се разнася стърженето на дъскорезницата, гледам скосенията на тавана, чувам звуците от въртене в спалния чувал, кикота на Одри и Беноа, Хосе и Кончита, които вероятно се любят под завивките си...

А някъде там има прозорче, което гледа към звездите...
Гледам ги и заспивам...